Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
16.11.2012 17:01 - Ина Иванова: Два слоя изолирбанд
Автор: knigolubie Категория: Изкуство   
Прочетен: 748 Коментари: 0 Гласове:
2


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
Разказът е от сборника "Името на неделята", получил голямата награда на първия национален литературен конкурс "Минко Неволин" - Карнобат 2012 г.

  Стълбите – изящно подострени и слабо осветени – я затрудняваха. Мразеше да слиза по тази завъртяна спирала. Беше като да се спуска по триизмерен макет на осакатена ДНК. Инволюцията е гадна работа. Горе, в ателието му, зад претенциозната врата с чукче, лично изработено от него, големият художник сигурно трошеше зъби в чашата си с леденостудена водка. Велин Станковски – свръхчувствителен артист и дебелокож човек. Мъж, доукрасил фамилията си с интернационално – както се изразяваше – окончание.

Див, свиреп и всеотдаен работохолик.
Пияч – ценител.
Шумен и екзалтиран егоман. 
Прасе. Шовинистично прасе, коригира се тя.
Недостъпен.
Болезнен.
Веднъж – разплакан на скута й. Беше отдавна.
Дете сутрин. Сатир по обяд. Отчаян мислител нощем. Лесно е да напуснеш такъв мъж. Лично нейният проблем е, че го напуска за пореден път. И винаги по тази извита стълба, по която лесно се върви с изпънат гръб и трудно – с вирната брадичка.
Е, тя усвои и двете. Въпрос на постоянство. Предстоеше й да пътува цял час с раздрънкан автобус и да преспи в къщата на баща си. Рано утре щеше да го закара през девет планини в десета на ранчото, както той наричаше родното си село. На близо 1 000 м над обичайното цивилизационно равнище. Главоболието й се усили още в момента, в който излезе на януарската улица. Въздухът се впи във вътрешността на ноздрите й, опари я и тя впери настървен поглед във фаровете насреща си. От студентка ненавиждаше обществения транспорт. Автобусът дойде изненадващо бързо и също толкова внезапно я изплю в покрайнините на града. Пак се е отнесла. Една оранжева лампа пред автосервиза на баща й примигваше. Вътре миришеше остро и обичайно на масло, студен стар метал, на хале, премитано рядко с влажни метли. - Напуснах го.
- Пак – усмихна се невесело баща й и изправи гръб с уморено изпукване. Гащиризонът му беше топъл и подпухнал на коленете. Брадата – остра и все още рижа. Пред него стоеше чужда кола с раззинат капак и висящи кабели. Собственият й ван се гушеше досами входа – с нови зимни гуми и очевидно прясно пастиран. Баща й падаше табиетлия. Всъщност докара „Рено”-то си тук, защото нещо в предницата тропаше от два месеца. Тя отиде и чукна с юмрук разтворената длан на татко си. Неговият стар и любим поздрав на мъж, отглеждал дъщеря с хъса и темперамента на палаво момче. Чувстваше се уморена.
- Не ми се обяснява сега, обаче мисля, че приключихме завинаги.
- И миналия път каза така. Сигурно знаеш, че ще издържиш, докато на него не му писне. Винаги си избирала по-трудните начини. Тя задрънча с канчетата, в които се правеше чай и прекъсна разговора. В автосервизите всичко е метално. Даже чашите. И има бързовар, олепен с изолирбанд. Изолирбандът е лентичка, която грозно и грубо удължава живота на джаджите, макар изобщо да не е измислен за това. Щеше да изчака баща си да приключи с онзи таралясник, над който се беше навел отново, да се качат заедно в къщата горе, да хапнат нещо и да си пийнат от бирата му, да го увещава да си маже работните ръце с крем, докато не изсумти, че е педалско, да добавят още дърва в камината, да ръчкат открития огън с ръжен. Тя да го хвали, че е толкова подреден и така умее сам да се грижи за себе си, да сравнява наум бащината оправност с натурията в ателието на Велин, мълчаливостта им, грубата нежност на ръцете им, когато разтриват раменете й. Всичко. - Татко – ще опита да бъде честна на сутринта, – Аз все се връщах при него, защото той е истински безпомощен. В бита. А сега заминава. Филийките от стария тостер ще изскочат с пукот и трясък, и ще я стреснат. Баща й ще пропусне да измърмори обичайния си коментар „Позьор” и ще се спусне да ги прехвърля в чинии. На него филийките никога не са му парили на навикналите на всичко пръсти. А на нея всичко й пари, всичко я боде, наранява. Сръчността не е сред силните й качества. - Аз обичах да се грижа за Велин, особено докато пробиваше навън. Знаеш ли, тогава рисуваше като луд, по цели дни. Даже вода не пиеше. А аз бях муза. Ласкаех се да съм му всичко. Да присъствам при завършването на всяка картина, да знам основанията да я започне. Но сега съм сигурна – щял е да го направи и без мен, защото тогава си вярваше. - Аз работя като луд и без да си вярвам, мойто момиче. Обаче на вас все ви е важно да сте изключителни, цялото ви поколение е такова. А ти и Велин най-вероятно не успявате да решите кой е по-велик. Там някъде ти е болката май. - Не си прав. Той е артист. Художник. Реализиран. Той продава, татко! Но след последната изложба спря да рисува. Само пие и къса. Не било това, не било онова. Мълчи. По цели нощи чете митологии, разкарал е всичките си приятели.
- А ти?
- Аз крещя непрекъснато и за всичко – тя ще усети някакъв малък, предателски срам в тона си. – Не го познавам такъв. Успешен и недоволен. Иска й се да добави – и остаряващ. И уплашен. Косата му започва да мирише на суха сяра. На масата е груб и нетърпелив. В леглото е груб и нетърпелив. Пред колегите ми е груб и нетърпелив. Аз съм журналист, моите контакти са свещени!
