Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
24.10.2012 20:58 - ПРЕДИ ПРЕМИЕРАТА...
Автор: knigolubie Категория: Изкуство   
Прочетен: 1023 Коментари: 0 Гласове:
1

Последна промяна: 25.10.2012 15:50

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

image
ПРЕМИЕРАТА НА КНИГАТА ЩЕ БЪДЕ ОТ 19.30 Ч. НА 31 ОКТОМВРИ 2012 ГОДИНА В СТУДИО 5 НА НДК - СОФИЯ

НИКОЛАЙ ФЕНЕРСКИ: 
                                          На автопилот


Имах пет лева в джоба, малко дългове към приятели и роднини и две малки деца. Щях да забравя, имах и много надежди. Придружих сина си в ежегодното пътешествие при баба и дядо на двеста километра от къщи, пътувахме с влак. Може би трябва вече да го пускам сам да се справя по пътищата. Всяка година отива при тях, със сигурност е полезно да заздравява връзките си със старите за месец-два, да ги заобича повече и да има свои отношения с тях, но и на нас ни липсва през лятото момченцето ни. Наскоро навърши тринайсет. Рекох му, да
внимаваш, сине, и да се пазиш. И тръгнах да се връщам у дома.
На никого не казах, че нямам пари за билет, излъгах ги, че отивам на гарата да си хвана влака, но отпраших по шосето извън града и на първия удобен завой спрях. И в девет сутринта, вдигнах палец за първи път този ден. Да се пътува на автостоп не е унижение или крайно решение, както смятат прекалено конвенционалните хора. Този вид пътуване е философия. И приключение. Не обичам играчките, които работят на батерии. Батериите се изтощават и играчката остава бездушна. Харесвам механичните играчки. И вечните неща. Човекът е вечен. Затова харесвам да пътувам на стоп. Или с велосипед. Не харесвам автобусите, защото вървят на бензин, бензинът свършва и автобусът умира. Добрината на човека е от вечните енергии във Вселената, затова ми е приятно да застана край пътя и да вдигна палец.
След около десетина минути спря един хомо сапиенс с джип и каза, че е само до съседното село. Но пет километра са си пет километра от пътя, който ме чакаше, и се качих, естествено, няма място за гордост и високомерие, на пътя всички карти са открити и играеш честно. Или не си за тази игра. С човека от джипа дори нямахме време да си поговорим и не го запомних.
А само пет минути след като слязох от неговия автомобил, седнах в евтина малка кола със спортна кройка. Управляваше я циганче около трийсетте и с много бодър дух. През следващите трийсетина километра се опитваше да ме убеди колко бърза и яростна е колата му на фона на ето такъв диалог:
- Откъде пътуваш?
- От Попово.
- И за къде?
- За Бургас.
- Ъхъ. Ммммм. Дано да стигнеш до довечера. А аз имам упражнения по кормуване в
Търговище. За Е категория. Трябва ми за ремаркенцето, платформата, на която качвам коли отзад и ги докарвам от Германия. Тая, за колко мислиш, я взех? 800 евро, братле. Какво ще кажеш, а? Форд Пума! Ти какво работиш?
- Туристически услуги по Черноморието. Знам словашки език. Бива си я Пумата.
За да докаже, че си я бива, той натисна газта рязко и за няколко секунди стрелката на километража пресече 160 км/ч. Надминахме няколко други коли, които сякаш бяха спрели.
Циганчето се радваше, че ме е впечатлило:
- Шестнайсет вентилки! Като оса е. Спортно окачване. Малко не е за нашите пътища. Рядко я карам. На жена ми е. За нея я купих. Аз си имам друга. Возя хора на работа в Германия и на връщане докарвам по една кола.
- Кой набор си?
- Седем шест.
- Аз съм седем четири - попитах го, за да установя колко ни е разликата.
Циганчето беше на 36, а си играеше с колата, сякаш е на петнайсет. Ама поне си има нещо, дето го влече.
Продължихме да обсъждаме особеностите на търговията с автомобили и тежкия живот на нашето поколение. Дохвърчахме до покрайнините на Търговище и слязох. Пожелах му успех на изпита за категория, той ми пожела успешно придвижване. Завъртя на кръговото и от другата лента вече в посока срещу мен свирна за поздрав.
Кръстовището беше оживено, но неподходящо за стопиране. Нямаше добро място за спиране на колите, а и край самото кръгово всички бързаха. Повървях около километър пеша.
Откъснах си две зелени ябълки от сгърчено крайпътно дърво. Изтрих едната в тениската си и отхапах. Беше стипчива. Изядох и двете. Харесвам стипчивия вкус. Още не се бях обадил на жена ми, но и нямах такова намерение. Тя не знаеше, че съм си тръгнал на стоп. Напоследък пътувам често по тоя начин, тя не одобрява, но и не ми се бърка, прави, вика ми, каквото искаш.

