21 ВЕК   Човекът – гениален пациент, морето на кокили преминава.   В двадесет и първото небе следи от гуми ще остави.   А Господ, скрит в окото на Адам, зад глинена сълза ще се потули.   И ходещият по водата ще е сам. Сред карнавала на акулите.     ПОЕТ    Той може да се сепне през нощта от грохот на прашинка. Неуместно да тръгне в есента незащитен под обстрела на дивите кестени. Да пусне в чая резенче луна, да бели лук докато плаче. Така уютно настанен в инвалидния стол на душата си. Дали напук на спрелите часовници, в обезлюденото си Аз потулен, понечил е да скочи от балкона на своята въздушна кула. Но някой ден ще стъпи на крака и примката си хоризонтът привечер ще стяга. Когато види как смъртта часовника по неговата сянка си сверява.     ПЛАШИЛО    Разпънато от  птиците сред щръкналите свещи на стърнището, очаква шанс за възкресение. Но аз – създателят на зимата, сълзата на плашилото изтривам, оплаквам изкълваното му его. И ме затрупва не снегът, а мисълта за него.   Останките от тайните вечери изгниват – разпиляни. И ти ли чакаш,                       непризнат Исусе, Светия Дух  под формата на врана? Какво ли може да изкупи капанът – под снега залостен. Към хълма на доверието куцат дванайсет Юди. Кой е между тях апостол?      

Когато четеш такива стихове винаги ти е страх да не нараниш тази нежна душа, която нощна перушинка смята за тежък камен. Пожелаваме му слънчеви лъчи през зимни облаци за да е по-топло на душата му.