Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
09.11.2012 19:21 - Мариян Петров: Смяна на господстващия вид
Автор: knigolubie Категория: Изкуство   
Прочетен: 567 Коментари: 0 Гласове:
1


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
– Я ела за малко при мен! – прогърмя гласът Му по вътрешната връзка. Зарязах всичко. Това, че си бе направил труда да ми се обади лично, а не го бе възложил на секретарката си, навяваше лоши предчувствия в съзнанието ми. Отправих се към скоростния асансьор, който трябваше да ме отведе от деветия подземен етаж – където се намираше "царството ми" – до седмия надземен етаж – Неговата светая светих. Това, всъщност, са двете крайни точки на сградата във вертикално отношение. Предчувствайки неприятностите, ми се стори, че подемното устройство взе разстоянието за отрицателно време. Което, всъщност, не е далеч от истината при този вид скоростни асансьори. Площадката на седмия етаж е преградена с тежка бронирана врата, натъпкана с електроника и украсена с огромна месингова табела със следния надпис: "Седмо ниво. Степен на секретност: АА00!!! Влизане – само след повикване и проверка на самоличността Ви." Всъщност, това трябва да пише на табелата, но някой с помощта на тъмносиньо дамско червило – последен писък на модата – си бе направил труда да направи някои корекции. Така "ниво" бе сменило три от буквите си и се бе превърнало в "небе", а степента на секретност "бе снижена" до знаковото изражение на обществените места за облекчаване. Промяната на текста би трябвало да е извършена съвсем наскоро, понеже в противен случай надписът щеше отново да е добил първоначалния си строг ведомствен стил. Докато умувах кой ли е зевзекът, извършил светотатството, чий дамски аксесоар е използвал и каква неприятност зад вратата е провокирала творческите му пориви, осъзнах, че граматичните промени доближават съдържанието на изсеченото в месинга послание твърде много до собствената ми представа за истинското състояние на нещата на този етаж. За съжаление, обаче, личното Му обаждане ме лишаваше от всякакво време за съзерцателно задоволство. Понеже вече бях повикан, пристъпих към процедурите на второто изискване. Застанах точно в средата на очертания пред вратата кръг и се оставих на различните видове сензори да сравнят ДНК-то ми, ирисът на очите ми, пигментацията на кожата ми, пломбата на седмия ми зъб – горе, ляво – и още хиляди други естествени и придобити особености на тялото ми със закодираните ми данни в паметта на централния компютър. Изглежда параметрите съвпаднаха, защото с тихо жужене масивната врата се отдръпна и аз се озовах лице в лице с Неземната красота – Неговата секретарка. Чувството, което ме обхваща в такива моменти, може да бъде наречено доста неточно "съжаление". Съжаление за безполовостта на такова женско съвършенство. Всъщност, съгласно вътрешните правила тази безполовост е насочена единствено към служителите на учреждението. Зли езици шушукат по ъглите на пресичащите се коридори за такава разюзданост извън служебните задължения, на която биха завидели и от най-откровените порно канали. Тези, непотвърдени официално, сведения само задълбочават съжалението ми с ясното съзнаване на факта, че няма никакъв начин да попадна в кръга на тези извънслужебни занимания, докато се водя на щат тук. – Влизай! – ледено каза ледената красавица и добави по-топло: – И се готви за буря! Не съм сигурен дали затоплянето на гласа й в такива моменти се дължи на някакво съчувствие към бъдещата жертва или е плод на радостно предвкусване на предстоящото. Хвърлих нещастен поглед към втората врата. Носи се слух, че предназначението на дебелата й тапицерия е да заглушава воплите на психически инквизираните зад нея. С чувството на обречен прекрачих прага. За смърт, разбира се, не ставаше дума, макар че често се чудя дали в тези случаи това не е по-добрият вариант. Гледката, открила се пред очите ми надхвърли и най-ужасните нощни кошмари, които понякога ме карат да се събуждам разтреперан и плувнал в пот в ергенското си легло. И така да прекарвам времето до сутринта, без да смея да затворя отново очи. С други думи, около дългата заседателна маса се бе събрало цялото кралско войнство на учреждението. Тоест иначе просторният кабинет бе натъпкан до пръсване с всякакви началници, подначалници, подподначалници и подподподначалници на отдели, които бяха вперили поглед в… Не, не в мен. Фиксираха огромния екран, разположен на срещуположната на шефското бюро стена. А на него… На него