Някога в градинката до ресторант „Кристал” имаше един продавач на книги. Понеже не съм добре с паметта, вече не му помня името. Тушков или нещо подобно, има ли значение. Сергията му беше в усойния край на градинката, където никога не припарваше слънцето. Тушков обаче седеше и в най-мразовитите дни, винаги след 2 ч. по пладне, лятото с домашен пуловер от кафява небоядисана вълна, а зимата - в един сив железничарски шинел с голяма яка. От времето, когато го помня, беше с вече побеляла къса брада и набраздено чело, висок и леко прегърбен. Бях чул, че в него имало нещо първично и необикновено, че бил луд по Чехов и че бил от хората, които знаели как да отдадат почит на литературата. Тогава бях последна година студент и пописвах по малко, бях написал десетина  разказчета, та реших да му ги занеса за мнение.  Разбрах аз, че при него я няма онази дистанция, която я имаше при големите имена, пък и все се сприятелявах с доста по възрастни хора тогава, бяха ми интересни. Помня как ги взе в ръката си, груба и широка, и ги претегли. После хвърли листовете небрежно върху купчината прашасали от времето книги, не беше от хората, които ги пазят, и сложи върху тях някакъв дебел том да не ги духне вятърът. „Нема да ми се сърдиш какво ще ти кажа”, рече и повдигна пръст, ”Имам си един Бог и по него съдя. Чувал ли си за Чехов, момче!...” Зад гърба му светеше единствената обвита в целофан книга – с разказите му. Тушков беше бивш железничар, беше кръстосвал България и беше изчел много книги в полутъмните вагони на дните си. Беше написал и двайсетина разказа и една повест, част от които му бяха издадени в отделна, но единствена книга. Тогава беше решил, че ще е писател и ще служи на изкуството, бе заразял професията си и живееше с книгите. Сергията му представляваше няколко кашона с всякаква порода литература, имаше от всичко за всеки. Винаги беше много услужлив, вадеше, предлагаше, заменяше, даже подаряваше...  Как се изхранваше този човек, не знам... Тушков беше в хубавия смисъл на думата чешит. И когато си просеше цигара, и когато говореше за себе си, и когато те хвалеше или те правеше на нищо. Неговите думи и слюнки пръскаха от устата му като цветен дъжд, като манна небесна, удивляваха те, смиряваха те, разсмиваха те, зареждаха те с неизчерпаема енергия. В началото се опитвах да ги запомням, но скоро се отказах. Те потъваха в мене, за да дадат след време плод, винаги тайни и неразгадаеми като думите и багрите на големите майстори. Само този, който имаше техния талант, можеше да ги почувства, но не и да ги разгадае. Неговата философия за живота и изкуството беше толкова проста и естествена, като въздуха, като непрекъснато менящите се багри в природата, че не можеше да се хване и предаде. „За какво е човекът на тази земя!”, питаше ме философски Тушков, „Можеш ли да ми кажеш, а момче, да видим дали ще ти издържи теорията!” После ме хващаше грубо за лакътя и ми показваше слънцето през клоните на дърветата, подвижното синьо небе и отблясъците от златните кубета на храма „Александър Невски”. „Какво друго можеш да правиш, освен да се дивиш на този свят, мамка му, какво друго!” Това, което си мисля сега за него, е че той беше един необработен елмаз, един необикновен камък, на който нещо му бе попречило да светне с целия си блясък.  Дълго мислих за това, дълго, докато един ден, когато минавах през градинката на ресторант „Кристал”, случайно погледнах вътре през огромните прозорци и разбрах отговора. Липсваше му една истинска жена, която да го сложи на ръката си и да го покаже на света. „Има в тебе самородно злато”, казваше той на всеки, който беше харесал как пише, „Но не си Чехов!” А веднъж ми рече: „Слушай ме добре, Владо от Елдорадо, знаеш ли колко злато има на кубетата на „Александър Невски”? 5 кг!, само пет! На тънки, много тънки листчета, лепени две години отгоре! Ей така и ти трябва да изваеш в тебе златото, виртуозно да го изтъниш, за да стане литература. Както майка ми, бог да я прости, точеше корите на баницата...” Сега си спомням, че той беше голям фен и на Ван Гог, беше написал есе за него, и винаги когато погледна автопортрета на художника с превързаното му ухо, винаги виждам Тушков. Двамата така си приличаха с измъчените си ъгловати лица, че ме хващаше една жал по тъжната съдба на хората на изкуството, чак ми се искаше да пия и да плача... Тушков много обичаше да си приказва дълго с някого, и когато приказваше, не знам как го правеше, но чувствах, че изкуството е вечно, мамка му!, че съм дошъл на този свят само за да му се дивя и прекланям. Тогава нещо ме свиваше в средата на корема и започваше да ми се пише, страшно да ми се пише, и бързах да си тръгна. Но Тушков не ме пускаше, говореше ми, нещо цитираше, възхищаваше се, прекланяше се, виеше, танцуваше, подскачаше, въртеше, сучеше, но накрая все го докарваше до разказите на Чехов и до почитта към изкуството. Тогава не знаех още, че човек веднъж отдаде ли почит на някого, още повече на добрата литература, е за цял живот.          Затова пиша този разказ сега, за да отдам почит на продавача на книги, на оня, дето някога ме научи да вярвам в изкуството, в литературата, в живота, и в Чехов, разбира се, мамка му!, къде без Чехов!         Такива като него никога не изчезват истински, а все се появяват на някой усоен ъгъл, тъмен и велик, като оня в градинката на ресторант „Кристал”...  

Всеки човек може да спомни най-много два-три човека, които му са обърнали свят и дали насоки по пътя към истината. Дори и такива уж обикновени, като железничар, а всъщност вълшебници осветляващи нашите пътища.
Харесва ми разказът! Браво!