Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
23.12.2012 19:22 - Магдалена Бояджиева: Душата ми е връх на планина
Автор: knigolubie Категория: Изкуство   
Прочетен: 862 Коментари: 1 Гласове:
1

Последна промяна: 23.12.2012 20:33

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
                                         Партитура за синева

Няма нищо в душата ми 
освен облаци- 
бели облаци, 
изумително бели и плавни, 
в паметна тишина - 
звук на птица, 
лятно безвремие, 
симфония за крила 
в не(равно)делен следобед - 
партитура за синева...
    *** Душата ми е връх на планина,
потънал сред мъгливи чувства,
а поривите й са бели преспи,
легла на спящи ангели,
завити с облаци от пух.
*** Някога бях безоблачна,
пълна със светлина,
мислите ми отплуваха
надалеч от брега,
а сега се завръщат
и са пълни с тъга -
мислите ми са облаци
влюбени във дъжда…
*** Напомняш роза - каза ти
oпиянен от аромата,
а после ме откъсна от душата ми,
докосвайки ме като ваза.
Сега съм мъртва - казах в мрака,
но ти дори не забеляза.
Кръвта на розата заспа
под нежни тръни приласкана.


  Крила 

"Какво правиш моме тъжна,
с гърди голи и злочести?
Продавам аз сеньор, 
...
водата на морето..."

Ф. Г. Лорка
 

Самотна бях. Бях толкова самотна, 
че облака внезапно потъмня. 
И блесна от сърцето му светкавица. 
И от небето заваля. 

Самотна бях. Бях толкова самотна, 
че планината потрепери от тъга. 
И от недрата й изригна лава 
със цвят на вулканична самота. 

Самотна бях. Бях толкова самотна, 
че се надигна цялото море. 
Морето се надигна изумено 
и ме прегърна натъжено. 

Самотна бях. Бях толкова самотна, 
че вятъра при мене долетя. 
И подари ми куп балони 
и чифт невидими крила...
        Реквием

Тишината е толкова гъста понякога, 
толкова гъста и плътна, 
че мога да я разрежа 
с ножа на мисъл безсънна. 

В нощ безлунна пътувам към утрото, 
в нощ пронизана с остра тъга, 
като дреха се свлича в краката ми 
бавно мъртвата тишина... 

Бездиханно облачно утро 
спи под траурна светлина. 
Тъжни мисли погребва душата ми 
под блестящ саркофаг от цветя.
   
Дървета

Дърветата са живи в този парк 
потънал в лятното безвремие. 
Стоя пред тях безмълвна като в храм 

с олтар за птичо песнопение. 

В душата ми е тихо като в стих с 
алеи за безсмъртно вдъхновение. 
Дърветата са сякаш вътре в мен, 
а сенките им- в друго измерение...
    *** 

Навярно никога не ще узная 
защо дърветата са тъжни днес, 
защо не искат с мен да разговарят, 
а пращат по листата вест... 
И мога само да гадая 
разчитайки писмата им дъждовни, 
или пък дълго да се вслушвам 
във шепота на тайните им нощни, 
а утре да ги утешавам, 
да им разказвам приказки за ветрове, 
защото тъй обичам с тях да разговарям, 
а днес са мълчаливи те...
      Фрагменти

Понякога 
сънувам цветни сънища 
повтарящи се в пластовете ежедневие, 
фрагменти- мазки от бои 
върху платното на деня. 
Когато се събуждам 
утрото ухае на лимони, 
а денят пристига хладен и вежлив 
като случаен непознат 
дошъл в дома ми 
пълен с чужди настроения и мисли, 
с чужди мебели, 
речници за чужди думи 
и с носталгия, 
с чекмеджета пълни с дреболии - 
спомени за нечие отсъствие... 
Напразно се опитвам да си спомня 
кой е този ден, коя е датата - 
поглеждам в календара, 
но не зная будна ли съм, 
може би сънувам... 
някой зад гърба ми казва нещо за кафето, 
сутрешния чай с лимон и мед, 
ползата от портокаловия сок 
и цената на английската закуска. 
Възторжен глас от телевизора 
предлага щастие на кредит 
на вратата се звъни 
часът е девет 
един човек когото не познавам 
ми дава своята визитка - 
усмихвам се и кимам учитиво 
той ме гледа 
отчаяно се мъча да си спомня 
смисъла на думите 
или пък някакъв детайл от вчера, 
но не мога… 
тогава той разбира, 
че съм чужденка 
и си отива. 
Поглеждам през прозореца 
и виждам планината 
и в този миг внезапно осъзнавам, 
че тя е част от бъдеща картина… 

Събуждам се. Ухае на лимони.

 
 

    Божествена аксиома

Тишината е храм на мислите ми,

преди да прекрачат в съзнанието.

Любовта е икона, пред която

душата ми коленичи.

Стихът е молитва от огън и лед.

Поезията - олтар.

Бог е поет.



Гласувай:
1
0



1. fumiko - тъга - това е облак, който не дава на слънце да те стопля
24.12.2012 07:23
Нека все пак облаците ще се разсеят и слънцето със своите нежни лъчи да стопля заледеняла душа....
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: knigolubie
Категория: Изкуство
Прочетен: 1125540
Постинги: 1235
Коментари: 549
Гласове: 1566
Календар
«  Май, 2020  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031