грациозно се придвижваха огромни гущери, хранеха се, съвъкупляваха се, раждаха, умираха, биеха се помежду си, едни изяждаха други… С две думи казано – кипеше Живот. Живот с главно "Ж". – Да ни кажеш нещо по въпроса? – неочаквано проскърца в тишината на кабинета гласът Му. – Ам-ми… – запънах се. Можех да кажа много неща. Например това, че астрономът в екипа ми страда от безсъние. И как в една своя – лишена от този дар божи, съня – нощ преди около някой и друг еон, взирайки се през окуляра на субмолекулярния телескоп на учреждението, се натъкнал на интересни спектрални данни за една планета. А по-точно – третата от общо деветте, въртящи се около Жълто джудже, спектрален клас G2. Самото то, забутано в покрайнините на спирална галактика. Как след това успя да запали хората ми – включително и мен – по ултрафазовото изследване на тази планета. Как след обстойни анализи, извършвани предимно през единственото ни свободно време – нощта, с което почти всички придобихме синдрома на астронома – безсънието, стигнахме до още по-интересни заключения, които по надлежния ред придвижихме към по-горна инстанция. И как – след около еон мълчание от там – по предложение на биолога ни се заехме с един забавен експеримент. А именно със стимулирането, посредством насочен протеинов лъч, на бактериалните форми на живот, реещи се безгрижно и безсмислено в богатата хранителна среда на местните океани. И как, благодарение на тази ни намеса, тези безмозъчни микроскопични късчета протоплазма започнаха да се съединяват в сложни организационни структури, достигайки съвсем несъзнателно до идеята за клетка. И как тези клетки, вече химически доста по-осъзнато, създадоха многоклетъчни същества. И как последните изпълзяха бавно на брега и се заеха с еволюционно развитие, довело след още около еон до появяването на тези интересни създания, които в момента щъкаха на екрана пред присъстващите. Всичко това и още много, много неща можех да кажа. Но, следвайки знанието си, че Той си пада по лаконичността, а и – събирайки две и две – се досещах, че неприятностите ми ще произтекат именно от цялата тази работа, отвърнах само с: – Това е картина от Наблюдаващ спътник G37J28. – Представи си това ни е известно! – подметна някой от присъстващите. Трябва да бе от висшите ешелони на властта в учреждението, но нямах време да анализирам по-подробно ранга му. Настъпилата тишина ми подсказваше, че от мен все още се очаква отговор, обаче единственото, което успях да изстискам от схванатите си гласни струни, бе: – Гущери… – Какво-о-о?!? – прогърмя гласът Му. – Ам-ми… – опитах отново да мина с номера със запъването. Но не би. Очите му – въпреки сумракът, осигурен за по-удобно наблюдение на екрана от присъстващите, прогаряха дупки в мен. Затова преглътнах сухо и почти изхриптях: – Големи гущери… – Това и ние го виждаме – гласът Му режеше като бластер. – Но какво правят на тази планета? – Ами… – продължих с извъртанията, изреждайки очебийното: – Придвижват се, хранят се, съвъкупляват се, раждат, умират, бият се… – Не те питам това? – прекъсна ме безапелационно и съвсем по-шефски. – Питам те: "Как са попаднали там?" Въпреки скованността, опитваща се да обхване мозъка ми пред няколкото десетки началнически погледи, отклонили се от екрана и втренчили се вече в мен, напрягах максимално мозъчните си процеси в опит да отгатна дали някой от моите се бе раздрънкал или най-после на някое йерархично ниво някой бе обърнал внимание на доклада ни от преди няколко еона. – Чакам… – прекъсна мислите ми Той преди да достигна до какъвто и да било извод. – Ами… – нямаше как повече да отлагам неизбежното. – Астрономът в екипа ми страда от безсъние… И дума по дума си изпях всичко, като първолак първо научено стихотворение. Краят на експозето ми бе посрещнат с гробно мълчание и аз усетих как струйка ледена пот се стича между плешките ми. Потта по челото ми обаче си беше повече от гореща. Може би с подобни на чувствата, бушуващи в душата ми, смъртникът очаква своя сетен миг. Мен, естествено, такава участ не ме грозеше и все пак… И все пак смъртна присъда имаше! Но не бе адресирана към мен. След едноминутно мълчание, което ми се стори по дълго от еон, гласът Му изскърца: – Да се унищожат! – Нищо по-лесно… – побързах да се съглася угоднически. Знаех, че оспорването няма да доведе до нищо. По-точно – до нищо добро. – Няколко добре насочени неутронни бомби и всичко… – Казах: "Да се унищожат!" – нетърпение ли усетих в гласа Му или това бе от натъртването върху възвратната