Някои виждаха Емил Караколев сутрин рано да минава по главната улица, да пресича големия площад пред театъра и да се упътва към края на града. После да излиза на околовръстното шосе и да тръгва към запустелите ниви. Изкачваше се на Дядомитовата могила и стоеше там около половин час. Така я знаеха всички – Дядомитовата могила, виждаше се отдалече. Полето беше равно като тепсия и само тя стърчеше. Преди години се говореше, че това е стара тракийска могила. Иманярите тайно безброй пъти я бяха разкопавали, надявайки се да намерят в нея заровено съкровище, но никой нищо не намери. Не знаеха защо я наричат Дядомитовата могила. Едни казваха, че нивата, където е могилата, е била на някой си дядо Мито, а други твърдяха, че дядо Мито бил известен хайдутин и тук, на това място, е заровил много жълтици, които взел от богат турчин, когото причакал в Драгиевата кория. Когато дядо Мито кръстосвал с дружината си по тия места, там, където сега е полето, е имало дъбова гора, но гората може би изгоряла или пък била изсечена. Останала е само могилата, за да напомня за дядо Мито, хайдутина. Имало ли е такъв хайдутин или не, никой не можеше да каже със сигурност, но хората, които често виждаха Емил Караколев около Дядомитовата могила, започнаха да се питат какво ли търси там.             Почти всички в града добре го познаваха. Баща му дълги години беше директор на гимназията, сериозен, уважаван човек, а майка му, Дина Караколева, беше една от най-обичаните учителки, отзивчива, готова на всеки да помогне.             Емил завърши гимназия и отиде в София. Следва в Софийския университет, дипломира се и стана адвокат, но от известно време все по-често го виждаха около могилата. Сигурно е научил или прочел нещо за нея, а може и да се е поболял, казваха си хората.             Един ден в местния вестник се появи статия, в която пишеше, че Дядомитовата могила е старо тракийско светилище, където древните траки са извършвали свещени ритуали, а под могилата има тракийски храм. Твърдеше се, че мястото излъчва необикновена енергия. Накрая авторът призоваваше археолозите да започнат проучвания и разкопки, за да разкрият този ценен тракийски паметник. Авторът на статията беше Емил Караколев. Разбира се никой не обърна внимание на статията. Хората я прочетоха и си казаха, може би наистина да е така и толкова. Дори и в историческия музей на града не обърнаха внимание. Историците в музея само скептично се усмихнаха и сигурно си казаха, няма нужда един адвокат да ни обяснява какво има под Дядомитовата могила.             Навярно всичко щеше бързо да се забрави, но Емил Караколев не се отказа. Той продължаваше да търси доказателства за своята теория. Написа статии и в други вестници, дори даде интервю по кабелната телевизия, но усилията му вместо да помогнат, предизвикаха обратен ефект. Започнаха да го гледат с подозрение и за много от хората той вече не беше уважаваният адвокат, а човек, който си е изгубил ума и се занимава с нещо напълно безсмислено и ненужно. Изглеждаше смахнат чудак и когато го виждаха по главната улица или някъде в града, се подсмиваха и си намигаха. Едни подигравателно го наричаха “археолога”, а други “адвоката-иманяр”.             Някои от неговите приятели направо му казваха: “Абе, Емиле, остави тази празна работа и си гледай адвокатската. Ясно е, че в Дядомитовата могила няма да намериш злато. Златото е в твоята професия. Не ти трябва да гониш вятъра и да си губиш времето с фантазии. Ти си адвокат и там е твоята сила, а не в археологията.”             Той се опитваше да им обясни, че те живеят на място, което излъчва необикновена енергия, но това още повече ги разсмиваше.             Емил все още не беше женен, ходеше с Жана, млада служителка в областната администрация. Понякога той я чакаше след работа и тръгваха по главната улица към градския парк, където в кафене “Лазур” прекарваха час или два. Но Жана започна да го отбягва. Приятелките и познатите й все по-често й подхвърляха: “Какво прави твоя Емил, още ли не се е отказал да разкопава Дядомитовата могила и какво търси там, злато ли, съкровище ли, или някой тракийски закон?” Тези шеги я притесняваха, а и баща й започна да й се подиграва: “Още ли се мъкнеш с твоя изкукуригал адвокат?” Жана не знаеше защо, но баща й отдавна не го харесваше.  