Постинг
25.12.2012 19:59 -
Ганка Филиповска: ДА ОБИЧАШ ЛОРА
Не можеш да заспиш. Пак преяде със зелеви сарми. Жена ти диша спокойно до теб, грамадното й тяло не е променило позата си, откакто си легнахте. Още една досадна Нова година, през която нямаше какво друго да правиш, освен да се тъпчеш и наливаш. Само двамата сте, децата са с приятели. Тя непрекъснато те следваше по петите, слухтеше кой ти се обажда, на кого се обаждаш… Знаеш, че ти проверява джиесема. И че й е известно не само с кого говориш, а и какво мислиш. Тя е проникнала в мозъка ти и те контролира постоянно.
Ще изчакаш още малко, за да си сигурен, че е потънала в най-дълбоките глъбини на съня, ще се прокраднеш в кухнята и ще се обадиш на Лора, каквото и да ти струва своеволието. Купонът у Лени сто на сто още тече, опитваш се да си представиш каква ли шантавост е облякла този път Лора, но си знаеш, че и съдран чувал да нахлузи, пак ще си личат безкрайните й крака с изящни стъпала и перфектно оформени нокти. Виждаш я как танцува, как размахва красивите си ръце, окичени с безброй пръстени и дрънчащи гривни. И ти се иска поне този път да е сама, макар да е от жените, които изпадат в дълбока депресия, ако нямат на разположение поне трима любовници.
Докато беше омъжена, се чувстваше по-сигурен: самото присъствие на съпруг в живота й те успокояваше, че по някакъв начин й е надяната юзда; че няма да се юрне като пъпчива тийнейджърка подир някой младок с внушителни бицепси и релефна коремна мускулатура. Но Лора, от която един мъж – особено ако е поумнял – трябва да очаква всичко, се разведе точно заради такъв пикльо. После плака безутешно, подгизвайки ти тениските, когато онзи се ожени за друга. И въпреки всичко Лора остана с него. И с теб, разбира се, но ако разчиташе само на краткия ви откраднат секс, трябваше с чиста съвест да се подстриже за монахиня. Винаги, когато си помислиш, че е с другия, те обзема не ревност, а ярост: очевидно жена му не е цербер като твоята и той е почти непрекъснато с любовницата ти – за разлика от теб.
Знаеш, че тя чука и други: достатъчно е някой да е „жилка”, за да си легне с него. И после да го захвърли, да се обърне и да си тръгне, сякаш никога не са се срещали. Лора употребява мъжете, а когато вече не са й нужни, ги зарязва безпардонно – като празна опаковка от кроасан, пусната на тротоара и подритвана от минувачите.
Понякога се питаш защо ти е трудно да дишаш без невярната Лора. Едва ли е само заради факта, че прегръщаш не туловището на жена си, а сексапилното й тяло – в това отношение би могла да е всяка добре изглеждаща мацка, и то по-млада от нея, и то без да ти слага непрекъснато рога. Лора е шарена и шумна, но когато се люби, сякаш свещенодейства. Разтърсена от тръпката на оргазма, тя е дъга след бурен и пороен летен дъжд; пъстърва в рилско езеро, уловила меката есенна светлина на слънцето. И е единствената жена, която не те кара да се чувстваш самотен в този миг, и ти потъваш не в себе си, а в нея. Това сияние, което излъчва Лора в интимните ви моменти, се опитваш да пресъздадеш във всяка своя картина и все не успяваш. Тя не е просто твоята муза, а твоето огледално и съкровено, необременено с условности „аз” – толкова различно от всекидневния ти образ.
Жена ти похърква. Сега много бавно и безшумно ще отметнеш пухената завивка, ще спуснеш крака на пода; персийският килим ще погълне стъпките ти и ти като дух ще се промушиш през открехнатата врата.
В коридора е хладно и настръхваш, шмугваш се в кухнята – там ти е телефонът. Слава Богу, че вече няма фойерверки, които да събудят тази, която ще остане с теб и в смъртта. Мамка му! Псуваш? А Нова година не е ли перфектният момент за признание пред себе си, че ти също имаш нужда от нея, защото тя никога няма да те замени, няма да те предаде? В сладостната като бяла смърт прегръдка на Лора преживяваш свят катарзис; в уютните и с ванилов аромат на домашни курабийки обятия на съпругата си ти си защитено и сито кърмаче.