частица? – Не да изпариш планетата или да унищожиш биологичната й среда. Да се унищожат! Срок: един еон. – Ами… добре – казах, колкото да се намирам на приказка, и се отправих към вратата, без да дочакам напомнянето, че аудиенцията е приключила. Ръката ми бавно се отпусна на дръжката и тогава… Толкова еони оттогава, а аз все още не мога да си обясня хлапашката си постъпка в този миг. Обърнах се и изстрелях: – И все пак са хубави, а? След което със скоростта на светлината преминах през прага и затръшнах вратата след себе си. Неземната красота вдигна поглед от дамското огледалце, в което внимателно наблюдаваше как дясната й ръка нанася последните тъмносини щрихи върху устните й, изгледа ме почти благосклонно – или присмехулно – и отново се зае с досадните си секретарски задължения. Не съм сигурен дали забеляза тинейджърското ми намигване. На площадката пред бронираната врата въздъхнах с цяло гърло и с периферията на зрението си открих, че статуквото е възстановено. В смисъл, че ведомственият правопис върху месинговата табела отново бе приоритетен. Съжалих, че нямам подръка тъмносиньо червило, и дори за миг се замислих дали да не се върна при Неземната красота и да поискам за момент нейното. Но надали щеше да се съгласи да се раздели и за секунда с него. Все пак трябваше да изпълнява секретарските си обязаности. – Шефе! – посрещна ме с радостен възглас ксенологът. – Ела да видиш! Всъщност, ако имаше някакво ведро чувство във възгласа му, то бе доста изкуствено. Целият екип се бе събрал в лабораторията до кабинета ми и във въздуха витаеше миризмата на незададени въпроси. Естествено – понеже лошите новини се разпространяват бързо – те знаеха, откъде идвам. Но не знаеха какво точно е лошото. Зачудих се по-какъв точно начин – деликатен или директен – да им вгорча живота. Докато си блъсках главата над тази дилема, погледнах монитора на компютъра, който ми сочеше биологът. Излишно е да уточнявам, че последният бе свързан с Наблюдаващ спътник G37J28. И в момента една от разузнавателните му сонди предаваше как глутница, не особено едри влечуги, атакува превъзхождащ ги многократно по телесна маса гигант. От досегашните ни наблюдения на всички ни бе ясно, че – въпреки огромните си размери, подкрепени от аргументите на мощни мускули – последният няма никакъв шанс. Както – след изричната заповед, която бях получил – нямаха никакъв шанс и неговите роднини, включая и тези на нападателите в случая, бродещи все още по повърхността на планетата. – Зарежи! – прекъснах изкуствения ентусиазъм на ксенолога, бликащ от сините му очи, увеличени двукратно от лупите на очилата с рогови рамки. Този архаизъм пък откъде го бе изкопал? Или може би и това бе мода, както тъмносиньото червило; оранжевите коси, покриващи само дясната половина на главата; дамските блузи, прикриващи само една от млечните жлези и други хиляди неща, за които желаещите да ги притежават даваха немалка част от приходите си. – Трябва да ги унищожим – поясних издадената преди секунди заповед, с което реших и дилемата относно поднасянето на лошата вест. Несъзнателно бях избрал директния подход. – Каквооо? – заплашително попита първата ми заместничка. Тя най-много от всички нас харесваше "гущерчетата", както ги наричаше. Изглежда това бе свързано по някакъв начин с майчинския инстинкт, развиващ се рано или късно в съзнанието на всяка жена. Може да се каже, че донякъде първата ми заместничка има право на такъв тон към началството, сиреч към мен. Когато се замисля над факта, че аз – а не тя – съм шеф на отдела, винаги се спирам на неприятния извод, че това се дължи не толкова на заслуги, а на необяснимо сексистко отношение в учреждението. – Такова – отвърнах рязко, стараейки се да не отмествам поглед от леденостудените й сини очи. – Това, което чу. И все пак не издържах на пронизващия й поглед и се запознах набързо с втренченото в мен разнообразие от ириси на подчинените ми, след което повдигнах безпомощно рамене и казах примиренчески: – Заповед. От най-високото място. Не подлежи на обсъждане. Срок – един еон. Така че, дяволи такива, да се захващаме за работа. Опитът да разведря обстановката с последното изречение и с ласкавото обръщение към екипа си, което понякога си позволявам, се оказа пълно фиаско. Сътрудниците ми продължиха да стоят и да ме зяпат така, сякаш ме виждат за пръв път, всеки с изписани различни чувства на лицето. – Казах: "На работа!" – обърнах дебелия край. – Трябва да решим как да го направим. – Фасулска работа – реши да ми помогне