Тръгнах за гъби. С торбичка. С кучето, което не търси гъби, а разходката си. Знаех мястото, където гъбите се размножават и повдигат земята с важните си бели шапки. Много перучки. Първите за пролетта и тази година. Набрах две. Съвсем близко. Не очаквах именно там да ги открия. Изненадаха ме като нескромен комплимент. Зарадвах им се. А на плануваното място не видях нито една. Бяха ме предали или нарочно се криеха под неизчезналите есенни листа.   Не става ли нещо подобно и с книгите?! Препоръчват ти заглавие, очите ти се задръстват с хвалби, а като я четеш... едвам се въздържаш да не спреш. Мъка. Мъката на четенето. Ината на продължаването. Задавам си въпросите дали не съм придобила лош вкус? Формирането ми на възприемане да не се е отклонило в грешни и неосветени посоки? Но при срещата с интересна книга всички подобни питаници се разбягват. Забравям ги и ЧЕТА!   Прочетената книга може да се задържи на гърлото ти като чаша със стара вода и да загорчи, да остави лошия дъх на гнилост, неизбежност, несподеленост. Да пиеш и да не се напиваш! А изпивайки течността, която е току-що налята, да се освежиш. “Каква благодат!” за ожаднялата душа! Книгата преобръща посоката на мисленето ти, отдърпва завесата на небето, добавя птици и образи. “Марма, Мариам” на Теодора Димова е богатството на българския език. Творба, за която не си закъснял, ако още не си я прочел. Днес или след месец, романът звучи силно и разтърсващо. Многоцветно и събиращо духа ти на букет от усещания, размисли, предчувствия, завръщане, озъртане в себе си и другите. Един сблъсък на мистериозност и съвременност, на женски образи, които се срещат и разминават единствено в страниците на творбата. Животът на книгите е подобен на човешкия: спадове, изкачвания, дрямка под сенките, закъснели емоции, звезден дъжд по никое време... Намирам за нормално и човешко да кажа добра дума за тази книга, а не да си я вържа за по-сигурно на възел в ежедневната си многосантиметрова плитка от забързаност и безразличие, от суета и накоймупука! Четеш, мътно-бързата вода те отнася, пресрещат те съпротивляващи се корени, напичащото слънце остава. Редовете в романа блестят. Блестят подобно загладени и украсени със скъпоценности камъни. Очите се спъват и залепват за светлината. Зачетеш ли книгата, попадаш на друг свят, в измерение на многостепенна образност, на най-дълбокото в кладенеца, при най-студената изворна вода. Струва ти се, че само да се повдигнеш, да направиш леко усилие... и ще видиш височината. Ще стигнеш където трябва и най-важното, че не само ще стигнеш, но и там те очакват. Именно теб, не някой друг. Книгата е страданието, което преминава всеки човек. Страданието, нажежило до бяло очите, изболо спомените в историята на човечеството. Човечеството на път да ослепее... Четеш и вярваш, четеш и започваш да се питаш, четеш и съпреживяваш. Понякога четенето е и със сълзи и задушаване. Емоцията изкатерва разума и го побутва надолу. Когато довърших романа си казах, че той разказва за Иисус през погледа на майчиното чувство и преживяване. Историята на Божия син. Сравнена с историческите факти, с днешния ден. Сега променям решението си и вярвам, че книгата е за майката. Чудото да си майка и да създаваш с любовта и безкрайността на търпението си детето, да му вярваш повече, отколкото на себе си и на другите... Страниците ни водят през пътуване, което едва ли бихме предприели по желание поради суетата и страха си човешки, поради предпочитанията ни да се захласваме по лъскави и непотребни вещи. Описването е поглед в огледало и колкото повече се взираш, отварят се свят свят след свят и не само се виждат, съзираш пукнатините, изумяваш се от пластовете, които е побрало лицето на миналото, в ушите ти зашумява кръвта на една жена. Жената – полудете, жената – начало на Божията майка. Нейната белязаност белязва и сина й, а оттам натък е белязан, променен, различен и светът! Чрез образа на майката се доближаваме до сина, до необятния му характер, до духа му да надмогне болката и съмненията си, разочарованията от най-близките приятели. Разказът започва с изгонената от дома си Марма, която вплита случилото се и предстоящото като песен. Песен не непременно тъжновата. Уж обикновена, а понякога години не стигат да я изпееш и да те разберат, да я изпееш и останалите да я запомнят. Да прилегне на слуха и паметта им, и да я припомнят на следващите. Марма върви по пътя си и ни прави съпричастни на битието си, но основният фон е случващото се с другата. С голямата, малка жена. Майката на Иисус. Тя е предопределена, избрана, извайвана за мисията си. Рееща поглед по цял ден в пустинята, без жажда и глад, подготвяща тялото и духа си и като че ли предусетила, че й предстои да даде себе си като жертва и подкрепа на детете, което ще роди. Синът – от нея произлязъл, но най-малко стоял с нея. Преспокойно хората могат да не изберат книгата. Да си замезват на житейските трапези с каквото им се ще... Но ако прочетат “Марма, Мариам” ще опитат вкуса на българския талант, шлифован от вечната истина за вярата, бликаща във вените ни като народ и култура. Майчините трепети ще се видоизменят в човешки добродетели и устои, слънцето на пустинята ще се видоизмени в светлина за деня и ще остане вечно отворен прозорец. Романът на Теодора Димова е богатство за литературата ни, награда и наслада за четящия, реверанс към словото и прозрение за дълбочината на казаното. Казаното, което напоява душата ти и остава. Ако приемате съвети: Романът се чете в дъждовни часове. Ще замаскирате театрално успешно плача си. /Пробвах да си продължа удоволствието в трамвая, но смехът на пъпчивите колежани и изразите им, надпреварващи се с жаргона и псувните, ме стреснаха. Прибрах си книгата и замълчах./ В мъгливо време. Ще развалите илюзорната пелена на мъглата със светлината и остротата, със скорострелните изречения на Теодора Димова. Това е книга за четене. Книга за незабравата. Не е книга – захарче за безвкусни и задължителни вечери. Книга, която избутва самотата ти и ти дава съпричастност, приятелство и едно нелъжливо обещание за яркостта на изказаното. Някои думи правят мазни петна в душата ти. А се намират между нас и думи – дрехи, загръщащи те с омаята на огъня. Но, слава Богу, сега говоря за думи, които те приласкават и придърпват завинаги към доброта и съжителство с любовта.   “Защото нашият дух се изкривява без Теб. Изсъхва, захапва опашката си, започва да яде самия себе си без Теб, Иисус.”

След тази рецензия няма как да не пожелаеш час по-скоро да прочетеш и самата книга!

Как един критик може да събере такива хубави камъни и така да ги подреди, че всеки камък подхожда към друг и се получава един сияещ гердан, който иска веднага да го вземеш.
И наистина след тези думи - на теб ти се иска да четеш романа. А това за автора такъв хубав комплимент!
Браво и на Теодора и на Христина!