Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
26.12.2012 19:23 - Георги Михалков: Колко пъти е влизал в Райската градина
Автор: knigolubie Категория: Изкуство   
Прочетен: 967 Коментари: 1 Гласове:
1


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
                                                Наближавах трийсет и три. Бременността ми не беше лека. Трябваше да родя през април. В началото на март влязох в болницата. Докато чаках деня на раждането, отново премислих всичко и за стотен път се уверих, че безумно силно желая да имам дете. В болницата се запознах с няколко бъдещи майки и разговорите за бъдещите ни деца, за грижите около тях напълно ме обсебиха. С нетърпение очаквах раждането. Усещах вълнение и страх. Молех се всичко да мине леко. Понякога в дългите скучни часове четях хороскопи и се мъчех да отгатна какво ще е детето ми, какъв характер ще има, какъв ще бъде животът му. Ако всичко вървеше добре щеше да се роди през април и ще е зодия “телец”. Опитвах се да отгатна на кого ще прилича повече, на мен или на Кирил. В такива моменти не можех да не мисля за Кирил. Съжалявах, че му се отдадох без да го опозная, без да се опитам да го разбера що за човек е, но веднага в съзнанието ми нахлуваше, че за мен най-важното беше да имам дете, водеше ме първичният ми женски инстинкт, на който се крепи животът, който продължава живота. Едва тук, в болницата, си дадох ясна сметка какво означава този инстинкт. Всяка жена се стреми да продължи живота. Този стремеж, силен и неустоим ни  влачи като придошла река и нищо на света не може да ни отклони. Ние сме погълнати от него и трябва да му се подчиним, да му се отдадем. Кирил беше млад, красив, здрав и сигурно точно това незабелязано и неусетно разгоря в мен инстинкта, запали огъня. Подсъзнателно може би съм си мислела, че детето, което ще родя от него, ще е здраво, силно и красиво като него. На моята възраст вече е рисковано жената да ражда и затова съзнателно или не задълбочих връзката си с Кирил. Знаех, че съм по-възрастна от него, знаех какво искам и може би сега нямах право да го обвинявам. Ако трябва да съм искрена пред себе си – аз го използвах. Използвах го хитро и умело, както само една жена може да използва един мъж. По начин, по който и аз не мога ясно да си обясня, му внуших, че не аз, а той ме е завладял, той ме е покорил и аз слабата, безсилната, безпомощната съм паднала в неговите ръце. Учудих се от тези мои разсъждения. Такава ли съм в действителност? Кога и как се бях научила да действам така? Струва ми се, че никой не ме беше научил, а винаги съм го носила в себе си, така съм се родила. Това е заложено във всяка жена, то е благословено, нали ако го няма в нас, жените, няма да има деца, животът няма да продължи. Трябва да сме безкрайно благодарни, че притежаваме този дар, защото само така се раждат здрави, умни деца. Можем ли да си представим живота без бъдещите лекари, инженери, летци, поети, които раждаме ние, техните майки. Беше ми хубаво да мисля за това. Бях щастлива, че и аз ще родя дете, което ще се радва на живота. В болничната стая влезе доктор Симов – моят любим лекар, млад, черноок с хлапашка усмивка. Как няма с желание да се оставиш в ръцете на такъв лекар, не само му вярваш, но и го обичаш, знаеш, че когато е до теб нищо лошо не може да ти се случи. Гледаш го като вълшебник и си готова всяка негова дума веднага да изпълниш. Доктор Симов минаваше от легло на легло, преглеждаше бъдещите родилки, казваше по няколко думи, пускаше по някоя шега и в стаята ставаше по-светло и по-весело. Изправи се и до моето легло, погледна ме, знаеше, че съм аптекарка и ме имаше за колежка. - Е, Ева, успяхме да спасим плода – започна тихо. – Скоро ще го откъснем узрял от Райската градина. Готви се за голямото тайнство. - Колко хубаво го казахте, докторе, тайнство – промълвих развълнувана. – Всяка жена копнее за това тайнство. - Да, така е. Ти вече си на крачки от него. - Готова съм, докторе. - Знам, Ева, знам колко много искаш това дете. Доктор Симов отмина, а за останах да лежа в леглото и да гледам изправения му гръб, косата му като полегнало лъскаво крило на птица. Отиваше към прозореца, където слънцето грееше и сякаш целият му силует в бялата престилка беше очертан от едва забележим златен контур. Мислих си, млад е, а колко много деца е изродил, колко много майки е направил щастливи, колко пъти е влизал в Райската градина, за да откъсне узрелите хубави плодове.   