Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
05.01.2013 17:10 - Павлина Гатева: Неочакван пътепис
Автор: knigolubie Категория: Изкуство   
Прочетен: 1188 Коментари: 1 Гласове:
1


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
      Изола. Ударението пада на "И". "Л"-то се изговаря меко, но не чак да стане "ля". Допреди две седмици изобщо не подозирах, че ще го посетя това малко градче в Словения. Допреди две седмици дори не знаех, че съществува. И когато ми се обади моят приятел доцент Х. и ме попита: "Свободна ли си от 25-ти до 27-ми?", а аз бодро казах "Да", той радостно възкликна: "Значи ти ще отидеш в Изола от името на нашата Асоциация!". В мозъка ми заприщракаха съществени въпроси от рода на "ама сигурно струва маса пари", но той ме прекъсна: "Разходите ги поемат англичаните. Ще ти препратя имейла". Имаш ли представа как се организира за два дни едно такова пътуване? Да се купят набързо самолетни билети и то за полет, който по възможност да е през деня. Да се намери по интернет евентуално автобус от летището. Да се запази хотел... Ако не бяха доцент Х. и Даря (словенка, която се занимаваше с организацията), щях да съм се отказала, още като разбрах, че билетът за самолета струва над 700 евро. Все пак първо трябваше да направя разходите, а едва по-късно щяха да ми ги възстановят. И ето ме, сам-сама на летището, чакайки полета за Мюнхен на Луфтханза. Крайната ми цел - Триест. Да, Триест е в Италия, но се оказа, че е по-близо до Изола, отколкото столицата на Словения Любляна. На Мюнхенското летище са поставили на определени места за безплатно ползване кафемашини и машини с топла вода за чай. Включително и с канички с мляко. И с богат набор от безплатни вестници - уви, повечето на немски, но и един-два на английски. Изтърпях някак тричасовото чакане, а след него полетът от Мюнхен до Триест беше за по-малко от час. Даря беше изпратила такси на летището - един голям джип. Беше ме успокоила, че нямало да ми излезе повече от 80 евро. Както си му е редът, шофьорът - едър млад мъж с бръсната глава, държеше табелка с името ми. Учуди се, че имам само една раница багаж - нищо работа. Местните наричат Триесткото летище Ронче. Предположих, че това е име на градче, недалече от самия Триест. В действителност до Триест пътувахме цял час. При това - по магистрала. Прекрасна широка магистрала с черни широки ленти (излишно е да казвам - без дупки), с прясно боядисана бяла маркировка. От време на време магистралата минаваше под огромни аркади на мостове, вероятно от времето на Великата Римска Империя. Километражът така бясно се въртеше, отчитайки сметката в евро, че леко се уплаших, да не стигине до 200 евро. Внезапно шофьорът спря апарата за отчитане и го закова на 70. В колата се поразговорих с младежа. Той ми каза, че това е област, в която хората учат и двата езика - и италиански, и словенски. Надписите също са на двата езика. Попитах го дали има много туристи в Изола. Той каза, че сезонът приключил, защото от първи септември децата тръгват на училище. В хотела пристигнахме по мръкнало. Жената на рецепцията беше изключително любезна и усмихната. По-възрастна от мен, русолява. Самата стая в хотела - нищо особено, освен че имаше огромен плазмен телевизор, за какъвто отдавна си мечтая. Проснах се на огромното легло, придърпвайки около себе си всички налични възглавници и съм заспала. Посреднощ само напипах дистанционното и загасих телевизора. Събудиих се по моя си вътрешен часовник - един час по-рано от местното време. Не се бях сетила предната вечер да отворя капаците на външните щори и си мислех, че вън денят току що започва, но като разтворих прозорците, пред мен се откри една много оживена пристанищна улица. Толкова много яхти, спрени току под прозорците ми, а също и докъдето поглед стига навътре в морето! Гора от бели мачти. Палмови дървета, стройно подредени по крайбрежната улица. И изобилие от розови и червени цветя. Включително и от всеки от прозорците на хотела, в който бях. Закуската, естествено - на шведска маса, изобилстваше от южни плодове - праскови, ананаси, пъпеши, ягоди (!), круши, смокини... Имаше и специален кът с "екологична" закуска - прясно изцеден сок от моркови и целина и обелени семки. Спомних си, че дъщеря ми ми беше казала, че в Германия например със семки хранят единствено канарчетата. Така им бил казал учителят. Слез закуската се разходих покрай пристанището. Множество кафенета, вероятно пълни през туристическия сезон, сега бяха празни. Само тук-таме някой консумираше сладолед на сянка под тентите, разположен в удобните столове. Търсех автогарата, но автогара нямаше. Автобусът спираше някъде в центъра, а като се има предвид, че градът беше много малък, лесно го намерих. Там бяха още и пощата и един туристически киоск, в който такива като мен могат да си резервират хотел, или да да си купят билети за автобус.   