вторият ми заместник. Безпристрастният му тон, доказваше, че намесата му не е свързана с желание да ми се подмаже. Всъщност, ако някога забележа такава склонност в когото и да е от подчинените ми, то той веднага би изхвърчал от отдела. – Ще им пуснем някоя и друга неутронна или позитронна бомба и… – Заповедта включва запазване на екосистемата – поясних, докато за милионен път си задавах въпроса: "Защо ми е втори заместник? Един, както и да е, но чак пък двама! В края на краищата степента на риска в работата ми не е кой знае колко висока. Само десет на двадесет и седма по скалата на…" – Те к`во? – намеси се в разговора инженерът, прекъсвайки мисловния ми диспут. – Да не очакват да ги изтребваме един по един? А може би искат да го правим и с лъкове и копия?!? – Правото на избор как да го направим е изцяло наше – иронизирах мрачно. – Ако се наложи и с копия ще ги мушкаме. – Един еон ли? – смели след известно време информацията астрономът. Освен безсънието той има и друго "качество" – да загрява бавно. Но загрееше ли… – По кое време – местно или космическо? Въпросът му, въпреки закъснението си, бе съвсем логичен. Космическото време, свързано със свръхсветлинната скорост на звездолетите, дава значително по-голям срок за изпълнение на дадена задача. Но за мое, а и на доста колеги, съжаление – и то не само в този случай – сроковете в учреждението се определят по местното време. Което означаваше, че – докато учрежденските часовници измерят билионите, повдигнати на ента степен, секунди – корабният хронометър на звездолета, с който щяхме да изпълняваме задачата, щеше да ни отпусне в случая само двадесет и шест милиона двеста шестдесет и пет хиляди и шестстотин единици от тези микроскопични отрязъци от време или, иначе казано, десет месеца. "Удоволствието" да обясня тези сложни изчисления на астронома ми бе отнето от първата ми заместничка. Което означаваше, че дисциплината и дългът бяха взели надмощие над майчиното й чувство. Благодарих й мислено, изчаках астронома да вдене неприятната вест и с фалшив ентусиазъм се обърнах към екипа си: – Чакам предложения! Дискусията се проточи не по-дълго от друг път, когато ни се е налагало да вземаме експресни решения. – Може би – промърмори сякаш на себе си инженерът, – бомбардировки с локално поражение? – А контролът върху локалността? – попита вторият ми заместник. Инженерът не отговори. – Може би отрова? – предположи химикът. – В хранителни продукти? – Бавничко е – контрира първата ми заместничка. Възцари се мълчание, в което – при по-развинтено въображение – можеше да се чуе усиленото шумолене на мислите на сътрудниците ми. И тогава се обади астрономът. Изглежда бе включил: – Неприятно ми е да го кажа, но май единственият начин е екологична катастрофа. И погледна извинително към еколога. – Нали условието е да запазим екосистемата? – върна му погледа последният, само че с въпросителен оттенък. – О, ние ще я запазим! – убедено възкликна астрономът. – Само леко ще я променим. – В смисъл? – не отстъпваше екологът. – Ами малко ще я поохладим. Ще ударим планетата с два-три астероида и ще я отдалечим леко от звездата й – заобяснява опонентът му, като хвърляше погледи към инженера, търсейки потвърждение за техническа възможност за изпълнение на идеята му. Инженерът кимна умислено: – Всъщност би могло да се получи – промълви той. – Но ще трябват доста изчисления. – Ще изчисляваш по пътя – прегърнах идеята на астронома. Въпреки бавното му загряване, не си спомням някое негово предложение да е претърпяло провал. – Ще ти помагат астрономът и пилотите. А сега – на работа, дяволи! И се заех с разпределянето на конкретните задължения по предстоящото изпълнение на мисията. След което сътрудниците ми се заеха с изпълнението на самите задачи. Обаче, с материално-техническото обезпечаване на мисията – както обикновено се случва, когато си имаш работа с някой склададжия – ударихме на камък. – Няма – докладва вторият пилот. – Как така няма? – попитах. – В хангара ми отговориха, че няма – поясни той и допълни, за да ми стане още по-ясно: – Всички звездолети били в разход. – А така ли е? – попитах отново, защото знам, че ония мързеливци ги втриса само от мисълта за попълването на формулярите за отпускане на звездолет, камо ли от извършването на технически преглед относно пригодността му за съответната задача. Не дай си боже, да се налага монтирането на някакви екстри! А на нас ни бе необходима екстра. Теоретично тя бе разработена от инженера, първия пилот и астронома