Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
24.11.2012 19:22 - Красимир Бачков: ТАЗИ ДЯВОЛИЯ – ПАРИТЕ!
Автор: knigolubie Категория: Изкуство   
Прочетен: 690 Коментари: 0 Гласове:
1


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
      Иззад червените скали невероятно синьо се простираше небето. Някакви малки птички прехвърчаха една над друга с тънко писукане, после се стрелваха рязко към скалите и сякаш потъваха в тях. Иван Саморанов се прозина и бръкна в джоба на джокинга си. В шепата му глухо изтракаха двете потъмнели от времето късчета злато. Той им се полюбува малко, после рязко се надигна и излезе от спалния чувал. Сгъна го как да е и лазешком се измъкна от палатката. Протегна се тъй, че костите му запукаха. Погледна към морето и прецени, че вече е късен следобед. Хората по плажа бяха намалели, а вълните имаха онзи опаленосив цвят, който предвещаваше идващата вечер. - Иванеее! – чу зад гърба си гласа на бармана Цеко. - Ела да пием по една студена бира! Откога те чакам да се събудиш! Той се обърна към караваната, превърната в кафе-бар и като облиза пресъхналите си устни, тръгна малко тромаво, точно като човек, току -що станал от сън. Още преди да седне на едно от трите въртящи се столчета отпред, Цеко отвори две изпотени от студ „Загорки” и бутна едната към него. Чукнаха се и отпиха. Бирата бе чудесна. -Как е? – заинтересува се Цеко по-скоро от куртоазия. – Май не върви нещо, а? - Що? Всичко си е О’к! – равнодушно отвърна Иван. – Знаеш при нас как е. Ден година храни!
- Да, ама кога ще дойде тоя ден? Като те гледам как си броиш стотинките напоследък, чудя се дали да не взема да те осиновя! – ухили се тарикатски Цеко.
- Когато трябва, ще дойде! – безразлично се усмихна иманярят. Двамата мълчаливо отпиха, като с присвити очи гледаха морето. По пътя отзад мощно избуча двигател и встрани спря сребристо „Бентли”. От него трудно се измъкна възрастен мъж с отпуснат голям корем и тузарско кепе против слънце. През спуснатия прозорец погъделичка по гушката седналото на предната седалка младо момиче, чийто бански едва побираше огромния му силиконов бюст. После с клатушкане се приближи към бара. - Имаш ли отлежало уиски? – подозрително изгледа бедното обзавеждане на витрината отзад.
- Дванадесетгодишно! – кратко отвърна Цеко.
- Ама да не е менте? - Не е. - Налей тогаз едно голямо, без лед! – нареди сурово клиентът и се облиза. - Готово! – отмери питието барманът и внимателно го подаде. Мъжът лисна уискито в устата си, сякаш го изля в мивката. Изръмжа доволно и извади едра банкнота: - И внимавай с рестото, ей! Цеко отброи внимателно парите за връщане. Мълчаливо му ги подаде. Мъжът още веднъж ги преброи и поклати глава: - Щото знаем как дерете кожи по морето! Ама и ние не сме вчерашни! Барманът не отвърна нищо. Мъжът обърна гръб и се заклати бавно към колата. След миг моторът изфуча приглушено и като превъртя гуми по песъчливия път, колата се насочи към плажа. - Като ми дойде един такъв, за цял ден ми се разваля настроението! – въздъхна Цеко. – Идеше ми да му завра проклетото ресто в задника! - Що се впрягаш на такива боклуци? – нехайно запита Иван Саморанов. – И той един ден ще пукне! А на оня свят не може да завлече нито скъпарската си кола, нито мацката, дето е по-малка и от децата му. Цеко мълчеше ядосан. Двамата отпиха от бирата. Откъм пътя избръмча друг двигател. Стар олющен ван извъртя до плажната ивица и от него слязоха мъж, жена и около десетгодишно момче. Тримата заедно свалиха от страничната врата инвалидна количка с русо момиченце в нея. Детето едва ли бе повече от седемгодишно. Семейството се разположи в самия край на плажа и едва тогава мъжът тръгна към бара. Поздрави учтиво и си поръча бира. Цеко я сервира веднага и съпричастен към болката на непознатия, запита: - Какво й е на малката? Мъжът сухо преглътна, отпи глътка бира и късо отговори: - Рак на костите. - Лошо! – съчувствено повдигна вежди Цеко. - Ужасно е! – тихо промълви мъжът. – Ако до края на лятото не го оперираме, за Коледа вече няма да го има моето момиче! Помоли днес да дойдем, да види за последно морето. - А акция за събиране на средства направихте ли? – заинтересува се барманът. – От есемеси, от благотворителност! - Всичко опитахме, но..! – махна с ръка отчаяно мъжът. – Трябват още сто хиляди лева! Продадохме апартамента, нивите..! Пак не стигат! Умът не ми стига вече какво да правим! - Хм! Дааааа! – изръмжа Цеко. – Много пари са това! - Иде ми да вляза в морето… и да не изляза! – изтри навлажнените си очи с опакото на дланта си мъжът и без да допие бирата, тръгна. Махна за довиждане и забърза към близките си. Отпуснатите му рамене излъчваха такова отчаяние, че Цеко не издържа и си отвори втора бира. - Ти не искаш ли? – изгледа въпросително Иван, който мълчаливо отказа с повдигане на глава.
