Какви стават алпинистите, когато пораснат? Точно такъв въпрос той никога не си е задавал, затова един ден, когато си заблъска главата каква сериозна работа да започне, за да може хем да изкарва добри пари, хем да има време да ходи по баирите, се почувства в безизходица. Вярно е, катереше добре - това турове осмици –деветки, за нищо ги нямаше. Преодоляваше тавани без да се замисли; без проблем мъкнеше раница от двайсет килограма с интентар на гърба си; беше в толкова добра форма, че останалите му се смееха, че въжето само му пречи и го бави по тура; беше катерил всичко, което се намираше в радиус от четиристотин километра от София; имаше две по-скоро мързеливи хималайски експедиции и едно много сериозно катерене по северната стена на Айгер и установи, че след десетгодишно ходене по планините и петгодишно учене (по-скоро висене по скалите) има диплома, че може да работи като инструктор по алпинизъм и толкова. А той точно това със сигурност нямаше да работи – нито имаше намерение да си прави фирма, нито смяташе цял живот да обучава хлапета как се правят възли. Нямаше да работи повече и на парче, да чисти прозорците на високи сгради или да слага топлоизолация по блоковете. Време беше да започне на чисто. Проблемът беше в това, че едва на трийсет години установяваше, че е трябвало малко по-рано да се замисли над тези неща. Каквото и да си говорят хората – трябва да бъде честен и да признае, че катеренето си е много приятно занимание. Но не е никак практично. Дори децата, които си избират хоби, подхождат доста трезво към този въпрос. Как да каже, че не са си направили добре сметката онези хлапета, който още в пети клас се записват на кръжок по математика... Или онези, които още във втори клас се захващат за рисуване или онези хилави момченца, които много предвидливо се записват на курсове по карате и джудо и така си гарантират, че няма цял живот да ядат бой от разни нахалници. Е, той с алпинизма не улучи десетката. Вярно – катеренето развива добре тялото, тренира правилно всички мускули, калява психиката, помага ти да видиш проблемите от друг ъгъл – по-точно от високото и да не им се косиш много, прави те по-адаптивен – след един тур от шест-седем въжета, въобще не ти пука дали в хижата има топла вода или хлебарки и можеш да спиш на палатка или просто край огъня и толкова. Когато обаче въпростият алпинист стане на трийсет години, той започва да се замисля над разни други неща. Така един ден се оказва съсредоточен над обявите за работа в интернет и си дава сметка, че не върви, след като събота и неделя е катерил по Мальовица, на следващия ден да се забие в някаква лъскава дупка и да продава обувки или да работи като дребен банков чиновник от девет до пет и цяла седмица да се чувства като затворник. По същата причина той отхвърля и предложенията за таксиметров шофьор с осигурен изгоден лизинг за автомобил, диспечер на градски транспорт, майстор на пици, продавач в книжарница и дори консултант в магазин за спортни стоки... -           Намери ли нещо – пита жена му. -           Нищо по специалността – казва той, а тя го гледа иронично. С нея споделяха обща страст по планините и катеренето, но подобно на много други, след като стана на трийсет и тя си намери по-атрактивни занимания  - като писането във форуми за здраве и колекционирането на екскурзии в чужбина. - Ако търсиш по специалността, защо не провериш на циркови артисти. И по-специално дали търсят човек за ходене на въже. Там поне ще си по-тясно специализиран – казва тя и излиза, преди той да успее да реагира. И така. Цирков артист. Когато е ядосана, тя може да бъде много гадна, припомня си той след петгодишен брак. По-специално въжеиграч. Без осигуровка. Защо пък да не стане и пожарникар – поне няма страх от високото. Със същия успех може да стане и пилот – нали вече е свикнал да гледа света от този ъгъл... Той гаси компютъра направо от копчето. Ядосан е. И се пита какво правят алпинистите, когато са много ядосани. Не се сеща веднага за нищо конкретно, но после му хрумва, че той винаги, когато е сърдит, катери по-добре и по-високи категории турове. После звъннва един-два телефона и след половин час вече пътува към Мальовица. Има почти цял ден пред себе си, за да не мисли за тези неща и да бъде над проблемите. Да види света от друг ъгъл – по-точно от високото, и да се почувства по-добре.   Вечерта, когато се връща, жена му го гледа подозрително и сигурно много я е яд, че си е взел непозволена почивка, вместо да се хване като голям човек и да си намери сериозна работа. Той обаче е щастлив. -           Какво, да не би да си намерил работа – пита тя. -           Не, но я видях – казва той. -           Какво си видял? -           Ами като се качиш на Мальовица какво виждаш – пита той с широка усмивка. -           Не знам. София? – опитва се да гадае жена му. -           Не – смее се той. – Хижата.  

Поздравяваме сърдечно Оля Стоянова с получената трета награда в конкурса за книги с разкази!
Честито!