Водите ми изтекоха в осем часа вечерта. Невена, на съседното легло, веднага повика дежурната акушерка. Заведоха ме в родилната зала. Суетяха се около мен и някой прошепна: - Обадете се на доктор Симов, случаят е специален. Знаех какъв е моят случай, но не знаех, че е специален. Това ме изплаши и започнах да треперя. Ще успее ли навреме да дойде докторът. Мислех, че в мига, в който го видя всичко ще бъде наред, всичко ще е успешно и леко. Започнаха болките, а доктор Симов се бавеше, не идваше. Чувах се, че викам, крещях. - Къде е доктор Симов, защо не идва? Обадете му се, моля ви, обадете му се! Една акушерка ме успокояваше: - Не се плаши, всичко е наред, доктор Симов е тръгнал и всеки момент ще е тук. Но аз продължавах да крещя: - Обадете му се, обадете му се... В родилното влезе възрастен лекар, може би дежурният. Изправи се над мен и ми се скара: - Я, стига си викала, а се напрегни, за да мине всичко, както трябва. Погледнах го зверски и пак се разкрещях, но вече не виках доктор Симов. След малко някой каза: - Доктор Симов е тук. Започваме. Започнахме. От двете страни. От едната аз – от другата – те, лекари, акушерки, начело с доктор Симов. Започвахме битката за живота, най-сладката битка. Трябваше да издържим и да победим. Нали толкова много се готвихме за тази битка, нали я очаквахме. Колко безсънни нощи, в които си мислех за този миг. Виковете ми раздираха родилното отделения, обливаше ме пот като топъл пороен дъжд, тялото ми се извиваше като риба, хвърлена на брега, мускулите ми се напрягаха като опънати до скъсване струни, не спирах да викам и да крещя, но за момент си помислих, че това не са викове от болка, а викове за победа, подобни на индианските викове, когато индианците се втурват в атака, обхванати от опиянение, предвкусвайки поредната победа, забравили всичко друго, полетели като стрели към целта. Към единствената цел – победата. Изведнъж усетих как някаква огромна неземна сила ме освобождава и много отдалеч чух две сладки, безкрайно жадувани и чакани думи: - Браво! Готово! Миг след това детски писък погали умореното ми, изтощено тяло, вливайки ми сила, радост, умиление. Като лъч прониза замъгленото ми съзнание първият писък, първият победен вик в живота на рожбата ми. Казах си: “Победихме”. Борихме се, но не от две, а от три страни. От едната – аз, от другата лекарят и акушерките, а от третата – това малко, слабо същество, решило да се бори и да победи, може би по-силно и по-смело от всички нас. Решило да напусне тъмнината, за да донесе със себе си светлината. Това създание,  което носи новия ден, надеждата и вярата. - Честито момиче – каза акушерката и ми го показа. Очите ми се напълниха със сълзи. - Исках момче – проплаках аз. - Ще ти ударя два шамара! – чух гласа на доктор Симов. – Досега не съм израждал такова хубаво и красиво момиче, а тя глупачката плаче за момче.  
Откъс от повестта “Аве Ева”



Гласувай:
1
0



1. fumiko - Да си майка - това е най-важното ти в живота!
27.12.2012 08:09
Всяка жена, която преживявала това тайнство, става истинска вълшебница, защото буквално е подарила живот на човека! Кой още може да се похвали с това?
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: knigolubie
Категория: Изкуство
Прочетен: 1142294
Постинги: 1247
Коментари: 583
Гласове: 1749
Календар
«  Юли, 2020  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031