Книголюбие :: Магдалена Гигова: Хайде, како, да крадем!

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

17.01.2013 18:33 - Магдалена Гигова: Хайде, како, да крадем!

Автор: knigolubie Категория: Изкуство

Прочетен: 1985 Коментари: 1 Гласове:

Чувствам се като питбул на поляна с пържоли! Отваря ми се възможност да придружа под прикритие шест български джебчийки при гастрола им в Амстердам и Брюксел. По-рядък журналистически шанс, здраве му кажи. От мерак лигите ми се точат след мен като шлейф. Но първо въведението. Първата част от историята започна и свърши на чаша вино. И слава Богу! Защото в началото хич не ми хрумна, че джебчийките могат да ми направят „мечка”, да ме арестуват заедно с тях и аз да опера пешкира, дори да ме продадат като бяла робиня. Е, тук май се размечтах. Кой ще вложи пари в над 40-годишна, макари запазена?! Та за виното. Собственици на малка туристическа агенция развързаха езици на чаша мерло, че през последната година имат необичайна клиентела. Български джебчийки атакуват Западна Европа по въздуха. Между пет и седем крадли си резервират скромен хотел, купуват си самолетни билети „отиване и връщане”. И молят туроператорите да им препоръчат „бял човек” с благонадежден вид, който говори езици, пътува в същата посока и няма скрупули да припечели от тях 50 евро. Придружителят има ролята на алиби, ако някой граничар се усъмни в целта на посещението. Белият наемник трябва да представи мургавата дружинка като редовна екскурзия – подпечатан списък, ваучери за хотел, двупосочен билет... Ажур! Хонорарът на съпровождащия се изплаща дори в случай на ненамеса. Моментално се кандидатирах за „гръб” на циганките. Легендата ми е, че работя в немска фирма, която ме командирова. И практически не ги излъгах много – вестниците „Труд” са собственост на немскатка групировка WAZ. Прикритието ми обаче издържало около 5 минути. Джебчийките спокойно бръкнали в гостоприемно отворената ми чанта. Открили в портфейла ми 10 лева и цяло тесте прес-карти, и го върнали, без да усетя. После ми гледали сеира. Другото вино го пих на изпроводяк в Брюксел. С бригадата „пипливки”, които ме заведоха в едно от кокетните ресторантчета край „Гран Палас”. На чаша „глувайн” (греяно вино с канела) и брюкселски вафли отпразнувахме коледния им урожай в Белгия и Холандия – между 12 350 и 13 000 евро на джебчийка. Заинтригувани ли сте? Ще карам по ред! Ромки-аристократки Шестте циганки Стефка, Милка, Валя, Ангелина, Денка и Ели нямат досиета нито у нас, нито в странство. Както можете да се досетите имената им са променени. В началото ми казаха, че са от Гара Левски. Но като се поразговорихме в приказките им се изплъзваха ту Долна Митрополия, ту Червен бряг, ту Плевен... Май ме послъгваха от фукня. Защото джебчийката от Гара Левски е запазена марка, символ. Нещо като черен етикет при уискито, дините от Любимец и самоковските картофи. Крадлата от Левски има репутацията, че ще ти измъкне златните коронки от устата, докато й казваш „Добър ден”, без да усетиш. След падането на Шенген набезите им са на жетварския принцип „Ден година храни”. На малки групи плъпват из Европа около Коледа и Великден. На къси пасове – няколко дни в Германия, после Италия и Испания, Бенелюкс... Самолетните им прелитания са чисто нов туристически продукт. В началото джебчийките атакували западняците по предпразничните разпродажби чрез автобуси или наети коли с шофьори. Напоследък обаче по границите гледат под лупа автобусните линии. (Навъдили са се т.