Златолика моя   Моя златолика есен – с мирис на изсъхнала трева. И злато капещо в притихнала гора... Обичам тайнството ти бисерно, лъчисто в ромон на река. Обичам вятърния шепот, който иска да целуне моята душа. Обичам те! Ти си ме дарила със слънчев чар, излъчващ доброта. И горда съм, че в теб съм се родила и сбъднах не една мечта!   Гласът на болката   Когато в своя делник си забързан, когато залъкът в устата загорчи; когато някой тайно сълзите избърсва, защото няма кой да му прости... Тогава истински в душата си разбираш и чуваш глас – от ехото продран – гласът на болката в сърцето ти се спира, гласът на болката до болка неразбран!   Не съм ни вещица, ни фея   Ще ме обичаш – и когато съм далече, Дори да чезна в сумрак и тъга... Когато съм от жега премаляла И шепнат устните изгарящи слова...   Не съм ни вещица, ни фея, Която заклинания шепти. По нищо не приличам аз на Нея И не сбъдвам никакви мечти.   Но с цвете мога в тебе да събудя Съдбовен миг и трепет нов – И полъх от криле на пеперуда, Надежда, вяра и любов!