Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
12.01.2013 17:37 - Светлин Стратев: РОКО И НЕГОВИТЕ БРАТЯ
Автор: knigolubie Категория: Изкуство   
Прочетен: 918 Коментари: 1 Гласове:
0

Последна промяна: 12.01.2013 17:40

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
image

- Какво видя в тези хора от гората?
- Не те разбирам…
- Страх. Дълбок, разяждащ страх. Те бяха заразени с него. Видя ли? Страхът е болест. Той ще пропълзи в душата на всеки, който го допусне. Вече е развалил спокойствието. Не съм те отгледал, за да живееш със страх! Изтръгни го от сърцето си!

„Апокалипто”, реж.Мел Гибсън


От кухнята се чу трясък. Долетяха и първите псувни. В стаята на Роко се прокрадна натрапчивата миризма на загоряло кафе. Последва шум от блъскане на врата и псувните се повториха по-ясно - този път някъде из коридора. След миг при Роко нахлу дребна жена с прясно боядисана червеникава коса и с рязко движение дръпна пердетата. Режещият шум от ръждясалия корниз беше способен да събуди и мечка през зимата.
- Ти пияна ли си ма?! К’во си се разбучала толкова рано? - с още дрезгав глас избоботи Роко.
Жената нервно прокара ръка през косата си и извърна глава към него. Изглеждаше твърде енергична толкова рано сутринта - сякаш й бяха направили дълбока клизма. Тя го погледна с кисела насмешка и набързо нареди с острия си и писклив глас:
- Аз ядене не трябваше да ти правя... И за цигари не трябваше да ти оставям пари, боклук такъв! Писна ми да спиш до следобед и само да пиеш бира с малоумните си приятели! Ставай и още днеска искам да си намериш работа!
Устните на Роко се окръглиха. Той беше стъписан и мълчеше. Обикновено този тип нравоучителни разговори се водеха вечер, когато майка му, полузаспала на дивана, му дрънкаше подобни глупости, а Роко – леко пийнал и напушен, й се хилеше и механично повтаряше, че от утре ще е нов човек. Чашата явно беше преляла. Все пак самосъхранението у него проговори и той повтори така добре заучените фрази:
- Добре бе, добре, правим го... Само не пискай!
Майка му малко се успокои и снижи тона:
- На масата в кухнята съм ти оставила пари. Да купиш хляб и една руска салата от тях. И да изчистиш, че кафето изкипя! - завърши тя и тръшна полуостъклената врата след себе си.
Роко примлясна сухо. Още усещаше спарен вкус на джойнт в устата си след снощното разбиване. Без да отваря очи, той протегна ръка и почна да търси по раклата над главата си. В бъркотията от дрехи, празни бирени кутийки, няколко томчета книги джобен формат и стари програми от „Еврофутбол”, Роко все пак успя да намери безценните неща, които търсеше - последната си цигара и една захабена бяла запалка. Той запали цигарата, смукна сладостно от нея и въздъхна облекчено - малко релакс след този кратък болезнен диалог. Тръскаше пепелта в саксията с изгнило мушкато, която седеше до леглото му точно в ролята на пепелник. Докато пушеше се чудеше как да прекара деня. Безпаричието го притискаше като менгеме. Мързелът, обаче, беше многократно по-силен от него...
Роко изпуши цигарата, разтърка очи и седна в кревата. Очертаваше се приятен октомврийски ден и първите лъчи на слънцето вече се промъкваха в стаята. И без това крехките намерения на хлапака да си намери бачкане бързо се изпариха. Понеделник сутрин, време за разпускане...
Пройдохата си изми очите и зъбите, изпика се и отиде в кухнята. Локвичката кипнало кафе върху печката димеше леко, а по пода се влачеха още засъхнали черни следи от него. На масата, в захлупена чиния, за да не изстинат, се мъдреха два опечени сандвича, а под чинията беше затисната новичка банкнота от десет лева. Роко потърка кинтите в брадичката си и се зае да закусва. Естествено без да почисти мръсотията, той се пресегна и взе с артистичен жест съда с кафето. Удари няколко глътки направо от каната. По широкото й гърло остана мътен отпечатък от устата му. После въздъхна блажено и с омазнена от сандвичите усмивка се загледа през прозореца. Денят все пак започваше добре.

Вече отиваше към обед. Почти парализиран от мързел, Роко от близо два часа гледаше някаква глупава анимация по телевизията, когато реши, че е крайно време да иде до магазина. Липсата на цигари го караше да прави чудеса от храброст. Той повторно си изми зъбите, обу си смърдящите на френско сирене маратонки и излезе.