само за двадесет и четири часа – !!! – и представляваше нещо средно между кофа на катапулт и кожената люлка на детска прашка, но увеличени многократно, предвид баятите камъчета, които трябваше да бъдат изстреляни от нея. – Абе-е, има един в хангара – започна с нежелание вторият пилот. – Ама-а… – Какво? Не става ли? – провокирах отговор от негова страна. – Ами той е… Името, което спомена, е известно и на децата в детските градини. Всъщност този звездолет е истинска легенда. На него е летял Той още по времето, когато учреждението е било само отдел с един-единствен служител, изграждащ днешната структура и организация. Само че тази звездна слава на нас едва ли щеше да ни свърши работа. Еоните, през които този космически кораб е кръстосвал галактиките, извършвайки понякога невъзможното, са оставили своя отпечатък върху него и думата "бракма" в случая е просто проява на добро възпитание. – Кога най-скоро ще се завърне някой? – попитах, изключвайки този вариант. Отговорът на втория пилот, обаче, също не ме удовлетвори. Реших сам да се заема със случая. За мой късмет – поне така мислех тогава – дежурен в хангара бе мой познат, комуто не веднъж съм извършвал малки услуги. – Няма бе, дяволе! – отвърна полураздразнено – поради знанието, че бих могъл отново да съм му полезен – той. – Само това е! Ако искаш – вземай го! И пръстът му посочи покритата с дебел слой прах антика. Въздъхнах примирено – все пак времето ме притискаше. – А една екстричка? – попитах. – За теб – каквото пожелаеш! – изтри полураздразнената си физиономия той, доволен, че ще ми е от полза – макар и служебно – и по този начин, според него, не само ще ми се издължи, а ще има очи и да ми иска още услуги. Разбира се, съжали за готовността си да ми е в помощ още в момента, в който разгърна чертежите, които бяха стъкмили мойте дяволи, но бе късно да отстъпва. Бе дал дума, а той е един от чиновниците, които спазват обещанията си – нещо, рядко срещано в наше време. – Това ли е? – попита, зверейки се над сечения, ъгли, азимути, радиуси и всички останали драсканици, които обичайно фигурират върху един чертеж. – Ъхъ – потвърдих и се постарах да изчезна от полезрението му преди да е променил решението си, че "за мен – каквото пожелая". Не само, че не успя да го промени, а и по някакъв чудодеен начин подчинените му се справиха със задачата в учудващо кратък срок – седмица и нещо. Освободеният от тоновете прах, които доскоро го покриваха, и излъскан до блясък звездолет имаше доста приличен външен изглед, като изключим прикаченото към него съоръжение за изстрелване на астероиди, което му придаваше вид на камион – от онези сухопътните – с ремарке. Като го видя първият пилот притеснено разтърка ръце, но не каза нищо, понеже и той бе участвал в създаването на екстрата. Натоварихме провизиите, оборудването и самите себе си – целият ми екип, разбира се, тъй-като всички бяхме участвали в забъркването на кашата. Махнахме за сбогом на празния хангар и се отправихме в космоса. Взехме курс към набелязания астероид, който щяхме да влачим на буксир до Жълтото джудже, където да го запокитим по третата планета от звездната система. Притеснението от древността на превозното ни средство, обвзело всеки един от нас, скоро бе заменено от раздразнението от някои и други дребни неудобства, някои от които съвсем не бяха без значение. Например това, че артелчиците, предоставили ни провизиите, не си бяха дали кой знае какъв зор и ни бяха осигурили консерви с една и съща храна – боб яхния. Това откритие развали настроението ни за дълъг период от време. Още по-лошо бе това, че пословичното ястие доста често водеше и до разваляне на въздуха в звездолета, тъй-като пречиствателите не успяваха да се справят с постоянните газови атаки. Знанието, че всички храни за ползване в космоса се приготвят от хлорела и разликата им се състои само в етикетите на консервите и вкусовите добавки, не бе достатъчен повод за оправяне на настроението ни. Нито пък опитът на вторият ми заместник да разведри атмосферата – духовната, а не кислородната – с предложението все пак да изпълним задачата посредством ловуване, като така сме щели да си осигурим питателно разнообразие. Отговорът, който получи на шегата си, силно се доближаваше до звуците, издавани от съществата, с чието месо предлагаше да заменим диетата си. Следващото притеснение дойде от страна на инсталацията за преработка на отпадъчната в питейна вода. Това бе един от малкото агрегати, които техниците си бяха направили труда да подменят