Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
13.11.2012 21:23 - Нели ПИГУЛЕВА: СТИХОВЕ
Автор: knigolubie Категория: Изкуство   
Прочетен: 872 Коментари: 0 Гласове:
3


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
  СЛЕДОБЕД   Реката - като път, проточил се край дигата. Жената - тръгнала нанякъде /а може би наникъде/. Авлигата - пресичаща небесните пространства. Мъжът - приседнал под дъба на сянка.   Преваля тихо на живота половината. Денят полека се превръща в минало. Умислена, реката вие се лениво. Светът следобеден сънливо си почива.   Не чака никой нищо - нищо шеметно. Предвидени са всички ходове - пресметнати. Жената. И реката. И мъжът под сянката са уталожени и вече ги клони към дрямка.   Внезапно птицата разцепва с вик небето. Жената се обръща. А мъжът се сепва. Тя тръгва към дъба. Мъжът върви към нея. Кръжи над тях авлигата и пее, пее, пее.   Денят затваря плавно свойта светла крива. Жената и мъжът във сумрака щастливи, затворили очи, в небето птицата следят.   А всъщност в този край авлиги не летят.      РИБАТА   Беззвучно се потапя във водата. Завиждам й. Завиждам й за лекотата,   с която тя излиза от проблемите. Едва ли са от мойте по големи те.   По метода, по метода на рибата опитвам да потъна аз във зимата.   Снегът да ме затрупа, да затрупа като мече, заспало във хралупата,   и да се размразя едва напролет - когато рибите излизат от подмолите.   Да вдишам топъл въздух със хрилете си. И да обърна гръб завинаги на страховете си.      ***   Сянката на брадвата - овала на отсечения дъб.   Сянката на кораба - акулата със счупения зъб.   Сянката на корена – развлеченият облак по дъното небесно.   Сянката на моя вик - прекрасна неразбранапесен.   Сянката на къщата - зазидано смирение.   В сянката на мислите са легнали омачкани дрехите на моите съмнения.         ***
  Съвестта ми - като нахапана ябълка - се обръща към мен все със тази страна: със следите от впитите зъби.      ***   Бобрите събират клечка по клечка и корен по корен. Майсторят дом.   Синигерът носи сламка по сламка и троха по троха. Създава гнездо.   Човекът трупа дума по дума и поглед по поглед. Събаря и мрази.      ***   Моята късна любов. Светлото мое страданиее. Ако можех да знам за какво - като щастие или наказание...   Ако знаех, че идва към мен тази щура, безумна стихия, ако знаех как ще ме помете - сигурно щях да се скрия.   А тя ме издебна най-ненадейно: просто дойде и седна в крайчеца на душата ми. И съвсем делнично ме погледна.   После посегна към джоба си. /Вече знаех какво ще извади./ Повдигна края на чергата ми и полекичка я подпали.   Сега и тримата гледаме как гори - всеки от ъгъла на своето отчаяние: гледаме в пламъка аз, моята късна любов и моето светло страдание.   



Гласувай:
3



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: knigolubie
Категория: Изкуство
Прочетен: 2009730
Постинги: 1509
Коментари: 722
Гласове: 4262
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031