Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
22.11.2012 08:29 - Весислава Савова: ПО ВОДА
Автор: knigolubie Категория: Изкуство   
Прочетен: 748 Коментари: 0 Гласове:
3


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
image

              -           Здравейте! Защо сте сама? Вятърът развяваше дългата й черна коса и тя се наслаждаваше на морския аромат. Беше й неприятно да бъде прекъсвана в своето усамотение. Знаеше, че е хубава жена, въпреки вече наближаващите четиридесет. Това, обаче, не означаваше, че тя – Красина Джоунс, - трябва непрекъснато да бъде в нечие обкръжение. Вдигна големите си сиви очи и едва се сдържа да не се засмее. Загриженият за нейната самота мъж беше на не повече от двадесет. Само това оставаше! Да стъпи в Родината си, която не беше посещавала от двадесет и пет години като „пума” – така наричаха възрастните жени с млади любовници в САЩ. -           Знаете ли, не ми се говори особено. Предпочитам да се насладя на вече усещащия се български аромат. Пътувам по вода, въпреки абсурдността на цялата ситуация, защото искам да се насладя на всеки миг. Искам да усетя как Родината е все по-близо и по-близо и да я желая все повече и повече. -           Очевидно, отдавна не сте били в България. В противен случай, не бихте били толкова ентусиазирана. -           Слушай, момче! Ще ти говоря на „ти”, защото чисто биологически, можеш да ми бъдеш син. Ако мразиш България, защо пътуваш в нейна посока? Границите сега са отворени. Няма да ти се наложи да бягаш. Да се криеш. Да се чудиш къде да отидеш. Няма да чувстваш угризения за това, че сигурно си съсипал живота на близките си. -           Иска ми се да ми бяхте майка. Иска ми се да ми бяхте навредили. Иска ми се да страдах от близки, но да ги имам. -           Слушай, хлапе! Казвам се Красина. А ти? -           Иван. Или поне така казват. -           Разбирам, че си изоставен от майка си. Разбирам, че през тези години си обвинявал държавата за това. Може би си прав отчасти, но не Родината е виновна за твоята съдба.  Точно от малкото безотговорни хора, тя има лош имидж по света. Това не означава, обаче, че ние трябва да я мразим. -           Не знам. Никога не получих обич и не мисля, че някой ми я дължи. Но да бъда със съдбата на емигрант в собствената си страна, ми идва малко повече. Ако трябва да мия чинии и да бъда подритван в ъгъла, в който спя за час-два на денонощие, то поне нека бъде на чуждо място. Този път ме хванаха, че съм нелегален емигрант, но след шест месеца пак ще опитам. На друго място. -           Не ти е лесно, разбирам. Само не плюй България. Искаш ли да ти разкажа моята история, а ти да си направиш съответните изводи? -           Колко му е. И без това има още много време да се носим по „тихия бял Дунав”. Краси, поне до Европа дойде със самолет, нали? -           Да, със самолет. -           Ех! Аз дори това не мога да си позволя. -           Не парите те правят човек. Хайде, да слезем долу, да си поръчаме по един чай и аз ще ти разкажа. -           Дадено. Иван беше изключителен кавалер. Докато го следваше, Красина се чудеше откъде ли е присвоил тези обноски. И все пак, беше неин ред да разказва. Ако се ограничи, може да чуе и неговата история. Въпреки, че той каза всичко – без обич, няма бъдеще. Красина въздъхна, но се опита да запази самообладание и след като им сервираха чай и сладкиши, тя започна своя разказ. ... Бях на 12. Не особено привлекателна. Почти без приятели. Единствените хубави моменти бяха тези, които прекарвах само с баба ми. Тя винаги ме изслушваше. Имахме си малки тайни. Знаех, че каквото и да й кажа, ще остане между нас. Един ден се прибрах от училище по-рано. Родителите  и сестра ми бяха заминали на почивка. Изпитвах огромно облекчение от това, че като се прибера, баба ми ще е сложила масата и ще се храним, без да е нужно да ми присяда на всяка хапка от забележки кое е полезно да ям и кое не. От въпроси дали са ме изпитвали и не ме ли е срам да получа петица. Просто можехме да се храним и да мълчим. Когато влязох, обаче, видях баба ми обляна в сълзи. Притесних се. Попитах я какво се е случило. Тогава тя маркира, по-скоро, отколкото разказа историята. Оказа се, че тя е моята биологична майка. Дъщеря й, вече омъжена за партиен член, я приела в София и уредили всички да мислят, че аз съм внучка на тази прекрасна жена. Не и документално, разбира се, но някак си успели да запазят тайната. Тази, същата сутрин, обаче, биологичният ми баща позвънил на вратата ни. Баба ми, т.