На погребението на Филип Бардаров имаше точно толкова хора, колкото и на сватбата му. Eдинствена готвачката отчете наум съвпадението, тъй като още помнеше осемдесетте порции, които се наложи да приготвя преди тридесет години с по три кюфтета, салата снежанка и пухкаво картофено пюре.  Сега работата й се свеждаше да пакетира осемдесет подавки, в които почти нищо нямаше за ръчно приготвяне, освен вареното жито с много лимон, галета, счукани орехи и пудра захар – задължително объркани с ръка. Всичко бе купено готово и нареждането бе дори приятно. Ако комшийката, Катя Богатска – жената, на която бе известно всичко за този и онзи свят -  бе узнала за съдбовната цифра 80, щеше да се съсредоточи върху нея и да има тема за разговор около седмица. Но днес, в този печален ден след като готвачката бе така добра да не занимае никого с разкритието си, Богатска насочи енергия към едно, според нея, свръхестествено събитие – един напъхал се във вестибюла синигер. Никой не забеляза от къде влезе птичето, но когато синигерът започна да се блъска в прозорците внесе всеобщ смут. - Това е душата на мъртвия – каза Богатска силно и започна бързо да се кръсти. – Иска да отлети, отворете му прозорците, горкичкият той, бедничкият... При тези думи някоя от близките на покойника изхлипа шумно и всички се втурнаха да отварят врати и прозорци, а синигерът се подплаши допълнително от разшумялата се тълпа и започна да се стрелка хаотично из цялата стая, като се блъскаше у стените. Няколко перца се разхвърчаха от телцето му, като едното ефирно се приземи върху ковчега. Това нагнети още повече обстановката и още няколко гласа се присламчиха към хлипащата дама. Само две създания в стаята не се хвърлиха да гонят малкия неканен гост – съпругата на Филип, Евгения и внучката им Женя. Двете следяха тревожно с очи пернатото, всяка уплашена за различно нещо. Вдовицата се притесняваше, че птичето може да оцапа наскоро варосаните стени на вестибюла, а малкото момиченце трепереше, че синигерът може да се блъсне по-силно в някоя от стените и дядо й да умре два пъти и то в едно денонощие. В този момент тя влезе. Щом видяха непознатата жена, осемдесет човека си помислиха едно и също нещо и то беше “Коя е тази?”, а готвачката си помисли също, че подавките няма да стигнат и трябваше да направи още една. Жената беше на видима възраст около шейсет, но можеше и да е над тази цифра. Лицето й бе бледо, но красиво, ако имаше бръчки, то бяха много фини, не личеше грим. Жената бе облечена цялата в черно, черни бяха сакото, атлазеното шалче на врата й, коприрените чорапи, които се подаваха под черна полата до коляното и дантелените ръкавици на ръцете й. Тя не погледна към никого, докато влизаше, съответно и не поздрави никого и се запъти бавно към ковчега с тялото на Филип. Тълпата без да знае защо й направи път. Пред ковчега жената спря и пое дълбоко въздух. Фигурата й се олюля леко, сякаш току що й съобщиха за смъртта му. Във вестилюба не съществуваха други – бяха само тя и Филип. Дъщерята на покойника, Мария гледаше втренчено майка си, сякаш тя можеше да й обясни и спести неудобството. Евгения срещна погледа на дъщеря си и вдигна леко рамене. По лицата им личеше, че и двете искаха това да свърши по-скоро. Катя Ботатска бе развълнувана не по-малко от двете близки на мъртвеца. Интригата хем я радваше, хем очевидно бе изтървала невероятна клюка, което си беше срам за сплетница като нея. Нещо в ситуацията я караше да мълчи, имаше време да измисля версии, само нека си замине жената. Непознатата свали бавно ръкавиците си, повдигна дясната си ръка и помилва мъртвия по челото, после ръката й се спусна по бузата му и докосна устните му. Кожата на ръцете й имаше същия восъчен цвят, както кожата на Филип. Няколко от жените, които стояха наблизо месеци след случката твърдяха, че са чули жената да прошепва “Фил”, но това вероятно беше само за да дразнят Евгения, която за пред хората  твърдеше, че тази жена се бе объркала и бе дошла на грешното погребение. След като се сбогува с починалия, непознатата се обърна и също както и на влизане не удостои никого с поглед. Излезе бавно, с леко наведена глава, крехка и покрусена. В стаята бе тихо, както се полагаше в стая, в която има поклонение. Всички мълчаха, замислени за нещо и дори най-наблюдателните  не забелязаха, че освен жената, синигерът също си бе отишъл.

Харесва ми разказът. Мисля, че всеки мъж може да се надява, че и при него може да дойде такава необикновена жена в последната му минута. И душата му ще се радва, че имаше в неговия земен живот Любов.