***   Усещал ли си някога как си тръгва гордостта. Живителният сок от теб изтича в руслтто на житейската река и някак много, много бързо го отнася бурната вода. И до дъно ти си празен, безнадеждно пуст и кух - смалява, свива се светът като сърцевина на дънер сух. Слива ти се всичко пред очите, изчезва безконтурно и топи се, а от теб изтича светлината като от катедралата на Шартр. И само в сънищата нощем възкръснала е пак душата...     ***   Неуловимо безпаметен изтича споменът за лятото... Тревите сладостно жужат обезсмъртени от пчелите... На припек разстланото поле очаква страхопочитно съскащия сърп... Вятърът тръстиките разделя на Човека път да стори...   А човекът, всъщност, е тръстика...     ***                                  Дядовата къща долу до реката бавничко във времето полягва. Всред гмежта суетна на дните уморено въздиша със стрехите, под стъпките ми тъжно скърца, но вярно пази спомена за мене. Тригодишна, със сцепена вежда, ожулено коляно – мамина надежда тя все още мене бленува ...   Каменна стружка драска ми очите и с мъка сдържам си сълзите.     Блудница   Накуцва плахо в полумрака душата ми - блудница смутена, играха с нея на какво ли не... Парчета злобно късаха от нея, ровичкаха я с кървави ръце... А мъжете влизаха като в кръчма смело и сякаш възродени излизаха от храм… обличаше след тях тя роклята си бяла, пазена ревниво в скрина за разкош и вдигаше наздравица със самотата в безкрайно пустата си светла нощ... Но вирваше глава...Плашеше я само белотата на прага щ, изтъркан от толкова нозе, вратата щ, зейнала без ключ и без резе, строшена умишлено от безброй ръце...   Не играе вече на какво ли не душата ми – странница смутена. До смърт играе на Живот...       ***   Поглеждах те и отново се раждах, и дивото растеше в мен – хвърлях искри, пожари запалвах, в които умирах достолепно... И учех се бавно да подреждам кости.   Костите на нашата любов!       „Пробуждане” 2012