Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
20.11.2012 20:08 - Катя Начева: Част от книга, която все още се пише
Автор: knigolubie Категория: Изкуство   
Прочетен: 587 Коментари: 0 Гласове:
1



    - Искам си обувките! – изкрещя една сутрин в ухото ми Жизел. 
- Къде ще отиваме?
- Никъде, Текст. Ще се връщаме.
Знаех, че говори за онези малки обувчици, за които често искаше да ми разкаже, но все не оставаше време. Усетих под небцето си вкус на плътност. Среши косата си, отвори шкафа, измъкна някакви кецове, разгледа ги, без да е сигурна, че са нейните и най-накрая ги обу. Тръгнахме с колелото към селото на дядо й. Поемах от пътя много зеленина, много мълчание и много кислород, който почти гореше дробовете. Жизел настъпваше бясно педалите, освобождавайки се от целия натрупан в кръвта адреналин и сякаш никога нямаше да проговори. Но не се усещах самотен. Бях под въздействието на нейните сетива, които се разтваряха все повече след всеки натиск на педала. Знаех къде отиваме. Имаше си любимо място. Мога да го опиша. Но описанието на любими места винаги води до опасността това място да се превърне в любимо и на някой друг, а тогава вече не е твоето. Жизел остави колелото и седна на тревата. Пред нея се простираше див храсталак, зад който се мятаха слънчевите зайчета от водата на езерото, под нея се простираше изсъхнала трева, под която с див устрем растеше млада, зелена тревица и минзухари. Много минзухари. Над нея цъфнала слива, която замайваше с аромат и небе, което събираше всичките си облаци над главата й, все едно им казваше: „елате, вижте, тя отново дойде”. На това място всичко живо и органично я разпознаваше. Дори небето. Върбата, беше преоблечена в зелен цвят, за който Жизел твърдеше че съществува само няколко седмици в годината. Наричаше го младовърбово зелено. Накланяше се свенливо наляво, флиртуваше с потока под нея и разпиляваше зеленината си. По вдясно имаше още нераззеленил се шипков храст, който пазеше миналогодишните си шипки. Нямам представа, защо се беше украсил така, но му отиваше. Човек винаги трябва да пази нещо от миналото в себе си, за да е сигурен, че няма да се опразни от съдържание. Така е вероятно и с храстите. 
Попаднал на това място, където Жизел мълчеше с цялата сила на всички минали и предстоящи години, осъзнах, че когато всичко живо, което не може да говори, те обича и го показва с всички непреводими на никой език (освен собственият ти сетивен) начини, единственият смисъл на езика остава някъде под убождането от шипков храст и смръщени облаци над главата ти, които само изглеждат така. И дори не са ти нужни обувки за да се върнеш на подобно място. Само мълчание.
Къде е моят смисъл, Жизел? Под суровите, тежки стъпки на дядо ти, които ти притворила очи чуваш, а аз езиково грамотен не мога да пресъздам? Под натежалата къпина от детството ти, която, ти, щом замълчиш и затвориш очи, можеш отново да вкусиш, а аз сложен и езиково богат никога няма да мога да превъзпитам, за да не боде и да не цапа така дланите ти, нито някой друг да усети вкусът й? Език!? Не език – сетива са нужни за да продължи нуждата на човечеството от думи и изказ. 
Стъпките на дядо й удряха и кънтяха по тревистата пътека. Огромен мъж, над метър и осемдесет и пет, носещ обувки № 46. Жизел, затворила очи, се разполагаше в гумените му ботуши, с които някога прегази през реката, нарамила лък, който той й беше направил от върбовомладо зелено. Вдясно няколко патици, вляво червени детски обувчици, подредени смирено до брега на реката. „Дядо, ще ме поносиш ли, уморих се?”. Червените обувчици се разлюляваха в дясната ръка на дядо й, докато той придържаше с лявата боса петичка, стърчаща над рамото. Огромно рамо. 
Съвсем скоро разбрах, че тези липсващи обувки могат да ни отведат и на други места. Знаех, че пак ще се връщаме да вземем дядо й, снимките, да оберем зеленото на някоя и друга върба, но след това дълго връщане, Жизел се наведе и прошепна в ухото ми:
- Празнотата не е страшна. Тя води към истината и мие очите ти, вместо да ги кара да плачат. Но идва след много тъга и след много плач. Понякога има вкус на пресолено и престояло сирене, но също толкова е полезна. До толкова е полезна, че с нея можеш да отидеш на гробището и да вярваш, че си другаде. Също така те учи да откъртваш от душата си хора, който са паразити за нея. И това не е безболезнено, но веднъж усетил празнотата искаш още място и още място, после започваш да го наричаш пространство, отначало си мислиш, че ти е нужно за неща тово, защото така пише в блудкавите книги. По-късно разбираш, че си търсил място за себе си в себе си. Това е празнотата.
Докато прошепваше всичкото това, правеше всичко останало – навеждаше се да откъсне някоя иглика, почесваше се зад ухото, поглеждаше облаците, отърсваше нежно с ръка от коляното, полазилата я мравка, забравяше за мен, търсеше ме. И полека ме опразваше от мисъл и съдържание.
Мой думи:
Ако никой нищо не е разбрал до момента, то е защото сме все още в causa sui. Търпя я. Не мога да прескоча онази самодостатъчност, която започва някъде от първата глътка въздух, върти се в егоцентричността й, капе от пръстите на краката, храни се с грейпфрут, разхожда кучета, кара се с мен. Обича. Гушка се в мен. Презира. Смее се. И никога не се научи да се присмива.
 



Гласувай:
1



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: knigolubie
Категория: Изкуство
Прочетен: 2012273
Постинги: 1510
Коментари: 722
Гласове: 4263
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031