в антиката с по-модерни. Та на третия ден, след като бяхме закачили астероида на буксир, модерният водопреобразовател отказа да произвежда вода. Опасност да умрем от жажда по време на пътешествието, обаче, нямаше, защото инатливият апарат, който не се поддаде на нито един от опитите на инженера да го поправи, ни зареждаше в неограничени количества с джин. Полупияното ни ежедневно състояние – не бе чак такъв повод за разваляне на настроението, понеже ни отърва от обръщането на внимание на аромата от преработения в стомасите ни боб, носещ се денонощно из въздуха. Онеправдани бяха само пушачите, защото – поради опасност от избухване на алкохолните пари, витаещи около всеки от нас – забраних ползването на открит огън на борда. Другата осъвременена инсталация, която ни изигра номер, бе тази за охлаждането на кораба. Добре, че неотстранимата повреда се саморегулира в поносими граници, създаващи подобие на екваториален климат в кораба, та – за радост на мъжката половина – се разхождахме доста разсъблечени по коридорите. Не че съвременната дамска мода предлага по-малко плът на показ, но при нея жените го правят доброволно, а в случая мърмореха постоянно, макар предимно престорено. Така – в смях и закачки – след около девет месеца се озовахме в орбита около третата планета на Жълтото джудже от спектрален клас G2. Събрах екипа в залата и тържествено заявих: – Хайде, дяволи, да видим какво ще направим! Направихме го. Всеки зае точно определеното му място и се зае с точно определени задължения. Толкова пъти го бяхме тренирали през тридесет и шест седмичното ни пътуване, че бе абсолютно невъзможно нещо да се обърка. И все пак… Тъкмо бях издал заповед за изстрелване на осемдесет и един пъти по-малкия от третата планета астероид и той се отделяше от устройството, когато бракмата реши да напомни за наименованието си. Левият хипердвигател отказа. Корабът рязко промени курса си и едно от стоманените въжета на катапулта докосна леко астероида. Космическото пространство по принцип не позволява разпространението на звуковите вълни, но на мен ми се стори, че силата на стържещият звук от това съприкосновение е такава, че със сигурност той се е чул дори на седмия етаж на учреждението, въпреки отделящите ни парсеци от там. А и това, което видях на екрана, въобще не ми хареса. От допира астероидът също промени посоката си и се отправи по нова траектория. Астрономът усилено тракаше по клавиатурата на компютъра пред себе си и след около две минути, протекли в абсолютна тишина и сторили се – струва ми се, не само на мен – цяла вечност, вдигна глава и каза: – Чудненко! Осигурихме спътник на планетата. И наистина през следващото денонощие, в което на борда на спрения кораб кипеше усилена дейност, състояща се предимно в спорове какво трябва да се предприеме оттук нататък, астероидът удобно се настани на постоянна орбита около планетата. – Трябва да си го върнем! – за кой ли път настоя първият ми заместник и от възбуда луничките по лицето му сякаш грейнаха. – Невъзможно! – за също толкова пъти го отряза първият пилот. – С този повреден двигател нищо не ни гарантира, че ще нарушим равновесието му по някоя от правите на центробежната сила. По-вероятно е да се стоварим заедно с него на планетата. – Просто ни трябва нов астероид – неочаквано предложи първата ми заместничка. – Зад четвъртата планета на системата засичам цял астероиден рояк – съобщи още по-неочаквано астрономът, отмествайки поглед от монитора пред себе си. – Но са значително по-дребни от необходимия ни. – Тогава да изтреляме два – предложи бързо вторият ми заместникът и, неясно защо, луничките на лицето му грейнаха пак. – Това е идея! – възкликнаха едновременно астрономът и инженерът и затракаха по клавиатурите на компютрите си. След още едно денонощие идеята бе превърната в действие. Отлетяхме до астероидния рояк и заловихме приличен по големина камък. Всъщност лаконичността на глаголната форма "заловихме" трудно може да опише огромния труд, който бе положен, за наместването на астероида в кофата на катапулта. Оказа се, че устройството е изчислено единствено за автоматично захващане на настоящия спътник на третата планета. Всяко друго космическо тяло можеше да бъде поставено в него единствено с помощта на ръчно управление. Което означаваше, че двама от нас трябваше да излязат в открития космос и с помощта на реактивните двигатели на скафандрите – и с немалка доза късмет – да добутат скалата до мястото за изстрелване. Като доброволци се явиха геологът