От Търговище до Омуртаг ме откара по-възрастен с десетина години от мен циганин с волво.
Нямаше типично циганско лице, единствено плътният цвят на кожата го определяше.
Гледаше мъдро, караше спокойно, почти не си говорихме, защото и малкото думи ни стигаха, за да разберем повечето свои мисли. Някои шофьори не обичат да говорят. Не обичат да разпитват откъде идваш и накъде отиваш. В този живот, братле. Качват те просто за да ти свършат услуга, не да се позабавляват с разговор.

От околовръстното на Омуртаг минах още километър пеша, докато стигна подхода към Котленския проход. Изядох сандвича, който ми бяха приготвили близките, отпих малко вода и получих някакъв есемес. Не го погледнах. Знаех какво пише. Сега нямах нужда от такива новини. Зарадвах се, че телефонът ми още не е спрян за неплатени сметки. Бяха ме предупредили, че предстои спиране на услугите заради натрупано двумесечно задължение.
Хич не ми дреме. Имах си пет лева в джоба, една найлонова торбичка в ръката и много добро настроение. Бях изминал над петдесет километра за по-малко от час. Слънцето си грееше без възражения. В найлоновата торбичка носех армаган от родителите - една бутилка невероятна домашна ракия и няколко глави пресен чесън, откъснати от градината предния ден.
- Само до Тича съм – каза момчето с пикапа.
- Няма значение.
Момчето возеше мляко в петстотинлитров пластмасов съд цистерна, разположен вътре в затворения пикап. Усетих миризмата на млякото, но и един друг нюанс, забравен от детството, непреодолим.
- Млякото овче ли е?
- Да.
- Баба ми някога гледаше овце. Правеше ми домашно сирене. Няма такова по магазините.
Най-хубавите неща хората сами си ги правят.
- Добро е домашното сирене, но ние рядко правим.
- Харесвам го и прясно, и като узрее.

Момчето говореше по типичния за турците начин, с грешки в родовете. В Тича баща му изкупува млякото от близки и по-далечни села, събират го в пункта и от там го товарят камионите на мандрите. От една година синът му е завършил средното си образование и сега помага в семейния бизнес. Бях учител на такива деца и ги познавам. На него му се говореше и си полафихме. Повечето от турците са предпазливи и премерени в думите си. Не плямпат излишно и не засягат теми, по които не знаят как се общува. Момчето съжаляваше, че е свършило детството му, но не го изричаше направо. Като разбра, че пътувам за Бургас, очите му светнаха. Средното му образование е от техникума по лесничейство в Бургас. По това
време на годината обикновено вече ходели на плаж с приятелите.
В Тича не се наложи да чакам дори две минути. Първата кола, появила се на хоризонта, закова на метър от мен. Раздрънкан червен микробус форд и двама циганина на предната седалка.
- За къде си бе, момче?
- За Петолъчката.
- Ние до Котел. Ако искаш.
Загледаха ме изучаващо през огледалото, когато се намърдах в буса. Пред мен на другата седалка кротко си пътуваше куфар с йоника, а стойката й лежеше на пода. Музиканти. Или поне единият от тях. Този  който се возеше. С татуировки по ръцете и умишлено свиреп поглед. И отново добрите стари въпроси – отде си, закъде си, с какво се занимаваш.
Съмнения и преценки, обобщения и съвети.
- Ми като знаеш чешки, какво дириш тука, заминавай за Чехия – сложи точка на диалога клавиристът.
Вече не им бях интересен. Разтоварих се насред пътя в Котел и тръгнах към
края на градчето. Шосето върви през циганската махала. Колкото пъти съм минавал оттам, винаги е едно и също. От двете страни на улицата на различно разстояние стоят групи мъже или жени, цигани, и си говорят или просто зяпат. По което и да е време на деня. Не гледат към пешеходците или колите, не се натрапват, нито веднъж никой циганин не отправи агресивен или любопитен поглед. Занимават си се тук край пътя със свои си неща. И покрай същия този път сред циганските схлупени къщи контрастно се открои една по-голяма и нова сграда, върху която беше изписано името на някаква секта: БЪЛГАРСКА БОЖИЯ ЦЪРКВА.
В повечето бедни градчета съм виждал да стърчат нелепо такива новопостроени сгради на секти.

