Книголюбие :: ОЛЯ СТОЯНОВА: Лични географии

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

07.12.2012 18:21 - ОЛЯ СТОЯНОВА: Лични географии

Автор: knigolubie Категория: Изкуство

Прочетен: 841 Коментари: 0 Гласове:

Последна промяна: 08.12.2012 06:58

“Полека – лека ще ги наместя всичките в един разказ” Дилън Томас Една сутрин се събужда и вижда всичко за първи път. Книги. Еленчета. Дървени къщички. Прахосъбирачки. Пясъчни часовници. Шишарки. Гоблени. Прашната клавиатура на компютъра. Стари календари на стената. Термометри, които не измерват нищо. Прозрачни кутии с дискове. Празни чаши върху библиотеката. Списания, каталози, брошури, лъскави приложения от вестници. И пак книги. И пак прахосъбирачки. И пак всичко отначало. И шарките на килима, и цветята от пердето, и бродериите върху покривките, и цветовете по чашите за кафе. После хвърля поглед още по-навътре. Книги, предмети, трупани с години, пълни кутии, празни кутии, подробности, прах. И се приближава все повече. Сега му се струва, че се набиват на очи подробностите. Всичко извиква някакви спомени. Казва си, не знаех, че има тук толкова много неща, кога съм ги събрал. И пак се оглежда - има всичко, има бележки, има залепени по стените снимки от вестници, има плакати, има листа, забодени с иглички, за подсещат нещо. “10.30 – среща в университета” “14.00 – да оставя документите” “Да се обадя утре до фирмата” Има още снимки в рамка, снимки без рамка, има толкова много неща. Работата е там, че трябва да се отърве от тях. А в тях има толкова много истории, всичко подсеща за нещо друго, то – за нещо следващо, а пък следващото – за трето. Този механизъм се задейства с едно щракване на копчето. Става една сутрин и неволно го натиска. После спомените, подробностите, паметта - те са като скачени съдове. Преливат един в друг. Една сутрин става малко по-рано от обикновено и всичко започва. Вижда все същите стени, среща все същите гледки през прозорците, компютърът е все така включен, радиото седи все така на една и съща станция, на стената са закачени все същите бележки, снимки, картички от чужди страни. И тогава си дава сметка – кога ли ще му дойде времето да освободя малко място тук. Е, времето е дошло. Не може всичко да продължава така. Темпото, например, е едно и също всеки ден, започва с чувството, че закъснява, буди се и му трябват една-две-пет секунди да си помисли какво имаше днес за правене, след това започва с догонянето, със закуската на крак, с новините от никъде, с чая вместо кафе, с големите крачки, надолу по стълбите, със закъсненията. – Защо все едни и същи хора закъсняват винаги – пита го шефът му понякога. А той е разбран човек. – Ми – казва той. Работата е там, че търси начини да промени нещата, обаче те от един момент нататък се подреждат сами, както си знаят. Сега обаче се буди сутрин и забелязва, че календарът на стената е от преди две години, а по стените висят портрети на хора, които не познава. Тогава започва да се вглежда по-внимателно в подробностите. Разгръща старите снимки от семейните албуми и вижда, че не познава повечето от хората. Лицата нищо не му говорят. Лошо, много лошо, казва. После му хрумва, че може и да не познава роднините в семейния албум, обаче в същото време помни цяла галерия чужди хора. Някакви сервитьорки, примерно. В дългите списъци с чужди лица има още продавачи на гевреци и на цигари, деца, които пресичат улицата на червено, жени, които четат вестници във влака и мъже, които не отлепят поглед от земята. Това са някакви откраднати лица. Например, познава продавача на билети на спирката на метрото, даже няколко пъти се хваща, че тръгва да го поздравява, толкова е свикнал с тази физиономия, че когато го среща някъде на улицата, не може да се въздържи да не му кимне. Така помни и други хора – жената, от която купува гевреци на спирката, момичето, което проси пред църквата всеки ден, той го отминава, казва му всеки път една дежурна реплика Аре, бегай, на следващата сутрин обаче то пак тръгва към него. Помни още една вечно кисела продавачка. Трябва да ги е прибрал тези лица, без да се замисля, докато бърза, и сега ще ги носи още пет-десет години в себе си. Лошо няма. Обаче защо не познава другите – тези вторите-третите братовчедки на майка си от албумите, дядовците, там разните чичовци и други прародители. – Това си е в реда на нещата. Трябва да разчистиш малко и да освободиш ново пространство – обяснява му един приятел. – Като се оженихме с Тони, тя взе, че разчисти, уж нямало място от моите боклуци, уж това, уж онова, после се оказа, че всичко е изхвърлила. Представяш ли си – даже снимките на баща ми от Непал. Като бяхме гаджета, казваше, това са страшни снимки, можело да направим изложба с тях, а сега лека-полека взела и ги изхвърлила. Представяш ли си? Той си го представя. Разликата е само, че неговите боклуци са си непокътнати. Някой преди него е нямал куража да ги изхвърли, той също се размотава и постепенно престава да разпознава лицата. – Изхвърли ги, бе, човек, защо ги пазиш – подготвя го пак онзи, със страшните снимки от Непал. - Аз онези фотографии от Хималаите прежалих, а ти си се хванал за тези портрети. – Той обаче се колебае. – Да не си жена, за да подреждаш това-онова. Хващаш мъжки, разделяш всичко на две купчини – това ми трябва и това не ми трябва, и за два часа си готов. Сега той се хваща на работа като мъж. И пробва онази формула с купчините. ***** Представя си нещата така - на двадесет години се тича в крачка. На тридесет години всеки започва да се задъхва. На четиридесет сигурно вече ще изостава един такт от нещата. Затова пък ще прави нещата по навик, както преди - пак закуска на