Ще шепнеш, ще шепнеш почти безшумно – само Лора да отговори. Кръвта шуми в главата ти, изведнъж ти става горещо. Онова малко педалче би трябвало да е с жена си и детето на Пампорово, но може би ги е зарязало и е прелетяло до София, за да се вкопчи пак в Лора! Или някой друг нещастник без чатал на врата и с натопорчена патка я мачка и грухти като разгонен нерез?!
Чак в колата се усещаш, че си по домашни пантофи. Майната му! Дано да няма катаджии – доста си пил. Чакаш дълго, докато ти отворят, и дори не поглеждаш съненото момиче, което се отдръпва, за да влезеш. У Лени купонът вече се е оттекъл: някакви хора къртят яко по диваните в хола, тя си е в спалнята, други се въргалят в останалите стаи, но Лора я няма. Значи, който и да е ебачът, го е завела вкъщи – там теренът е чист, синовете й са при бащите си.
После ще се опитваш да си спомниш как си стигнал до блока. Входът на Лора не се заключва. Звъниш на вратата й, но никой не отваря. Посягаш и хващаш дръжката на бравата, тя поддава и влизаш. Сърцето ти се е качило в слепоочията. Тръгваш направо към спалнята и знаеш какво ще видиш – как Лора прави свирка на поредния нещастен кавал или как той е навирил невероятните й крака. Там няма никого и се втурваш към дневната. Двата котарака – черният и белият, се стряскат и те поглеждат с искрено възмущение като обрани евреи: дори и сравненията, които ти идват наум, са пак нейни. Студено е, вратата към балкона е отворена и там седи тя в сивото си кашмирено палто. Пуши и силно мирише на спирт (Лора не пие!), червената й коса изглежда черна. Уличната лампа хвърля светлина върху премръзналото й призрачно лице и ти виждаш, че тя плаче. Няма как да различиш ясно цветовете, но знаеш, че канеленото на очите й сега е удавено в зеленикаво.
Очаквал си всичко друго, но не и това. Опитваш се да я прегърнеш, тя рязко се отдръпва. Не знаеш какво да й кажеш, нямаш какво да й кажеш и изведнъж се усещаш абсолютно празен. И изтрезняваш. Тя като че ли прошепва нещо, но в главата ти крещи мисълта, че веднага трябва да се прибереш – преди твоята да се събуди и да мобилизира тежката артилерия на накърненото си съпружеско право.
После, притаен до огромното заспало тяло, в мига на пропадането в безсъзнателното чуваш „Не ме изоставяй!”, но не знаеш дали го каза жена ти, или го простена Лора на самотния си леден балкон.
Ще изчакаш още малко, за да си сигурен, че е потънала в най-дълбоките глъбини на съня, ще се прокраднеш в кухнята и ще се обадиш на Лора, каквото и да ти струва своеволието. Купонът у Лени сто на сто още тече, опитваш се да си представиш каква ли шантавост е облякла този път Лора, но си знаеш, че и съдран чувал да нахлузи, пак ще си личат безкрайните й крака с изящни стъпала и перфектно оформени нокти. Виждаш я как танцува, как размахва красивите си ръце, окичени с безброй пръстени и дрънчащи гривни. И ти се иска поне този път да е сама, макар да е от жените, които изпадат в дълбока депресия, ако нямат на разположение поне трима любовници.
Докато беше омъжена, се чувстваше по-сигурен: самото присъствие на съпруг в живота й те успокояваше, че по някакъв начин й е надяната юзда; че няма да се юрне като пъпчива тийнейджърка подир някой младок с внушителни бицепси и релефна коремна мускулатура. Но Лора, от която един мъж – особено ако е поумнял – трябва да очаква всичко, се разведе точно заради такъв пикльо. После плака безутешно, подгизвайки ти тениските, когато онзи се ожени за друга. И въпреки всичко Лора остана с него. И с теб, разбира се, но ако разчиташе само на краткия ви откраднат секс, трябваше с чиста съвест да се подстриже за монахиня. Винаги, когато си помислиш, че е с другия, те обзема не ревност, а ярост: очевидно жена му не е цербер като твоята и той е почти непрекъснато с любовницата ти – за разлика от теб.
Знаеш, че тя чука и други: достатъчно е някой да е „жилка”, за да си легне с него. И после да го захвърли, да се обърне и да си тръгне, сякаш никога не са се срещали. Лора употребява мъжете, а когато вече не са й нужни, ги зарязва безпардонно – като празна опаковка от кроасан, пусната на тротоара и подритвана от минувачите.