- Ето, сега искам да му помогна на човека, но кажи как да стане! – въздъхна състрадателно барманът. – Оборотът ми за цял ден не минава сто лева! А къде са сто хиляди! Животът е страшно нещо, мама му стара! Не прощава и на децата даже!
Иван замижа с едно око и леко тупна с длан по барплота: - Я извади от дванадесетгодишното! Цеко изведнъж се оживи. Повъртя се край витрината и извади почти пълната бутилка. Внимателно я сложи пред Иван и въпросително го погледна: -Сигурен ли си, че ще можеш да си платиш? Това е най-скъпото, което предлагам! Иван въздъхна дълбоко и се усмихна. Като фокусник извади от джоба си двете потъмнели късчета злато и ги търкулна на барплота: - Сечени тракийски пари! Изключително скъпи! Доколкото знам, има още пет-шест открити досега. Всяка една струва не по-малко от седемдесет хиляди лева. Ако се продадат правилно, може да докарат и двеста хиляди! - Айде, бе! – плесна се Цеко по плешивата глава. – Ама ти сериозно ли? - Пипни ги! – усмихна се Иван. – Едва ли ще имаш друга подобна възможност! Барманът внимателно взе една от монетите и я вдигна пред очите си. От едната страна бе изрязан благороден профил на мъж, а от другата имаше някакви непознати знаци. - И тая мухлясала тракийска стотинка струва десет пъти колкото караваната ми и всичко вътре в нея?! - Струва! Налей сега! Цеко върна монетата, като не сваляше очи от нея. Сложи две бучки лед и напълни чашата с уиски. Бутна я към иманяра, но той посочи с пръст към него: - Няма да пия сам, я! Хайде налей си! Цеко не чака втора покана. Сипа си, изтри оросеното си от пот чело и вдигна чашата: - Все така да ти върви, Ванка! Че да оставиш и някой друг лев при мене! Иван се засмя, двамата се чукнаха и отпиха с удоволствие. Уискито наистина си го биваше.
Два часа по-късно бутилката вече бе празна. Едни след други плажуващите започнаха да си тръгват. Семейството с болното дете също си прибра багажа и ванът се извъртя по пътя назад. Като минаваше край кафе-бара, бащата им махна с ръка за сбогом, а Иван импулсивно скочи от стола и викна:
- Чакай! Ванът спря. Бащата учуден гледаше към тях, когато Иван го повика: - Ела при нас за малко! Важно е! Мъжът погледна към своите в колата, угаси я и слезе. Приближи несигурно: - Какво има, момчета? - Нищо! – успокои го Иван. – Това е за детето ти! - Какво..? – гледаше неразбиращо той двете парченца старо злато, притаили се в грубата шепа на иманяра. С другата ръка Иван му подаде малко листче хартия: - Тук съм написал два телефонни номера. Обади се на когото искаш и кажи, че те праща Иван Саморанов! За по-малко от сто и четиридесет хиляди не давай монетите! Пращам те при сигурни хора. А като приключи всичко, ела тук да се почерпим! Ще ме намериш в ей оная избеляла палатка там! Тук ще съм до началото на ноември. Донеси каквото е останало от парите, че трябва да посрещаме и зимата, нали! Мъжът не каза нищо. Не се усъмни и за миг в думите му. Пое монетите и ги стисна в юмрука на едната си ръка. От очите му потекоха сълзи, които той не изтри.
- Момчета..! Всичко ще ви върна до стотинка! Ще ги заработя по-късно! Само да си спася детето!
- Хайде бягай, че твоите те чакат! – напъди го благо Иван. Мъжът вдървено се обърна, направи няколко крачки и спря. Бавно се извърна и тихо каза: - Благодаря! Иван Саморанов му се усмихна окуражаващо, а барманът сподели сякаш със себе си: - Има пари и пари! С едните те е гнус и задника си да обършеш, а с другите спасяваш живот! Гле’й каква дяволия, а?! Вече бе тъмно, когато Иван реши да се прибира в палатката. Извади стария си кожен портфейл, за да плати. Облегнат на барплота, възпълният барман го спря с ръка: - Стой, човече! И други мъже има на тоя плаж освен тебе! Може да не разполагаме със сто-двеста хиляди лева кеш, но една почерпка за приятел винаги можем да платим!
От юг луната спусна сребърна пътека по морето към тях. От нейната нереална светлина лицата им придобиха резки очертания.
Почти като лицата, изрязани на древните монети.          



Гласувай:
1
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: knigolubie
Категория: Изкуство
Прочетен: 946133
Постинги: 1073
Коментари: 492
Гласове: 1302
Календар
«  Октомври, 2018  
ПВСЧПСН
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031