Самото мероприятие, заради което бях в Изола, се проведе много стегнато - точно за 3 часа. Джейн и Бари (англичани) и Роджър (автралиец) като по часовник коментираха всички точки, които се прожектираха на слайдове. Бяхме 20-тина представители главно от Източна Европа, но имаше и финландци и португалци. Общото между нас беше, че сме преподаватели в университети. Самата среща целеше да се регламентира някакъв тип дейност, наречена Public Health Nutrition, каквато няма не само у нас, но както се оказа, и в останалите страни, с изключение на Англия и Испания. Така че смисълът на мероприятието леко ми убягва и до момента. Предполагам, че Бари и Джейн са спечелили финансиране за този проект и се опитваха да го прокарат (Роджър се представи като външен консултант), а ние бяхме достатъчно любезни да ги изслушаме.         Последва общ обяд, заплатен от Бари - салата от рукола и марули и печена риба. Никаква опасност от преяждане. За пиене - само минерална вода.         Заприказвах се с една от словенките. Попитах я какво е това, което непременно трябва да видя, преди да си тръгна оттук. Тя си пое дъх замислено и бавно каза: "Тука задължително трябва да седнеш в някое кафене и да изпиеш едно кафе... Да седнеш в някой ресторант и да си поръчаш рибно ястие... Храната тук е много добра.". Сети се, че я питам за музеи, но нямаше такива. Предложи ми да взема автобуса до съседни селища, но както знаеш, не разполагах с достатъчно време.         Следобеда успях да се разходя из плажа и дори да поспя върху един шезлонг. Не е като нашите български плажове. Няма пясък. Цимент, който под лек наклон се спуска към морето. Разположени са шезлонги и пейки, върху които можеш да се излегнеш. Малко по-навътре към брега - окосена поляна, върху която бяха насядали курортисти. Детска площадка с батут и люлки. Един фургон със сладолед. Два фургона с отегчени продавачи, защото никой не купуваше, с джапанки, плажни кърпи и играчки. Стигнах до един басейн, изграден в непосредствена близост до морето, в което се къпеха инвалиди. Имаше специално асансьорно устройство, с което тези хора биваха издигани и потапяни в басейна. За пръв път виждах такова нещо.         Самото море беше с прекрасния синьозелен цвят, какъвто на времето съм виждала само по банските на немските туристи. В далечината се виждаше Триест. Нагазих в бистрата вода и всички миниатюрни драскотини по краката ми започнаха ужасно да ме щипят. Значи водата е била много солена! После се разходих и из градчето. Чистота, ред, красота и провинциализъм. Но пък си припомних как, само като стъпиш на платното, и колите набиват спирачки. Както навсякъде в Западна Европа. По сенчестата централна уличка от двете страни беше пълно със заведения. Стори ми се странно, че никъде не видях магазин. Интересно, хората, които живеят тук, откъде си пазаруват? На края на града отдясно на пътя беше гробищния парк, а отляво беше разпънал шатрите си един италиански цирк.         По мръкнало се върнах в хотела. Изядох колкото се може по-бавно една голяма салата в ресторанта, наблюдавайки шумна компания словенци - роднини, които честваха някакво събитие. Езикът им бе напълно разбираем за мен.         На другата сутрин имах среща с един дядко-поляк, с когото се разгоровихме по време на официалния обяд . И той като мен искаше да спести някой лев от този неочакван финансов удър, наречен Уъркшоп в Словения, ето защо се бяхме уговорили да си поделим разходите с таксито. С цената на пазарлъци, за каквито нямам добре изграден рефлекс, шофьорката - близка позната на рецепционистката, се съгласи да ни откара до летището мен и дядкото-поляк за по 65 евро на калпак.         Дядкото се оказа голям симпатяга. Нисък, набит, с бяла коса. Вероятно отдавна пенсионер и въпреки това много активен. По време на уъркшопа той правеше дълги изказвания по всички точки. Естествено, беше посещавал България многократно и сподели хубавите си впечатления от Бургас, от Константин и Елена (как се казваше този курорт по времето на соца?) и някъде към Ахтопол. Разпитваше ме за "господин Живков" и за царя, а аз него - за децата му. И двете му дъщери, че и зетьовете, бяха лекари, какъвто беше и дядкото. Имал и 5 внучета. Смях се, като ми разправяше, че лекарите в Полша били нископлатени, та зет му заработвал допълнително, свирейки в музикален състав. И дискове издавал. И по телевизията го давали. После дядкото изкоментира, че нашата шофьорка има вид на "smoking lady" и й даде съвет да откаже цигарите. Жената любезно се усмихна. В интерес на истината, тя не запали цигара, докато беше с нас, но знам какво имаше предвид лекарят с набито око - жената беше съсухрена, слаба, със сбръчкана кожа и дрезгав глас. Но иначе - много бойна.         Сбогувахме се на летището с поляка. Полетът му беше доста преди моя. Така че и връщането ми беше едно безкрайно чакане на аерогарата в Триест, а после пак - в Мюнхен.         Чак в полунощ си бях у дома.



Гласувай:
1
0



1. fumiko - Искренни пътеписи са по-талантливи от измислени истории
05.01.2013 19:20
Обичам аз да чета такива разкази, когато човек се споделя със своите впечатления и ти се струва - седиш с най-близката приятелка в заведение, пиете кафенце и си приказвате с мили усмивки....
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: knigolubie
Категория: Изкуство
Прочетен: 1125540
Постинги: 1235
Коментари: 549
Гласове: 1566
Календар
«  Май, 2020  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031