Откъде съм? Закъде съм? С какво се занимавам? Не знам и аз. Отникъде, заникъде, и с нищо.
Отвсякъде, завсякъде, и с всичко. От Котел до разклона за Катунище ме откара един дядо със стара витара. Бил монтьор по селскостопанска техника някога, после станал земеделец, жена му е агроном, вземат под аренда много декари земя, получават субсидии, децата му се изучили, сега му помагат, единият син си купил наскоро чисто нов джип тойота, а другият - друга марка някаква. Не може иначе, ако искаш работа, трябва да си създаваш сам.
На разклона за Катунище ми се обадиха по телефона двама приятели. Казах им къде съм сега и с какво се занимавам. Така, да ми завидят малко. Защото каквото и да си имам, то си е мое, а в момента с тия хиляди надежди се чувствах по-богат от всички едри земеделци. И по богатство ме надминаваха може би само циганите музиканти.

От разклона до Петолъчката ме транспортира един чичко с чисто ново пежо. Слушаше класическа музика, говорихме си съвсем малко, повечето за бизнес, даде ми визитната си картичка и ми рече, ако случайно някой прояви интерес към дейността му, да му позвъня, само да звънна и да затворя, той щял да ме набере. Понякога, рече ми, работите стават точно така, по случайност. Слязох на Петолъчката, влязох в бензиностанцията и от петолевката останаха само монети. Взех си нещо за пиене. Седнах отвън, запалих цигара и не бързах да
тръгвам. И си мислех. И се чудех.

И с две дечица сме дарени в този най-прекрасен живот, за какво да се оплакваме? Синът остана при баба си и дядо си, за да можем ние да работим. Другата седмица идва и другата баба, да се грижи за момиченцето ни, а после двете заедно ще заминат за два месеца в провинцията. А ние все не сме се наработили и все си въобразяваме, че можем да изкараме повече от пет лева. Не можем. И си го знаем. В есемеса, който получих, пишеше, че по сметката ми са постъпили някакви пари. Ама на мен за какво са ми тия пари? Трябват ли ми изобщо?

От Петолъчката до Бургас ме откара един едър и типичен представител на моето поколение, бързаше за КАТ, където да регистрира току-що купения турбодизелов фолскваген на старо.
От Котел е, живее под наем със семейството си в Бургас, занимава се с ВиК. Очите му бяха невъобразимо весели и се смееше заразяващо на всяка глупост, която сам изтърсваше или чуеше от мен. Дори ми се извини за турбофолка, носещ се от уредбата, но нямал друга музика, а как разбра, че не съм турбо, за мен си остава загадка, но такива сме си ние от нашето поколение, проницателни.

Слязох в началото на Бургас, с последните събрани от джобовете монети седнах да изям една шкембе чорба в едно от типичните работнически ресторантчета из покрайнините. И набрах номера на жена си. Тук съм, прибрах се на стоп, да, за три часа и половина минах двеста километра, идеално постижение, хората са добри, спират, не се шегувам, довечера ще се видим.

Вечерта с нея стояхме на балкона и гледахме отсрещната кооперация. Върху покрива й, който бе на нашето ниво, неотдавна се излюпиха малки гларусчета. За съвсем кратко време се опериха, взеха да щъкат по керемидите, да се пързалят до самия улук и да размахват несмело крила. Родителите им кряскаха невъобразимо от радост и тревога покрай тях. А в последните дни крясъците им рано сутрин ни будят. Птеродактилските им вопли и викове подлуждат целия град.

