ЧЕТЯЩИТЕ ХОРА       Ваня Хинкова – на 37 години. “30 от тях прекарах в четене”, признава тя. Откровение, което е повод за разговора ни.

 

   - Цитирам твой отговор от дискусия в Интернет: “не продавам книги, а свързвам книгите и хората с любов”. Книгите за теб са...

-      Начин на живот! Смятам, че съм късметлия човек, защото работя това, което обичам и в този смисъл нямам нито един работен ден в живота си, както казва Конфуций.

-       Не си ли управител на книжарница?

       Да, управител съм на „Хеликон” Русе, но предпочитам хората да ме възприемат като книжар. Едното е титла, а другото е самата ми същност.

        Какво означава да си книжар?

    - Работила съм много и различни неща преди да стана книжар, но в крайна сметка разбрах, че човек може да бъде истински полезен само там, където влага сърцето си! Това и правя всеки ден - опитвам се да бъда полезна на хората. Книжарството не е просто работа - то е мисия. Ако не вярваш в нея - нямаш място в книжарницата.

       Даниел Пенак казва: "Ние не сме емисари на книгата, а заклети пазачи на храм, чиито чудеса възхваляваме с думи, залостващи неговите врати: „Трябва да се чете! Трябва да се чете!”. Ето, това правим ние всеки ден - четем: книгите, хората, живота...  Аз вярвам, че книжарите са най-важните посредници между книгите и хората и без тях много книги биха останали непрочетени, и много човеци - самотни!

-         Как подбираш какво да четеш?

-      Не аз избирам книгите, а те избират мен! Вярвам в любовта от пръв поглед както при хората, така и при книгите. Понякога е достатъчно само да погледна корицата, да прочета заглавието, да разпозная автора - и знам, че тази книга трябва да бъде прочетена. Друг път зачитам част от текста... и просто не мога да се спра!

     - Защо не четат някои хора?

    - Защото са избрали друг начин да дишат. Но за мен този е единственият!

 

-      Последната прочетена книга...

-      Последната книга, която прочетох е "Списъкът с моите желания" на Грегоар Делакур. Великолепна книга, разтърсваща по един много тих и почти незабележим начин. Вярвам, че България тепърва ще чува за този автор. А книгата препоръчвам горещо на всички любители на добрата литература!

 

-       Има ли книга, която препрочиташ през определен период от време?

    - Да, разбира се, че има книги, които периодично си препрочитам или по-скоро съм препрочитала преди, защото сега почти не ми остава време за това, поради огромния наплив от нови заглавия, с които трябва да се запознавам всеки ден. "Пипи Дългото Чорапче" например съм я чела над 17 пъти, "Тайната градина" - около 10 пъти, "Гордост и предразсъдъци" - близо 8 пъти, "Граф Монте Кристо" и "Тримата мускетари" са четени най-малко по 4-5 пъти... Да не изброявам повече, че списъкът е дълъг! Но сега има една нова книга, която твърдо съм решила да си препрочитам от време на време - "География на блаженството" на Ерик Уайнър. Тази книга, описана вкратце, е универсален пътеводител в търсене на щастието, който ни разказва къде живее то и как. Харесвам я, защото те кара да се замислиш: Kъде живее щастието за теб и можем ли всъщност да бъдем истински щастливи?!!!

 

-       С  Кой писател искаш да поговориш на четири очи?

   - Може би с Карлос Руис Сафон, за да ми разкаже малко повече за тайната на Гробището на забравените книги.

       Къде са тук българските книги? Кои наши автори се търсиха през изминалата година? Какви са впечатленията ти?

      С радост мога да кажа, че през последните години дялът на българските издания на книжния пазар значително се е увеличил. Дори ще си позволя да цитирам Сашо Секулов, който казва, че никога досега, откакто живеем във времената на демокрация, не са се издавали толкова много български книги. И аз съм напълно съгласна с него!

        Всяка година си има своите водещи автори и книги – 2012-та също не остана без такива. Може би трябва да започна с един Георги Господинов, който, след почти 12 години очакване, най-сетне публикува своя втори роман - „Физика на тъгата”, само за да завладее моментално българския читател, а и не само него, със своето  пътуване из лабиринтите на хилядите „аз”, които носим в себе си. Роман, за който казват, че те поглежда в лицето и разбираш, че не ти него, а той теб е прочел.

      Не мога да не спомена и един друг автор, за когото дори се заговори, че скоро ще влезе и в учебниците по съвременна българска литература – Милен Русков. „Възвишение” е роман, който не може да остави никого несъпричастен. Роман, който пленява не само със самобитния си език, но и с великолепното изобразяване на българската народопсихология, останала непроменена и до днес.

       Има още много заглавия и автори, които ми се ще да спомена: „Виенски апартамент”, дебютът на Радостина Ангелова - една авторка, за която тепърва ще се чува още и още. „Името” – романът на Христо Карастоянов, с който той напълно заслужено спечели тазгодишната награда за съвременна българска литература „ХЕЛИКОН”. Също така Михаил Вешим , Виктор Пасков, Стефан Цанев - все автори, които традиционно българският читател чете и препрочита…

 

- В книжарницата често организирате срещи с писатели. Лично ти преоткри ли по-хубавата страна на някой автор след разговорите с него?

-      Срещите с писатели винаги са много обогатяващи - помагат ти не само по-добре да разбереш книгите им, но и опознаваш хората, които стоят зад тях. Една от най-знаменателните срещи за мен беше именно тази с Александър Секулов - авторът на "Малката светица и портокалите", "Колекционер на любовни изречения", "Карти и географии", "Островът". Представяхме последната му книга - "Господ слиза в Атина". Изключително талантлив писател и невероятно харизматичен човек! Много естествен, много непресторен, вечно усмихнат и в същото време - знаещ, толкова много знаещ... и споделящ, най-важното!!! След срещата с него се чувствах окрилена и олекотена дълго време…

 

-        Предстоящите ти планове?

-          Ние винаги сме готови за нови срещи с хубави книги и хубави хора! Това е и най-интересната част от работата ни - всички чудесни изненади и нови приятелства, които тепърва предстоят… Очаквам ги с нетърпение!