нар. „копърки” – нелицензирани превозвачи, често арестувани в Западна Европа за нередовни документи). А и при влизане в бивша Югославия ако пътникът не декларира писмено цялата сума, която носи у себе си, спипат ли го, му я конфискуват безвъзвратно. Е, как мургавелката да обяви, че носи в сутиена си 15 000 евро, без да предизвика смут?! Да наемат микробусче пък се вдидяло соленичко на циганските босове, които „дистрибутират” джебчийките в странство. Тарифата е между 80 стотинки и левче на километър плюс командировъчни за шофьорите. А и малцина са вече балъците, които се наемат да разхождат из Европа роми със собствената си кола срещу 500 евро хонорар. На няколко пъти заловени крадли накисвали шофьора и го оставяли да гние в тамошен затвор, а те се измъквали невинни като горски теменужки. Но да се върнем към нашата дружинка. На сгледата в туристическата агенция влетя тайфун перхидролени блондинки. Златни пръстени като на имотни фризьорки. По два на пръст. На шиите им - кръстове колкото болярски кюфтета. Християнки са, а и с български имена в паспортите по-лесно се влиза в Европа. С кожените им палта може да се купи Мерцедес С класа. Наперени, общителни, шумни, знаят си цената. Стефка и Ангелина са тарторките. Заговорят ли, Милка, Валя, Денка и Ели си траят почтително. Не смеят да шукнат. Всички са между 18 и 25 години. Имат по 2-3 „чаавета” (дечица – циг.), но хващат окото. Хвалят се, че на димитровградския цигански пазар за булки са били обект на ожесточено наддаване. Мъжовите им родове броили по 100 000 лева. Е, посмали, манго! Ще ми издерат очите – девствена джебчийка струвала луди пари. Но пък имала бърза възвръщаемост. С предпразничните си гастроли ромките издържали клановете си цяла година. Сещам се, че по телевизията съм виждала леко умалени копия на Народния театър и Партенона в циганската махала на Гара Левски и млъквам засрамено. Женени са от десетина години. Парират всеки намек, че между кражбите заработват като проститутки. При циганите си има касти на професионален принцип: джебчии, калайджии, катунари, копанари, проституки, събирачи на метал... Моите са от елита! На летище София едва ги разпознавам. Все едно виждам други жени. Стратегически са изчезнали тежките бижута и фрапантните палта. Незабележими якенца „гъзовейки”, мимикриращи в тълпата канадки. Струват ми се дори по-малко руси. Летим през Прага. Подопечните ми джебчийки се държат свойски, сякаш самолетът е градски автобус. Говорят си за децата, за любимите си места в Амстердам и Брюксел. По-късно осъзнавам, че там стълпотворението е най-голямо (разбирай, лесно за крадене). Аз треперя като цигане пред мекичарница – ами ако решат за ордьовър да изтарашат някого още в Прага?! А ударната бригада ме дърпа към бюфета да им поръчам минерална вода. Има само чешка и френска”Вител”. Ромките обаче са почитателки на „Евиан” и се мусят. Чехите спазват стриктно драконовските мерки за самолетите. Джобят като за последно. Сега – добре, ама на връщане... Ако ги пипнат с плячката, изгарям и аз! Източниците на уплахата ми са неустрашими. Минаването през скенера им е като по площад „Славейков”. Амстердам Със сигурност няма да имаме проблем с цвета на джебчийките. Чистият холандец зад гишето ги води с поне 5 нюанса мургавина. Стандартната фраза „По бизнес или за развлечение” звучи почти гальовно. Предколедна екскурзия, два дни тук, два в Брюксел, е правилният отговор, който ни осигурява печат в паспортите. Повече се интересуват от бомби в куфарите, отколкото от етническата принадлежност на пътниците. С джебчийките вече сме първи дружки. Охотно разкават, че по празниците човек му отпуска края, разчетворява вниманитето си по витрините и нехае кой му бърка в джоба. Направо си проси да бъде обран – портфейли в джобовете на палтото, незатворени чанти, „удобни” раници на гърба. Блъснеш го и докато промърмориш „Sorry!”, портмонето дори вече не е у теб. Оказва се, че моите спътнички са „висока топка”. Те работят по брилянтната система „1-1-1” на ротационен принцип. Крадла №1 измъква портфейла, подава го на №2 (така че дори обраният да се усъмни, джебчийката моментално се „изчиства”). Втората го подава на №3, която се стопява сред множеството. Техниката им е отработена до съвършенство. Моментално изхвърлят задигнатото портмоне. Взимат само парите. Условието се спазва, дори в портфейла да има пръстен с диамант или платинена кредитна карта. Всичко се мята в първото кошче. Така дори и да ги спипат с банкнотите в ръка, доказателства лис; пват. Най-много да ги екстрадират, без съд. Простъпката е прекалено малка, сумата – също, за да се товари държавата с прескъп съдебен процес. А нашичките „печелят” от оборота. „Не сме дърварки, како. Не режем чантите с бръснарско