- Оня ден са отлетели - рече жена ми. - Забеляза ли? Преди месец им носеха храна в човките, а оня ден тези малките, кафявите, сами са полетели. Представяш ли си? Представяш ли си усещането от първия полет?
- И твоите ще отлетят някой ден... Засега само тренират.

Умълчахме се. После я погледнах в очите и тя ми каза:
- Че ако пиленцата са отлетели, на мен гнездо притрябвало ли ми е? За какво ми е?


НИКОЛАЙ ФЕНЕРСКИ:
                                         За кого бие камбаната


Така се нарича една песен на Металика от 1984-а. А те го бяха взели преди това от стария Ърнест, той пък от един английски поет, а онзи от незнайно кого. Тия рокаджии ли ми насадиха параноята – не знам. Но с времето установявам, че тая параноя ми е от голяма полза и че съм много по-подготвен за предстоящите промени от повечето хора. Повечето хора нехаят за бъдещето и приближаващата революция. Свикнали са със своята belle йpoque и може би си въобразяват, че ще трае вечно. Или просто се страхуват да си помислят, че всичко познато, удобно и всекидневно, което им носи спокойствие и илюзия за сигурност, ще изчезне хей тъй, отведнъж. Но то ще изчезне. Няма начин да не изчезне, брат.

Такива чудновати мисли прелитат наляво-надясно из хипервентилираната ми глава, докато въртя педалите на колелото. Кислородът е моят наркотик. От Бяла Слатина до Видин преходът е 140 километра по маршрут Бяла Слатина – Вълчедръм – Лом – Видин. И селцата между тия градове. А преди това се бях телепортирал с велосипеда си от София до Бяла  Слатина, цели 170 километра за един ден, през Искърския пролом, покрай реката, бавно. От  София тръгнах на 2 октомври сутринта в 7,30 часа. Целта достигнах вечерта в 19,15 часа.
Хората ме питат защо го правя, защо от сутрин до вечер се мъча да въртя педалите по шосетата и аз им обяснявам нещо благовидно, кротко и безопасно, като например че после искам да сътворя пътепис и да споделя впечатления... Че природата е вдъхновяваща и обичам бавните пътешествия. Ето как им отвличам вниманието. А истината, която им спестявам, за да не разкрият какъв маниак съм всъщност, е, че тренирам. Упражнявам се за времената, когато вече няма да има бензин или ще си го позволяват само най-богатите. Поддържам форма, за да не ме свари апокалипсисът неподготвен. Защото ще дойде и такава епоха, в
която оцеляването ще е тежко, пише го на много места. И сега използвам намалението, радвам се на последното хубаво време през този октомври на 2011 година, обикалям из пустите пътища и тези невероятни селца също ми подсказват какъв ще е светът след революцията.

Пуст. И спокоен. В шантавата песен за биенето на камбаната ония възпитани металисти ми крещят: “Погледни към небето, преди да умреш...” И аз гледам, не само нагоре. И колкото повече отварям очи, толкова повече се удивлявам на всичко, което забелязвам. На ето това призрачно село с обрасли къщи, на тези меки слънчеви лъчи, на тази река, в която можеш да удавиш всичките си бесове... След Лом голяма част от пътя минава покрай Дунав. Винаги  съм искал да живея край река. Реката отнася лошите ти мисли надалече. По реката можеш да пускаш хляба си и след много дни пак да го намериш. Реката има характер, никога не сменя посоката си... Почти. Реката е мъжко момиче, не някаква лигла. Винаги можеш да разчиташ
на нея. Ако можех да живея поне край малко поточе... Вместо това съдбата ме запрати на брега на морето. А то е своенравнО  като котка. Мандахерца се напред-назад, като че самт не знае какво иска. Драпа с вълните си, мъчи се да стигне все по-далеч и все не успява. Ту е тихо, ту роптае... И тая негова изменчивост ме изнервя.