Когато Емил й се обаждаше, тя намираше повод да отклони срещите си с него. Казваше му, че не се чувства добре или има някаква спешна работа, или внезапно родителите й са я помолили да направи нещо и затова не би могла да се види с него. Той разбра, че тя го отбягва и престана да й се обажда.             Вечер, когато Жана се прибираше у дома, се затваряше в стаята си и си мислеше за него. Какво стана, питаше се тя. Защо така се промени? Беше толкова сериозен и отдаден на работата си, защо изведнъж му хрумна да се занимава с археология. Стана за смях на целия град. Вече и клиентите му го гледат с недоверие. Как така човек изведнъж може да се промени?             Жана знаеше, че хобито на Емил са историята и археологията. Познаваше го още от ученическите му години. Баща му и майка му бяха учители по история, това беше семейна традиция, но Жана никога не бе предполагала, че Емил така ще се увлече по своето хоби. Тя реши да не се среща повече с него и да го остави да продължи налудничавите си занимания. Понякога Жана си спомняше миговете, прекарани с Емил. Спомняше си онази далечна пролет, когато той учеше в последния гимназиален клас, а тя беше една година по-малка. Тогава той й написа бележка, с която я покани на среща. В едно от междучасията незабелязано се приближи до нея и й пъхна бележката в ръката. Този миг беше един от най-незабравимите в живота й. Жана отиде на тази първа среща, разтреперана като лист. Емил, едно от най-красивите момчета в гимназията, я беше поканил на среща. Сега вече не си спомняше почти нищо от тази ученическа среща. Двамата може би изглеждаха страшно смешни. Вървяха на метър разстояние един от друг и не смееха нито да се приближат, нито да се докоснат, сякаш излъчваха огън. Жана не си спомняше и как бяха облечени, и дали говореха нещо. Може би през цялото време мълчаха, а лицата им горяха и червенееха. В съзнанието й се бяха запечатали само тъмните очи на Емил и някакъв аромат, който не можеше точно да определи. Струваше й се, че беше на узрели праскови.             След като завърши гимназия, Емил отиде да следва, а Жана остана в града. Беше сигурна, че той няма да се върне, ще остане в София, и тя никога повече няма да го види, но за нейна голяма изненада той се върна и започна работа като адвокат. Жана не знаеше какво мисли Емил за нея. Той беше деликатен и като видя, че тя го отбягва, престана да я търси, а и все по-рядко се виждаха в града.               Един есенен следобед Емил беше в кантората си и преглеждаше забавено дело. Валеше проливен дъжд, който сякаш като с плющящи камшици удряше стъклата на прозорците. Изглежда, че скоро нямаше да спре и Емил реши да изчака, докато малко позатихне. От време на време проблясваха внезапни светкавици и отекваха оглушителни гръмотевици. Стори му се, че някой плахо почука на вратата, но си каза, че в този проливен дъжд едва ли някой е решил да го посети. Чукането обаче се повтори, той каза “да” и в стаята влезе Жана. Носеше чадър, но дъждът я беше почти намокрил. Част от плътната й кафява рокля беше мокра, а по лицето й се стичаха вадички.             Жана мълчаливо прекоси разстоянието от вратата до средата на стаята и седна на стола пред бюрото, където обикновено сядаха клиентите му. Няколко минути се гледаха мълчаливо. Чуваше се само плющенето на дъжда и гръмотевиците, от които подрънкваха стъклата на прозорците.             В погледа на Емил имаше огорчение и може би се готвеше да я попита защо е тук, но Жана преглътна, пое си дъх и тихо промълви:             -Извинявай. Ти вярваш в нещо, може да е някаква могила, а всички, които познавам, отдавна вече не вярват в нищо. Прости ми...       София, 18. 08. 2012 г.