Роко тъкмо беше сбръчкал нос при вида на мухлясалите щайги с хляб в бакалията, когато по рамото го шляпна нечия ръка. Той се сепна, обърна се рязко и видя пред себе си ниско, хилаво момче. Ако един гол охлюв можеше да навлече човешки дрехи, той несъмнено би изглеждал по този начин. Въпросният плужек се казваше Лазар - бивш съученик и аверче на Роко от Квартала. Не беше особено умен, но пък беше пич. От толкова пиене и друсане в главата му беше станало таратор. Логично, от всичко това идваше и прякорът му - Недъгавия.

Нед винаги работеше на странни места. За кратко беше статист по време на снимките на нискобюджетен филм, разказващ за нацисткия режим и за тежкия живот в концлагерите. Играеше млад евреин. Ходи в продължение на две седмици – всеки ден по петнайсет часа. И всичко това, за да заснемат в крайна сметка две сцени, в които той се появяваше за десетина секунди и заедно с още няколко човека нацистите го качваха в някакъв камион. В крайна сметка го прецакаха с парите и той бе много огорчен.
След това го уредиха да пуска сценичен дим по време на театрални постановки. Уволниха го, защото го хванаха да си свива трева преди едно представление.
Най-дълго се беше задържал в една фирма за цифровизация на семейни регистри, каквото и да значеше това. Когато приятелите го разпитваха с какво се занимава, той се запъваше и не можеше да им обясни в какво точно се състои работата му. Дърдореше за някакви архиви, старци, компютри и фотоапарати. Следваше смях, а той потъваше в земята от срам. В такива конфузни моменти на човек му се иска да работи нещо обикновено - може би хлебар или общ работник. Просто ще кажеш, че печеш банички и милинки и толкова.

- Оооо, Рокич, как сме? - ухили се Нед и го потупа още веднъж по рамото.
- Е, па бива... Викам да си зема малко цигарки, ядене... С тебе к’во става?
- Нищо... мотам се насам-натам... - отвърна Нед след кратка пауза. - Искаш ли да те напуша?
Роко присви очи и със задоволство в гласа продължи:
- Ааа може, може... Колко имаш?
- Един патрон, остана ми от снощи. Аре да викнем Лъжицата и да се смажем!
Руската салата и хлябът моментално се изпариха от главата на Роко. Ебаси, все едно бирата не беше хранителна!

След малко двамата юнаци вече звъняха на вратата на Лъжицата. Да, Лъжицата... Абе Питър Крауч ряпа да яде пред него. С тяло като на Нед, но висок две глави повече. Изглеждаше привидно слаб, но беше много кораво копеле.
И той, подобно на Роко, живееше само с майка си. Баща му ги беше изоставил малко след раждането му. Една сутрин отишъл за цигари и повече не се върнал. Така е то.
Лъжицата беше бивш наркоман на хероин (до колкото може да бъдеш „бивш” в това поприще), откъдето идваше и прякорът му, естествено. Той беше първият от наборите на Роко в Квартала, който започна да се друса както си трябва. Роко му се възхищаваше. Лъжицата беше еманация на това, което самият Роко винаги беше искал да бъде - безгрижният бохем, който се друсаше и пиеше до откат, който никога не тренираше, а имаше челичени ръце и четири реда плочки на корема. Възхищаваше му се и благоговееше пред него, докато един ден не го видя посинял и обелил очи в Градинката. От устата му излизаше пяна. Тогава външният вид на Лъжицата го отврати, но вече беше много късно. И Роко вече беше хлътнал в същото добре утъпкано русло...
Впрочем, докато Лъжицата се боцкаше, му викаха как ли не - Херцог, Помпа, Игла... На една Нова година той така се надрусал, че по инерция лапнал лъжичката дето си загрява материала, задавил се с нея и за малко щял да умре. След тази случка окончателно и твърдо почнаха да му викат Лъжицата.
Беше година и половина на Белмекен, уж се изчисти и се върна обратно в София. От тогава не беше се друсал. Е, беше пушил четири-пет пъти на фолио, но това не се брои.

След поредното позвъняване олющената дървена врата се отвори и от там се показаха две клечки за зъби, гърчав торс и врат като на жираф. Главата му стърчеше над касата на вратата – Нед и Роко виждаха само устата, но не и очите му.
- Лъжица, как е, копеле? - весело подвикна Роко и двамата стиснаха ръце. Брадичката на Лъжицата взе да играе нервно. - Аре днеска да се...
- ... разбием? - прекъсна го дългучът и се ухили мазно. - Ей сега идвам!
Вече им отговаряше по навик.
  Откъс от книгата “Истории от квартала”



Гласувай:
0
0



1. fumiko - И това е живот...
12.01.2013 18:37
За сюжета няма да говоря, но авторът е направо великолепен. Написано е сякаш гледаме насекоми чрез лупата - толково е живо и впечатляващо.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: knigolubie
Категория: Изкуство
Прочетен: 1142417
Постинги: 1247
Коментари: 583
Гласове: 1749
Календар
«  Юли, 2020  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031