Постинг
03.01.2013 18:40 -
Христина Панджаридис: „ТАЛАНТЪТ Е ВЪЖЕТО...“
Автор: knigolubie
Категория: Изкуство
Прочетен: 1122 Коментари: 1 Гласове:
Последна промяна: 03.01.2013 21:13
Прочетен: 1122 Коментари: 1 Гласове:
0
Последна промяна: 03.01.2013 21:13
„ТАЛАНТЪТ Е ВЪЖЕТО...“
За стиховете на Деян Енев
Поезията е вдигаща се мъгла, след която денят е невъобразимо изненадващ. Пречистен. Ние просветлени и почти прогледнали. Поезията е здравата ти ръка – помага да избършеш наумилите се да се появят и да издадат безсилието ти сълзи. Поезията е желанието да продължиш със свои думи. Да имаш своята песен. Своята магия и своите си тайнства. Вълнуващи стихове /за мен/ са тези, след прочита на които оставаш учуден. Разклатен. Разтворим в красивото. Побелял от снега, дето вали над главата ти, а ти не забелязваш. Светът на чудесата, на затворените врати – отварящи се само нощем и единствено на посветения, е поетичната територия на Деян Енев. Понякога истината може да се погледне в очите, и в огледалото, да се понесе изречена като поезия. Фенерът на поета са стиховете му. Неговата самоличност се разкрива при четене между редовете. Не се интересувай от ръста му, възрастта, навиците, страстен пушач ли е или не. Прелиствай книгата и ще намериш повече отговори, отколкото би понесъл...но нали си търсач, нали питаш, нали трупаш безсъния в размисъл... Стихотворението „Този човек каза“ е метафора на желанията ни. Желания, които се сливат с кръвта, стават на кръв и ни движат до края. Не прилича ли човек на мечтата си, не са ли в даден етап неотделими, първи приятели... „Този човек каза че може да построи мост над реката Запретна ръкави и започна да пренася камъни“ . . . . . . . . . „И над нея нямаше мост Само на единия бряг се издигаше каменна фигура.“ Образност, събрала битието „от –до“. Нищо излишно. Нито една лъскава завъртулка. Наглед щрих от същността ни. И се опарваш от целия смисъл. И задълбаваш в себе си. Питаш се: аз ли съм или ми се привижда. Желанието ли е злоупотребило с тялото и духа или те са избързали по пътя преди него. Състояла ли се е срещата? Читателят ще реши. Поезията не е формула, нито пътна карта. Филмова лента на настоящия палячо в цирка и бивш артист е стихотворението „Той беше артист“. „На манежа той излиза след лъвския номер“ Всяка вечер разсмива публиката, работи. Смехът му е част, основата на професионалните задължения. Смехът е по лицето му, в дрехите и поведението. Смях очакват от него, платили за да ги разсмива. „Той е палячо Утре пак ще се смее“ Лъвът не случайно се „разхожда“ из цялото стихотворение. Царят на животните е символиката на миналото и несъстоялото се светло настояще, но не и реалността – ярка, жива и нароила се и напоила сънищата. Те принадлежат на бившия артист. На сън той е истински, на сън е това, което го крепи. Не е преструващия се на веселяк добродушко. Ръсещ смях като конфети. Обличащ костюма и преструвайки се на друго лице изпълнява ролята си във вечерта. Да, роля, която му е безвкусна, но неизбежна. Произведението е едно надзъртане в тъмната стаичка на всеки, където любопитството и шума са непоканени. Не е ли често гримиран, изопачен характера на „лъва“ в нас, не е ли запушена устата му, за да не се разклаят устоите на привидната спокойна лакираност, защото ако „въздъхне саваната“ с „лъвското си ридание“ биха се пропукали стените на благополучието и моралните задръжки. Истината ще олющи боята, сложена за блясък и успокоение. Кога сме фалшиви и кога сме истински? Винаги ли се движим и преливаме от едното към другото? Майсторът на късия разказ, товрецът, който не пази мълчание за наводненията и ветровитите мечста в делника ни, ще „хванем“ в стихотворението „Господи защо разбираме“. Чувствителното сърце тупти между строфите. Разказвачът и поетът са си хванали ръцете и споделят. „Научи ни да дадем на просяка – и когато не проси“ В „Донесете чашите“ надеждата и реалността се сблъскват, за да напомнят отново на колко далечни разстояния са и как с първата радваме тайните кътчета на представите си, а с втората битуваме. Как разделяме себе си на части: външна за другите, вътрешна за себе си. „Изтриха прага й мъжките стъпки а няма кой да оправи покрива“ . . . . . . . . . . . . На единия остави сърцето си на другия поля да се измие“ Радвам се на поетичните находки, за които литературните критици биха могли да пишат надълго. Не мога да отмина „Джуджетата живееха в края на селото“. Дванадесет реда, а са събрали опит и мъдрост, преплели темата за малкото и голямото. Малки ли са големите неща или е обратно? В голямото колко пъти от малките се побират и не започват ли да се големеят, когато се настанят удобно? Малкото се качва на раменете на голямото /джуджетата на великана/ и добрините добиват огромни размери. Доброто не се забравя. Изгревът е за света на ниските и на високите. Остава само да го потърсиш, видиш и възкликнеш! Стиховете са съкровени пътеки, помогнали на Деян Енев да премине от едно състояние към следващо. Въжето, което се е навивало около него и го е съхранило, той не пренебрегва. Не захвърля и болката - не онази, която те зарива и не оставя въздух за дишане, а болката сила, болката търсачество, болката, с която опитваш да си на сянка, на слънце, а защо не и да й затвориш очите. Поетът признава и споделя: „Талантът е въжето на което висиш над пропастта“ Той не се страхува да гледа надолу. Високото води началото си от ниското. От мъртвилото до слънцето.
Следващ постинг
Предишен постинг
Търсене
За този блог
Гласове: 4325