Присядам край Дунав и се отдавам на съзерцание. Съзерцавам, следователно съществувам.
Зяпам като умопобъркан. После разменям две-три думи с един овчар, запладнил е стадото на сянка и също си почива. За няколко дни съм навъртял над 300 километра и предстоят още около 200, докато се върна. Мускулите ми се наслаждават на паузата. Харесвам умората. Този колопоход има за цел да подреди мислите ми. Тази река сега ще ги насочи в правилната посока. И всичко ще си дойде на мястото. Повече няма да се страхувам от бъдещето. И дори реката да потече обратно към извора си, ще съм готов за това. “Какво ти е, море, че бягаш, и на тебе, Иордане, че се назад върна!”* Ето, онази река е потекла на обратно, когато се е налагало. Може и на тая тук да й се случи същото приключение някой ден... Трябва да съм подготвен за този ден. Трябва да съм подготвен. Взел съм и фотоапарата. Не дигитален, а от
онези старите, с лента. Когато след около година настъпи краят на тоя свят, ще си го гледам на снимките и ще му се радвам. И ще го показвам на децата си. Вижте, дечица, какви неща имаше някога. Имаше. А сега трябва да бягаме, защото лошите идват. Понякога успявам да вържа демоните си. Но понякога се вихрят необезпокоявани и пълнят ума ми с глупости.

На няколко километра след Лом спирам да си почина отново. Защото виждам нещо
интересно край пътя. Дори само заради тези почивки си струва пътешествието. Пускам стъпенката на велосипеда, пия вода, разкършвам схванатите си стави, паля цигара и се заслушвам в звуците, долитащи от странната сграда насреща. Разположена е на брега на реката в космически спокойна местност. И самата сграда е цял един отделен свят. Струва ми се някак позната. Но минавам оттук за първи път и навярно е просто dйjа-vu, илюзорна представа на ума ми със сходна конструкция. Сградата е обградена с обикновена телена мрежа, в двора има пързалки, люлки, катерушки. И дървета – кестени, орехи, липи, череши.

Искам да живея тук. Някак си принадлежа тук, усещам го. Ще наблюдавам реката по цял ден и ще мисля. Тук ще съм скрит на сигурно, тук революцията няма да ме намери и да ме направи на парчета.

Отдъхнах си, събрах нови сили, хвърлих фаса и отново отпих две глътки вода от запасите. На дълъг път не бива да се тръгва неподготвен. Задължително е да имаш в чантичката си резервна гума, инструменти, вода и нещо сладко и висококалорично. Освен това е добре да разполагаш и с дъждобран. За всеки случай. За всеки случай човек винаги трябва да внимава.
Краят на света може да ни се изтърси съвсем неочаквано, нагло, и да ни завари насред подобна природна идилия. Представяш ли си, кефиш си се преспокойно на ветреца и птичките, на сърцето ти е леко и в тоя миг изведнъж ти се натриса самият КРАЙ с всичките му там атрибути. Бум!!! И този край на света изобщо няма да се церемони с теб, да те чака да се насладиш напълно на тия красоти. Забрави просто. Идва и те помита. Добрата новина е, че няма да усетиш как ще стане. Няма да те боли изобщо, брат. Преди да се кача отново на моето вярно колело и да продължа нататък, снимах сградата. Обективът улови и табелата над
портала, върху която се усмихваха изящно изписани букви:

ДОМ ЗА ХОРА С ПСИХИЧНИ РАЗСТРОЙСТВА

Продължих напред, а до слуха ми още известно време достигаха симпатичните лунатични песни, бръщолевения и крясъци на обитателите на тази красива сграда. За тях апокалипсисът явно беше отдавна настъпил и след около година нямаше да имат никакви грижи. Въобще нямаше да забележат промените и им завиждах за това. Не беше нужно да се подготвят и да тренират. Не им се налагаше да прекосяват стотици километри с колелото и постоянно да се страхуват. Бяха просто разстроени и никой не се опитваше да ги настрои отново. А ние, останалите, хармонично настроените, постоянно трябваше да се боим да не ни се скъса някоя
струна или да не вземе Володя да прецака цялата балалайка, като я фрасне в земята. Чиба, кучета, чиба, махайте се от мен, искам само да си карам спокойно колелото. Ама кучетата не са възпитани като металистите, атакуват ли атакуват.