крак, пак кафе, пак отскачане до единствения денонощен магазин в района, когато нормалните магазини вече са затворили. Само дето по-ясно започва да вижда петната по печката, които досега не са му правили впечатление. Вижда още петната по масата, всички белези, отпечатъци. Започват да му правят впечатление автобусите сутрин и автобусите вечер, които минават отсреща. Светофарите, които нощем светят в жълто. Клаксоните, пресичането на червено, притичването. Досеща се, че по същия маршрут са тичали и баща му, и майка му. И знае, че сега е негов ред да тича. Трябва да се задъхва, да изпуска рейсовете в последния момент, да не му достига въздух, да се обаждат бъбреците, да го боли кръста. Веднъж трябва да го уволнят от работа, друг път – сам да напусне. Веднъж-два пъти ще влязат крадци в апартамента и ще разчистят ново пространство. Веднъж ще си счупи крака. Разни такива неща му минават през главата като доказателство, че нищо няма да го подмине. Така, както баща му не са го подминали болестите, проблемите в работата, закъсненията. Мисли, че сценарият навсякъде е един и същ. Припряното търсене на ключа от входната врата в студа. Уличните лампи. Претърсването на джобовете. Бележки, сметки за ток, записани телефонни номера, имена, за които не се сеща, докато превърта ключа от входната врата. Баща му имаше този навик. Застава пред продавачката. Казва й – от това, от другото, от третото. Жената стриктно мери и увива в хартия. Когато вече е готова и чака парите, баща му се сеща, че не ги е приготвил и започва голямото търсене. Първо – бързо опипване на джобовете на панталона, после на якето, после на ризата, после вътрешния джоб на якето, после задните джобове на панталона. Жената стои и чака. Баща му няма идеи къде може да са парите и започва повторен, по-внимателен оглед. Бавно проверява джобовете на панталона, още по-бавно на якето, после на ризата. Жената казва – минете встрани, че бавите опашката. Или просто стърчи и гледа лошо. Баща му се дърпа една крачка и започва всичко отначало, по някое време вика – ето ги, къде са били, знаех си, че ги сложих в този джоб. Тази история се повтаря непрекъснато. Пред сергията за вестници, докато плаща тока, докато показва картата си на контрольорите. Той му се ядосва, майка му се ядосва, но баща му винаги отваря входната врата, защото това е негово задължение. Търси внимателно ключа из всичките си джобове, а те стоят на площадката с пълни торби и го чакат внимателно. Сега той сам прави тези изпълнения. Не може да се съсредоточи къде е оставил ключа за последно, налага са да претърсва всеки джоб, наднича в чантата на светлината на уличните лампи и си мисли, че сигурно така трябва да бъде. Друг път решава, че тук не го задържа нищо. Какво да го задържи - нито мушамата на сини, червени и жълти цветчета в кухнята, нито пердетата, избирани някога от майка му, нито всички подробности, които сега оживяват. Вижда резките, отбелязани с химикал на вратата. Спомня си, например, първите надскочени сантиметри и хитруването, повдигането на пръсти. Всички белези. Вижда окастреното дърво под прозореца. Дава си сметка, че гледа едни и същи склонове на планината цял живот. Открива какви са цветята по тапетите. Забелязва формата на възглавницата. Шишарките по рафтовете. Нечетния брой чаши по витрините. Посивелите плюшени играчки. Сега се пита какво е станало с умалелите дрехи, с празните вази, с всичко, което е хвърлял по ъглите, по тайните места, на дъното. Всичко, от което не може да се отърве. Всичко, без което не може. Един ден става и натиска копчето. И всичко започва. ***** И така. Стягане на багажа. Избиране на най-подходящите, на най-нужните неща за заминаване. Няма правила как да побере всичко в куфари, чанти, кашони, найлонови торбички. Всеки се справя с поставената задача, както може. Той се пита дали може всичко да се премести от точка А до точка Б, без да се изгуби една част по пътя. Първо - има риск от струпване на много излишни неща, от много хаос, от повторение, от изпускане. Второ - трудно се отделят нещата едни от други. Това нещо – ще ми трябва, това – няма да ми трябва. И, трето - не може да си стегне багажа, без да допусне малко бъркотия в него. Няма начин. Нали всички неща се подреждат в еднакви найлонови пликове. При едно служебно пътуване преди години до Словакия забелязва, че носи една такава торба повече. Един плик с чорапи. С всичките чорапи, които има – бели, черни, тъмнозелени, някои с другар, други – поединично, някои скъсани, други здрави. Помни как изсипва плика на леглото в хотелската стая. Разглежда ги дълго, така както могат да се разглеждат само чорапи – хваща единия, пуска го, хваща друг. Не знае какво да прави с тях. Трябва да ги изхвърли, не може на всяко КПП да обяснява защо пътува с такива запаси. Представя си, че хората го питат защо са му всичките тези чорапи, а той вдига рамене и казва – трябват ми. Представя си как го гледат колегите, когато митничарите извадят багажа му. Представя си как ще се смеят митничарите, ако са в добро настроение, как ще го питат - моето момче, това да не е контрабанда, и ще си намигат един на друг. А той ще се опитва да обяснява. Трябваше, разбира се, да изхвърли чорапите. От такива неща не се умира. И въпреки това се инати, казва си, че има право да взима със себе си това, което иска, има право на повторения, има право на лош вкус, има право нищо да не взима. Води чорапите до Словакия и обратно. Минаха словашката, унгарската, сръбската граница. И после пак отначало. И, четвърто - никой не е застрахован от повторения, от хаос, от грешки, от глупости. Няма начин да не забрави нещо и да не вземе отново нещо излишно.

Нагоре