Понякога се питаш защо ти е трудно да дишаш без невярната Лора. Едва ли е само заради факта, че прегръщаш не туловището на жена си, а сексапилното й тяло – в това отношение би могла да е всяка добре изглеждаща мацка, и то по-млада от нея, и то без да ти слага непрекъснато рога. Лора е шарена и шумна, но когато се люби, сякаш свещенодейства. Разтърсена от тръпката на оргазма, тя е дъга след бурен и пороен летен дъжд; пъстърва в рилско езеро, уловила меката есенна светлина на слънцето. И е единствената жена, която не те кара да се чувстваш самотен в този миг, и ти потъваш не в себе си, а в нея. Това сияние, което излъчва Лора в интимните ви моменти, се опитваш да пресъздадеш във всяка своя картина и все не успяваш. Тя не е просто твоята муза, а твоето огледално и съкровено, необременено с условности „аз” – толкова различно от всекидневния ти образ.
Жена ти похърква. Сега много бавно и безшумно ще отметнеш пухената завивка, ще спуснеш крака на пода; персийският килим ще погълне стъпките ти и ти като дух ще се промушиш през открехнатата врата.
В коридора е хладно и настръхваш, шмугваш се в кухнята – там ти е телефонът. Слава Богу, че вече няма фойерверки, които да събудят тази, която ще остане с теб и в смъртта. Мамка му! Псуваш? А Нова година не е ли перфектният момент за признание пред себе си, че ти също имаш нужда от нея, защото тя никога няма да те замени, няма да те предаде? В сладостната като бяла смърт прегръдка на Лора преживяваш свят катарзис; в уютните и с ванилов аромат на домашни курабийки обятия на съпругата си ти си защитено и сито кърмаче.
Ще шепнеш, ще шепнеш почти безшумно – само Лора да отговори. Кръвта шуми в главата ти, изведнъж ти става горещо. Онова малко педалче би трябвало да е с жена си и детето на Пампорово, но може би ги е зарязало и е прелетяло до София, за да се вкопчи пак в Лора! Или някой друг нещастник без чатал на врата и с натопорчена патка я мачка и грухти като разгонен нерез?!
Чак в колата се усещаш, че си по домашни пантофи. Майната му! Дано да няма катаджии – доста си пил. Чакаш дълго, докато ти отворят, и дори не поглеждаш съненото момиче, което се отдръпва, за да влезеш. У Лени купонът вече се е оттекъл: някакви хора къртят яко по диваните в хола, тя си е в спалнята, други се въргалят в останалите стаи, но Лора я няма. Значи, който и да е ебачът, го е завела вкъщи – там теренът е чист, синовете й са при бащите си.
После ще се опитваш да си спомниш как си стигнал до блока. Входът на Лора не се заключва. Звъниш на вратата й, но никой не отваря. Посягаш и хващаш дръжката на бравата, тя поддава и влизаш. Сърцето ти се е качило в слепоочията. Тръгваш направо към спалнята и знаеш какво ще видиш – как Лора прави свирка на поредния нещастен кавал или как той е навирил невероятните й крака. Там няма никого и се втурваш към дневната. Двата котарака – черният и белият, се стряскат и те поглеждат с искрено възмущение като обрани евреи: дори и сравненията, които ти идват наум, са пак нейни. Студено е, вратата към балкона е отворена и там седи тя в сивото си кашмирено палто. Пуши и силно мирише на спирт (Лора не пие!), червената й коса изглежда черна. Уличната лампа хвърля светлина върху премръзналото й призрачно лице и ти виждаш, че тя плаче. Няма как да различиш ясно цветовете, но знаеш, че канеленото на очите й сега е удавено в зеленикаво.
Очаквал си всичко друго, но не и това. Опитваш се да я прегърнеш, тя рязко се отдръпва. Не знаеш какво да й кажеш, нямаш какво да й кажеш и изведнъж се усещаш абсолютно празен. И изтрезняваш. Тя като че ли прошепва нещо, но в главата ти крещи мисълта, че веднага трябва да се прибереш – преди твоята да се събуди и да мобилизира тежката артилерия на накърненото си съпружеско право.
После, притаен до огромното заспало тяло, в мига на пропадането в безсъзнателното чуваш „Не ме изоставяй!”, но не знаеш дали го каза жена ти, или го простена Лора на самотния си леден балкон.
Следващ постинг
Предишен постинг
Търсене
За този блог
Гласове: 4331