- Налага се да се извинявам на хората заради него. Баща й ще поклати глава. Този свят му е чужд. Той дори не е виждал Велин Станковски, само слуша за него. През няколко месеца дъщеря му къса с художника, ходи тъжна и бясна из града, заклева се, че е за последно и веднъж той дори й повярва. Момичето му е решителна куражлийка точно толкова, че да си направи живота труден. Не може да й се помогне, това го е наследила от него. - Иди сама на ранчото. Аз ще поостана тук, излезе една поръчка – ще я излъже той и ще я прати в планината да си ближе раните.
То пък колко и ще изближе за два дни!
- Дай работа – ще го разбере тя, голяма е вече.
- Е, каква работа през зимата?! Дърва ако можеш – нацепи. Ако не, гледай да си проветриш главата, че в понеделник пак си на въртележката. Навън сухият студ я прониза. Асфалтът мазно чернееше от разтопения скреж. Нямаше слънце. Нямаше сняг. Велин сигурно късаше поредната рисунка горе в ателието си. Майсторът на линията! Само тя знаеше как методично засипваше пода с парчета скъп картон, неравно нахапан по радиалните белези на недоволството му. - От какво си толкова уплашен – беше го попитала веднъж, докато отваряха втора бутилка водка.
Лежаха върху бодливото родопско одеяло и той току-що беше смачкал рисуваните цял следобед кентаври. Тя лично се почувства ограбена – това бяха техните общи минути, онези, в които той работеше, а тя го гледаше. Никой не обича недоволните демиурзи. - От Хронос. Нищо няма да остане, нищо не остава след нас, твърде незначителни сме. Дали тази хартия ще изтлее сега, или след двадесет години – не е ли все едно? И нищо утешително няма в забравата! Тя е всеядно чудовище.
- Ти обезсмисляш всичко.
- Тя обезсмисля всичко. Ние само отлагаме. Сега, докато шофираше със стиснати челюсти, тя виждаше как край пътя се вдигат ята врани – тромави и накокошинени. Те не заминават. Велин – да. Селото я посреща притихнало и изгубено, с два-три пушещи комина пред голите склонове отсреща. В къщата е нетърпимо, отрезвяващо студено. Тя се събува и намъква домашни пантофи. В старата кутия от нескафе стоят от лятото билкови бонбони „Лукче”, в килера са подредени сладка и компоти, на най-горния рафт в нейната стая е скрита трева за две цигари. Масата е чиста и истинска – парче лакирано дърво, което баща й обработи със специален байц. Тя запали малката печка „чудо” и отвори гардероба. Нейната любима игра за вещи и пораснало момиче. Замириса на нафталин и круши. Дрехите на баба й си стояха – сгънати и твърди, необличани, шити на ръка рокли с много специални копчета. Платът не беше помръднал, само ръбовете ставаха все по-неизгладими. Дрехите на мъртвите остават. Тя извади лаптопа си с идеята да изгледа някой филм, предварително свален и докаран тук, където интернет е тера инкогнита. Усещаше се празна и готова да започне отново. Без атавистичната нужда да се грижи за известни художници с очи като стари икони.
Без лъжливото чувство за собствената й важност.
Без суетливи артистични коктейлни разговори.
Без шалове и стъклария, рисувани за отмора от сръчните му четки. Специално за нея.
Без егоистичните й страхове, че в момента може да е с друга жена.
Без загубилата остротата си тръпка да изкачва спираловидната стълба нагоре.
Без „Твърде конвенционално е”.
Без неговите пленери. Без нейния страх, че остарява.
Без „Мразя те” и последвалия махмурлук.
Без демоничните образи, щрихирани по хиляди листи и разчленени после с ярост, неподозирана от феновете на художника.
Без „Презираш собствената си обикновеност”.
Без чувството за безутешност. Без „Чий тогава е профилът тук?! Да, тук! В левия ъгъл. Лявото е сърцето ти, а тя е точно там – чернокоса и с тъмна кръв, и е нещо ново, нали, нещо непозволено, сигурно няма и четиринадесет, заради това ли място не можеш да си намериш… ти, шовинист, прасе, обикновен драскач, който си е повярвал, защото има международна награда и покана да преподава на гъза на географията в Унгария!”
Без фалцети. Велин Станковски кротко я уведоми, че в края на месеца заминава. Без нея. И тогава тя разбра – ето сега е истински готова да го напусне. Най-после решена – завинаги. Да си тръгне първа и да чуе как се сцепва онази гола крушка на площадката пред ателието му. Как в мрака зад гърба й изстива жълтото на стените и огледалото забравя за телата им върху синия матрак. Как покълва мълчание там, където те бъбреха сред пръснатите му картини. И онзи невероятно едър гербер – как умира в изплакнатото шише от водка „Абсолют”, което тя с изплезен език оцвети. Дори няма да усети великодушието, с което Велин я остави първа да си тръгне. Неговата последна, мълчалива милост. Защото той знае – изстиналите са обременени с гладкото, смътно, но никога мъчително усещане за вина. Тя схрупва едно остаряло „лукче”. Къщата кънти в януарската си усамотеност. Ще отиде да нацепи дърва, нужна й е малко мускулна треска преди понеделника, в който абсолютът ще я зашлеви и светът ще бъде с един мъж по-малък.  



Гласувай:
2



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: knigolubie
Категория: Изкуство
Прочетен: 2011922
Постинги: 1509
Коментари: 722
Гласове: 4262
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031