Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
14.11.2012 20:06 - Иван Сухиванов: КИЛЕРЪТ
Автор: knigolubie Категория: Изкуство   
Прочетен: 433 Коментари: 0 Гласове:
1



    На първия национален литературен конкурс „Минко Неволин”- Карнобат’2012, журито присъди втора награда на Иван Сухиванов от Бургас за книгата му “Бягства”. Разказът е от наградената книга.


  Преди седем години ослепя може би окончателно. Не разбра как точно се бе осъществило, както и не разбра как остаря – всички тези метаморфози й изглеждаха естествени. Предметите ставаха все по-смътни, сякаш стояха зад прашасало стъкло; погледът й хлътваше в мрачни лабиринти, където все по-рядко се мярваха виделини... Не бе сигурна дали не сънува – макар, че будността означаваше напрегната, шумоляща тъмнота, тя я предпочиташе пред дупката на съня, където не съществуваха непознатите звуци и гласове, проникващи отвън... На милосърдните съседи, които й носеха храна и хляб, тя се отблагодаряваше, като им подаваше по някоя банкнота. “Тази, колко е...”, “а тази...” – питаше ги и подаваше хартийката. Случваше се да им раздаде пенсията и тогава посягаше на ония пари, скътани за погребение... но смъртта, вероятно я бе забравила или се бе заличила в черния поток от време. Бе забравила как изглеждат вещите в стаята; острите им ръбове я сепваха, тя опипваше внезапната преграда и след като я разпознаеше, дълго й говореше. Усещаше, че и те са изхабени до неузнаваемост... Мъчеше се да си припомни какво имаше в останалите стаи на къщата; ставаше, опипваше, докато се увери, че всичко е налице. Нощем къщата изстиваше и тя чуваше лекия пукот на зидовете,  мишите стъпки по тавана... така започваха стръмните часове на разсъмването...   Усети промяната след няколко безсънни нощи... Счуваше й се особен, тих съсък... Косите й нарастваха, избуяваха като грива... Тя не знаеше дали е тъмна, както преди, или бе бяла като пряспа... А корените сякаш проникваха навътре, в мозъка й... след няколко дни стаята бе вече изпълнена  и косите проникват и се напластяват в другите стаи, обхващайки ги като жилава, плътна паяжина; усещаше вещите като спазми, чувстваше пукнатините по хладните стени... Седмица по-късно къщата бе наситена до краен предел, но в сърцевината й тя чувстваше смътна, ледена празнота... “Килерът...” – помисли си и усети тъпа болка. Не бе влизала там, откакто съпругът й умря. Знаеше, че в него има нахвърляни разни вещи... Все пак помещението бе единствената възможност да се раздвижи. Успя да открехне вратата, лъхна я влажен въздух. Ръцете й плъзнаха по стената, едва удържаше с гръб налягането на косите... В някаква ниша откри купища книжа, зарови се в шумолящата им ненужност, тласна ги настрани... Внезапно ръцете й опряха о нещо студено, хлъзгаво... В миг тя си спомни всички истории, които бе слушала в детството... “Всяка къща си има змия, не трябва да я убиваш...” – дочу гласа на майка си... Тялото й се вкочани, една дълбока тръпка я прониза и се съсредоточи между очите... “Ето, тук, ще ме клъцне... или свърши вече...”   И недоверчиво зачака края на този мрак...  



Гласувай:
1



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: knigolubie
Категория: Изкуство
Прочетен: 2012483
Постинги: 1510
Коментари: 722
Гласове: 4264
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031