е. – майка (неслучайно се е искало от мен да я наричам така още от малка), не можела да повярва. Та той, нейният любовник, заради когото носела клеймото на изоставена от съпруга си жена, емигрирал още преди да се родя. В САЩ се оженил за богата, но болна жена. Когато тя починала, той се оказал богат наследник. Ето защо, дошъл да ни прибере – мен и баба ми. Бил уредил всичко за заминаването и сме имали само две възможности. Или да тръгнем същата вечер с него, или да не се видим никога повече. Въпреки, че бях малка, разбрах, че тайната, която майка сподели с мен означава само едно. Ние трябва да тръгнем. Жената, която ми се водеше майка, нямаше да й го прости и дори да останем в България, ние двете щяхме да бъдем прокудени. Изселени. Или каквото там се прави с такива „неблагодарници”, както често ни наричаше. Майка ми обясни, че ако тръгнем, човекът, когото наричах „татко” има право да се откаже от нас чрез обява в „Държавен вестник” и животът на семейството ще продължи по същия начин. Единственото, което трябва да приема е, че никога повече няма да ги видя и никога повече няма да се върна в България. Тогава мирогледът ми беше доста стеснен и видях в предложението само възможност да се измъкна от своята самота и изолираност. Ето как, същата вечер тръгнахме. Качихме се в някакъв камион. Един много висок и красив мъж ме прегърна, подаде на майка сак с храна и вода и се скри от погледа ни. Пред нас наблъскаха някакви мебели – ако не се лъжа, бюфети. По-късно разбрах, че били антики и затова, излизането ни от страната беше гарантирано и то без никакви проблеми. Самото пътуване беше ужасно – тясно, задушно. Тялото ми се беше схванало. Но майка – моята майка, - беше до мен. Разказваше ми приказки. Пееше ми. Ето защо, когато разтовариха мебелите и високият мъж дойде, не бях сигурна дали искам да сляза. Въпреки физическите неудобства, аз бях до майка и можехме да бъдем само двете. Сами. Нещо, което никога повече не се случи. После нещата се развиха мълниеносно. Качихме се на самолет. Слязохме в Калифорния. Слънце. Много хора. Език, който не разбирах. Нова фамилия – Джоунс, - на човекът, който ме беше създал с много любов. Училище. Ужасът на адаптацията. Може и да са ми се подигравали в началото, но не разбирах. Когато започнах да разбирам, всеки се държеше почтително. Все още не знаех, че законите са такива. Никой нямаше право да унижава личността ми. Един ден, майка каза, че е разговаряла с дъщеря си – сестра ми, която бях свикнала да наричам „мамо”, - по телефона. Било тягостно. „Онази” (вече не назовавахме името й) не искала да чува за нас. Те били добре, но никога нямало да има място за нас в семейството им. „Много важно!” – каза майка, с полуусмивка. Беше важно. Корените ми се изтръгнаха. Майка вече обръщаше внимание на човека, когото беше приела за загубен. Не бяха лоши с мен. О, не! Нищо не ми липсваше и никой не ме наказваше за оценките, които изкарвах. Нямаше и защо. Те бяха високи, защото аз имах знанията. Само от време на време срещах трудности да го пресъздам на новия език. Учителите, обаче, ме подкрепяха и винаги можех да разчитам на консултации. Но никога повече не можех да остана насаме с майка и да споделям. Завърших добро образование. Свирех на цигулка. Обикалях Щатите един по един. Успехите валяха, но нямах близък човек, с когото да ги споделя. И все нещо ми липсваше. Липсваше ми Родината. И въпреки, че „никой не е пророк в своята”, аз копнеех да се върна. Ето, сега се връщам. Не се страхувам от неуспех. И един човек да има в залата, ще свиря. Ще свиря за цяла България, която загубих, но която продължаваше да живее в мислите ми. България, с чиито промени и тревоги живеех всяка минута. Информация поне не липсваше. А и успях да се запозная с някои българи. Не вярвай, че няма българска общност отвъд океана. Просто са много затворени и боязливи. Моята майка и любимият й загинаха в автомобилна катастрофа. Коренът ми пресъхна съвсем. Колкото и неуспешна да бъде премиерата ми в България следващия понеделник, тя ще бъде моята голяма победа. Отново ще пусна корен. ... Иван плачеше, скрил лицето си в шепи. Красина се сепна. -           Извинявай, момчето ми. Но ти имаше нужда от тези сълзи. Те са пречистване. И аз искам да можех да плача. Но не мога. Затова, поплачи и за мен. -           Плача точно за теб, Красина. Сега разбирам, че аз съм щастливец. Може ли да дойда с теб в България? -           Може разбира се. Едно е сигурно – в залата ще има един човек, заради когото да свиря. -           Лъжеш се Красина. Лъжеш се. Ще свириш за много хора. И на твое място, бих се обадил на семейството си. -           Така и ще направя. Дори и да ме отхвърлят, ще опитам. А ти можеш да разчиташ на мен. Когато и за каквото имаш нужда. Иван падна на колене и положи глава на коленете й. Две сърца, които наближаваха родината си, забиха по-спокойно. Заедно.   



Гласувай:
3
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: knigolubie
Категория: Изкуство
Прочетен: 934298
Постинги: 1072
Коментари: 492
Гласове: 1299
Календар
«  Август, 2018  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031