Във Видин ме посрещнаха приятели на приготвена богата трапеза. Подкрепихме се здраво и им споделих идеята си, че искам да живея в лудницата на речния бряг. Те ме разбраха от раз и ми стиснаха ръката. На следващия ден потеглих за Монтана. На излизане от Видин прочетох огромен надпис, надраскан с червен спрей върху гърба на една табела: “Краят на света наближава! Носете си валидол!” Откачалки да искаш на тоя свят. На третия ден се завърнах при родителите ми и сестра ми в Бяла Слатина. Пътуването свърши, тренировката мина добре. Подготвен съм и ще чакам. Сестричката ми предложи да пием по бира. Добре, отговорих й, чакай да проявя снимките, ще ти харесат. Седнахме на спокойствие в кафене “Обувките”. Дадох й фотосите. Когато стигна до онзи с надписа и сградата, се втренчи в него
и притихна. Какво става, попитах я, не ти ли харесва. Харесва ми, отговори, но не продължи. Виж, рекох, това е лудница, на хората им е хубаво там. Тя мълчеше. Млъкнах и аз, ако ще да ме разбира.

Тогава сестра ми проговори. Ти живя в тоя дом за хора с психични разстройства цели две години, ми рече. Там посрещна 2000 година. Беше изпаднал в дълбока страхова невроза от настъпването на милениума. Побърка се тотално и се наложи да те затворим в това място. Не помниш нищо, понеже те подложиха на силно медикаментозно лечение. На практика мозъкът  ти беше изключен за две години. Пуснаха те в края на 2001-а. И оттогава бавно се съвземаш.
Пружинките ти отново са закачени. Но хапчетата бяха толкова силни, че няма начин да си спомниш ония дни. Виждам, че си спокоен сега, затова ти го казвам. Трябва да знаеш. Не бива да се сърдиш на никого. Имаш две деца, жена, трябва да се грижиш за тях и да не се страхуваш от тия глупости. 2012-а щяла да е последната според маите, ама шибаните маи да не ми ги пробутват такива холивудски бози, явно са много тъпи и не умеят да броят до повече. После ще изнамерят нов календар, патагонски, според който всичко свършва през 2020-a, а? Слушах я и се опитвах да проумея какво ми говори. Беше ми трудно да осъзная думите й, свариха ме неподготвен, затова изпих бирата си наведнъж и запалих. Пръстите ми
не трепереха, пулсът ми не се ускори, само изпитвах лек когнитивен дискомфорт, тоест бавно осмислях чутото.

Окeй, сестра ми, окей, успях да изрека минути по-късно. Става, съгласен съм с теб. Обаче реките могат да потекат на обратно, а щом могат, някой ден ще го направят. Пише го на много места. Ще тръгнат обратно към изворите си, трябва поне за това да си съгласна с мен. Зяпна ме удивено. Спокойно, усмихнах се, не съм откачил пак, макар да мечтая да живея в тая лудница на снимката. Не знам да вярвам ли за тия глупости, че съм бил там две години или само се бъзикаш с параноята ми, ама все тая. А сега като добро момче се връщам при жената и децата си да се грижа за тях. Това изрекох на глас. И звучах убедително. А наум си мислех, че няма да е зле да накарам жена си и децата също да се приготвят. За суровото време, за
Апокалипсиса, за революцията, метеоритите, земетресенията, наводненията, за смяната на посоката на въртене на планетата или каквото там ни готвят. Дължа им го. Щото и това го пише на много места, че трябва да сме винаги нащрек и да бдим. Никакво разпускане, брат.
Ами вземи си набави и една велорикша, за да пътувате всички заедно, рекох си. Понякога си говоря сам.

Свечеряваше се, станах от стола и целунах сестра си за сбогом, небето беше ясно и погледнах нагоре. После отидох до най-близката аптека за капки за нос, есенно време и особено вечер се засилва не само параноята ми, но и добрата стара хрема. И опаковка валидол, моля, казах на аптекарката, преди да изляза.

Трябва да се връщам у дома. В лудницата.


Октомври 2011

* Псалтир, 113:5. – Б. а.


 




Гласувай:
1
0



1. анонимен - Текстовете са на Николай Фенерски
25.10.2012 14:01
Откъсите са от новата книга на Николай Фенерски "Не казвай на майка си"!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: knigolubie
Категория: Изкуство
Прочетен: 926181
Постинги: 1072
Коментари: 492
Гласове: 1299
Календар
«  Юни, 2018  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
252627282930