Постинг
01.12.2012 19:45 -
ГАЛЕНА ВОРОТИНЦЕВА: Принцеса няма да осъмна
С бодил в петата
С бодил в петата на любимия –
и от безпътната трева
сега куцукаме към зимата,
нарамили безброй лета –
че то не бяха луди билета,
че то не беше жар и пек,
и кацнали на рамо пилета,
и все един такъв късмет!
И ето, куца днес любимият –
съвсем буквално, при това.
Подпирам го на път към зимата,
че спускането от върха
прилича на безславно връщане
след отшумяващ панаир –
крепим се уж, а се прегръщаме –
оттук дере, оттам – баир.
Кърви петата на любимия –
таз ахилесова пета! –
пословичната права линия
не е в безпътната трева.
Сега ще му превържа раните –
да ме запомни той с добро,
че есен се заглеждат враните
на сляп в едничкото око... . . . . . . . ...и Хамлет се навърта тук,
на вечно питане ме съди,
и репетирам звук по звук:
„Да бъде или да не бъде...”
И тъкмо отговор съзре
душата – скитницата клета,
се сещам, че не съм дете,
че отговорите са взети
все наготово – хайде, хоп –
от дългата изтрита лента
на отшумелия живот.
И нищо ново под небето. И може би докрай света
духът на оня принц по тъмно
ще ме следи, но от това,
принцеса няма да осъмна.
Разбира се – ще кажа „Да!”,
разбира се, че пак ще бъде,
но се разбира и това,
че се намира кой да съди
и всяко „Да”, и всяко „Не”.
Да, нищо ново под небето –
човек го носят на ръце
веднъж – и то напред с нозете... С куче по пътя на зимата От лятото извираше едно голямо чакане,
бездомен пес надушил бе в петите ми следа –
тя може би го водеше от светлото към мрака ми.
Настръхваше ми кожата, че идва у дома... А идваше и зимата. Две шепички е лятото –
една – море, една – река. И после – студове.
И кучешкото чакане, така добре познато,
привършваше, завързано с ей тия две ръце. И, опнала синджира си до късичкия радиус,
(къде сте чули радиус на омагьосан кръг?!) –
опекох си ума на целзиеви градуси.
Сега вървя през зимата. А то е също път...
и от безпътната трева
сега куцукаме към зимата,
нарамили безброй лета –
че то не бяха луди билета,
че то не беше жар и пек,
и кацнали на рамо пилета,
и все един такъв късмет!
И ето, куца днес любимият –
съвсем буквално, при това.
Подпирам го на път към зимата,
че спускането от върха
прилича на безславно връщане
след отшумяващ панаир –
крепим се уж, а се прегръщаме –
оттук дере, оттам – баир.
Кърви петата на любимия –
таз ахилесова пета! –
пословичната права линия
не е в безпътната трева.
Сега ще му превържа раните –
да ме запомни той с добро,
че есен се заглеждат враните
на сляп в едничкото око... . . . . . . . ...и Хамлет се навърта тук,
на вечно питане ме съди,
и репетирам звук по звук:
„Да бъде или да не бъде...”
И тъкмо отговор съзре
душата – скитницата клета,
се сещам, че не съм дете,
че отговорите са взети
все наготово – хайде, хоп –
от дългата изтрита лента
на отшумелия живот.
И нищо ново под небето. И може би докрай света
духът на оня принц по тъмно
ще ме следи, но от това,
принцеса няма да осъмна.
Разбира се – ще кажа „Да!”,
разбира се, че пак ще бъде,
но се разбира и това,
че се намира кой да съди
и всяко „Да”, и всяко „Не”.
Да, нищо ново под небето –
човек го носят на ръце
веднъж – и то напред с нозете... С куче по пътя на зимата От лятото извираше едно голямо чакане,
бездомен пес надушил бе в петите ми следа –
тя може би го водеше от светлото към мрака ми.
Настръхваше ми кожата, че идва у дома... А идваше и зимата. Две шепички е лятото –
една – море, една – река. И после – студове.
И кучешкото чакане, така добре познато,
привършваше, завързано с ей тия две ръце. И, опнала синджира си до късичкия радиус,
(къде сте чули радиус на омагьосан кръг?!) –
опекох си ума на целзиеви градуси.
Сега вървя през зимата. А то е също път...
Търсене
За този блог
Гласове: 4336