и ксенологът, изтъквайки факта, че в момента не могат с кой знае какво друго да бъдат от помощ. Всички се досетихме, че двамата горят от желание да вземат и проби от скалата за научните си изследвания, за да не отиде разходката им до Жълтото джудже съвсем зян, но приехме с благодарност предложението им. Може да се каже, че се справиха перфектно. Затова, когато след два дена, първият камък полетя по траекторията си, предписана му от инженера и астронома, никой не възрази против желанието на двамата да закачат и следващия астероид. Изглежда пробите от първия не бяха кой знае колко окуражаващи. Операцията по залавянето на втория пленник протече също толкова гладко; прецизните изчисления бяха направени; а фактът, че първият "снаряд" е достигнал определената му цел, повдигна духа ни. Така че с чувство на задоволство от добре свършената работа издадох заповедта за изстрелването на втората скала. В момента, в който тя се отдели от катапулта, в командната зала на кораба връхлетя геологът. – Спрете изстрелва… – завика запъхтян той, но виждайки на главния екран как астероидът започва бавно да се отдалечава от нас, изреди дълъг нецензурен израз – нещо, което никога не съм предполагал, че е във възможностите му. – Фрашкан е с уран 235 – завърши патетично прекъснатото си изречение. – Е, и? – не усещах никаква опасност за мисията ни. – Изотопът 235 на урана е един от неустойчивите елементи в природата. При разпадането му се получава лъчение, което… – Което? – продължих да не загрявам. Геологът потърси с поглед и ксенологът веднага му се притече на помощ. – Такова лъчение предизвиква мутация в организмите на белтъчна основа. Възможно е дори така да организира формалдехидите, че да се достигне до появата на разум. – Искаш да кажеш, че…? – припомних си някои от училищните уроци по организация на материята и се ужасих. – Не, нашите приятели, гущерите, няма да имат време да го развият – успокои ме той. – Катаклизмите, които ще предизвика изместването на планетата ще протекат по-бързо, отколкото биха могли да се организират белтъците в телата им. За това ще спомогне и студенокръвието им, което забавя значително такива процеси. Но някой друг вид би могъл… – Е, ще му мислим, когато и, ако се случи – прекъснах го доста безцеремонно. – Или, когато и, ако някой забележи, че се е случило – завърших оптимистично. – А сега е време да се връщаме. Както вече споменах пътуването към спираловидната галактика, в чиито покрайнини се намираше Жълтото джудже, трудно можеше да се нарече особено приятно. Връщането, обаче, го представи в съвсем благоприятна светлина. Инженерът така и не откри каква точно е повредата в левия хипердвигател, което ни принуди да ползваме само десния. Поради тази причина корпусът на звездолета се тресеше непрекъснато, сякаш всеки атом от него изпитваше непреодолимо желание да започне свой собствен живот. Неравномерното разпределение при това положение на звука в машинното успя да повреди заглушаващите кожуси и след първия месец от пътуването ни обратно успявахме да комуникираме помежду си единствено писмено, защото не се чувахме. Дори по едно време се уплашихме, че може трайно да изгубим слуха си. Към тези "дребни" неудобства се добавяха и вече известните – а именно: горещината и уханието на изконсумирания боб и джина, който ни се осигуряваше вместо вода. Затова никак не е чудно, че доста се бяхме изнервили и бяхме открили и теснотата на каютите, и недостатъчността им, отнемащи правото на всеки от нас поне за малко да се изолира от останалите. Въпреки целия този ад успяхме да се доберем до учреждението, ако не съвсем здрави – психически – то поне живи. Както се казва, още неизтупал космическия прах от скафандъра си, бях безапелационно поканен да се явя при Него. Дребните факти, че надписът на бронираната врата пазеше строгия си ведомствен стил, а Неземната красота не ми обърна никакво внимание, вдъхнаха надежда в изтерзаната от воя на десния хипердвигател на бракмата моя душа, че Той ще е доволен от свършеното. Заварих Го сам, взрян в огромния екран, върху който група индивиди от расата на двукраките извършваха някакво религиозно свещенодействие. Стресът – задължителен при влизането в този кабинет – не ми позволи отначало да схвана, че картината е излъчвана от една от разузнавателните сонди на Наблюдаващ спътник G37J28. Времето, изтекло на третата планета на Жълтото джудже, естествено, бе доста по-дълго от десетината месеца, прекарани от нас на звездолета. Там незнайно как – разбира се, само