ножче. Само с тия двата работим”, движи покаалец и среден пръст като ножици Стефчето. Претакаме чаша капучино в сладкарница на площад „Дам”, на хвърлей от мястото, където гръмнаха Самоковеца. Площадът е превърнат в зимна пързалка. Гледаме кънкьорите и диплим приказки. Отраканата Ангелина развенчава мита, че на най-вещите им режели кутрето и безименния пръст, за да не им пречат при плъзването в джоба. „Да виждаш некоя от нас саката?” перчат ръце пред очите ми джебчийките. „О, какви ли не глупости пишат за нас журналистите. Че крадем като убождаме с игла, та човек да си изпусне чантата. Че нарочно правим кавга, за да отвлечем вниманието. Ако си истинска джебчийка и очите ти да вържат, пак ще откраднеш. И ръцете ти да оковат, ще намериш начин. Трябва си дарба, ама и акъл. Ние сме пекани. В бутици не влизаме, щото има охрана и камери, а и малко купувачи. Личим си като въшка на чело. Ама където пише „Сале” – там сме! Щото всички се ръгат”. Бавно стоплям, че „салето” е... Sale, сейл, разпродажба на английски. В Амстердам джебчийките предпочитат магазин „Магна Плаза”, заради ескалатора между първия етаж и партера. Дамите внимават да не закачат токчетата си и изпускат от поглед чантите. Професионалната им тирада е като на майстори в занаята, дето има с какво да се похвалят. „Купуването на джебчийка си е инвестиция”, припомням си разговор с Данчо, лидер на Евророма от Мездра, отпреди няколко години. – Като порасне, крадлата няма право на грешки. Докато е 13-годишна, си работи без проблем. За деца закон няма. Стане ли на 15-16 години вече е готова. До тази възраст трупа слава. След това се знае колко пари може да струва и се започва наддаването. Най-талантливите ги пращаме на турнета в Европа по големите празници. Нормално! Нашите момичета са машина за пари”. Тогава мислех, че са цигански локуми, а ето ме на една маса да си споделям „ноу-хау” с крадлите. Те дружно ми се жалват, че кредитните карти са тесла за занаята. Хората носят все по-малко пари в брой. Затова са се насочили към Амстерам. Понеже в много от магазините се срещат надписи „Не приемаме кредитни карти” и „За суми под 20 евро – в брой”. А в Брюксел бъка от оядени еврочиновници и разсеяни японски туристи. Подпитвам Валя, която е най-отворена, дали не щипват по нещо от заработката за фонда „И аз съм човек”. „Не може, тарторките Стефка и Ангелина ни следят”, хихика смутено Валя. „Отчитаме се до стотинка. Ама и те не заделят, понеже ще ги натопим”, отсича кръглоликата Милка. Трътлестата и дребничка Ели признава, че първите си уроци „на терен” по джебчийство е взела във влака София-Варна: „Много се пътува, има доста вагони, хора слизат и се качват... Накрая тате броеше дали съм изкарала за билета за връщане. Некогиж додаваше...”. Милка пък я е учила леля й. За нея още се разказва легендата как била откупена за цяла шапка наполеони и златни монети от 20 швейцарски франка. „Слагаше едно сако на джанката в двора. А отвътре – пиринчено звънче за въдица. Трябва да измъкнеш парите, без да дрънне. Що бой съм изяла! Сега дъщеря ми я уча така. Много я бива!”, хвали домочадието си Милка. Тя е най-неуката. Изкарала е до 6-ти клас. Другите крадли са изкласили до 8-ми. После ги омъжили. Вече определено съм гъста с ловките моми. Ще ме водят в пансиона си на остров Ява. Не, не онзи до Суматра и Бали. Това е нов квартал на Амстердам, отделен от града с мост. Никой не подозира какво точно работят гостенките, които здраво се тъпчат на закуска и мажат тайно филии. За да не харчат много за храна. Леглото на Стефка е застлано с пари! Пъстрият пачуърк е само нейната заработка. Представете си американско одеало само от евробанкноти. Магията изчезва чак когато надиплят парите в специално корсети. И в няколко номера по-големите ботуши. Брюксел, пай сееее! Все още поддържам легендата, че съм командирована от немска фирма и се тюхкам как шефовете внезапно са ме изпратили в Ротердам. Качвам джебчийките на влака за белгийската столица и си чукваме среща в 8 вечерта пред фигурката на Пис, чишкащото момченце, символ на Брюксел. Откъс от книгата “Звънчето на джебчийката”

Нагоре