за началството – се бе пръкнала нова господстваща раса. И не само това, а и – както схванах от услужливия превод на автоматичния преводач – бе извървяла дългия си път до идеята за единния строг, но и всеопрощаващ бог, който – достта странно!!! – живееше на седмото небе!!! Негов антипод – пак по думите на преводача – бе дяволът, разположил се удобно в деветия кръг на ада. Последната дума преводачът не поясни. Също така всичко земно – отново липса на превод – било от същия този дявол. Хвърлих скришом поглед към Него. – Какво ще кажеш? – попита, без да се обръща към мен. Фактът, че в кабинета бяхме само двамата изключваше възможността въпросът да е отправен към трето лице. – Доста интересна философия – отвърнах предпазливо. – Не те питам за това – изръмжа така, че космите по гърба ми настръхнаха. – Откъде се пръкнаха тия? – Някаква мутация – може би? – заложих на полуистината. Изпитан метод, когато искаш да си спестиш някои неприятности. – Изглеждат разумни… – Е, и? – попита с леден глас. За останалото се досетих: – Ама те наистина са разумни! – Е, и? – повтори. Този път интонацията Му не подлежеше на описание. – Значи да ги унищожим – въздъхнах и се опитах да предотвратя неизбежния ксеноцид. – А и това венцехвалене… – Нали? – ухили се Той. Онемях! Може би съм първият и единствен свидетел на Негова усмивка. Поне не съм чувал друг да е преживял същото. – А за унижожаването им не бери грижа! Вече съм се разпоредил. Малко потопче, един потънал континент… Все пак принципите трябва да се спазват. Но съм заповядал някои от тях да бъдат предупредени. Все пак венцехваленето наистина си го бива, нали?!? И тогава се случи второто чудо. Той ми смигна! * * * Излязох от сградата, в която се намираше редакцията, стискайки в джоба си хонорара за разказа. Банкнотите не бяха кой знае колко, но щяха да вържат семейния бюджет в рамките на две седмици. А може би и на три, ако я карахме по-пестеливо. – Ей, ти! – извика някой и аз видях, че три фигури, изцяло в черно, препречваха тясната централна уличка, безлюдна по това време на деня. Констатирах, че една от тях е жена, и – въпреки леденостуденият й поглед – надали представляваха някаква заплаха за мен или за скромните авоари в джоба ми. Затова продължих към тях, като учтиво попитах: – На мен ли говорите? – На теб, разбира се. Да виждаш някого другиго наоколо? – отвърна единият от мъжете, за когото – поради акцента и луничавото лице – реших, че е представител на някоя северна раса. – И с какво мога да Ви бъда полезен? – продължих да бъда учтив. – Ще дойдеш с нас! – отвърна ми същият субект. – Трябва да ни отговориш на някои въпроси! – А, ако не искам? – попитах. В същия миг усетих, че дясната ми ръка се прилепва за гърба ми по доста неудобен начин, а студен женски глас прошепва в ухото ми: – Няма не искаш! Съзнанието ми се раздвои пред болката от извитата ръка и учудването на бързината, с която леденооката се бе озовала зад гърба ми. – Влизай в стратолета! – продължи тя и ме блъсна към странното превозно средство, паркирано до тротоара. Четирите колела го приобщаваха към класа на автомобилите, но съвършената аеродинамична форма го изключваше от всички познати ми марки. Не успях, обаче, да го разгледам по-обстойно, защото фурията ме напъха на задната седалка и сама се настани от дясната ми страна. Отляво седна третият тип, който досега не бе издал никакъв звук. Автоматично го нарекох за себе си Мълчаливеца. Луничавият се настани на предната седалка пред табло с твърде много прибори и датчици по него, за да е автомобилно. Да не говорим за липсата на волан! Той натисна няколко бутона и стратолетът – както го бе нарекла жената – се отдели от паважа и започна да се издига над околните сгради. – И все пак къде отиваме? – постарах се гласът ми да не издава обземащата ме паника, но не съм сигурен, че постигнах кой знае какъв успех. – Мисля, че ти казах, че въпросите ще ги задаваме… – обърна се назад луничавият от предната седалка, но неочаквано – май не само за мен – Мълчаливеца се обади: – На Наблюдаващ спътник G37J28. Да ти зададем някой и друг въпрос… – Като например този, – продължи мисълта му луничавият, – откъде знаеш всичко, което си описал в последния си разказ? – И защо – допълни Мълчаливеца – водиш повествованието в него от мое име?  



Гласувай:
1



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: knigolubie
Категория: Изкуство
Прочетен: 2010253
Постинги: 1509
Коментари: 722
Гласове: 4262
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031