Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
23.01.2013 20:15 - ГАНКА ФИЛИПОВСКА: Бялата Златка
Автор: knigolubie Категория: Изкуство   
Прочетен: 1641 Коментари: 1 Гласове:
6


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
    Всяка сутрин, докато почистваше пред магазина, си припомняше думите на покойната си майка: „Учи, че един ден да не метеш улиците!”. И тя, послушното дете, учи: гимназия, после университет… И сега метеше улицата.
Циганите от „Факултета” пренасяха с окъсаните си обувки мръсотията на гетото: кал, конски фъшкии, изсъхнала трева. Чистеха си тук краката и докато чакат автобуса, пиеха кафе от пластмасови чаши и ги пускаха на плочките, чоплеха семки и плюеха, хвърляха фасове и храчеха. Тя измиташе цялата тази гадост и когато метлата провлачеше в лигави нишки храчките, я захвърляше, влиташе в тоалетната и повръщаше.
В такива моменти си мечтаеше как една сутрин ще дойде по-рано, ще се прислони до блок 525, а в ръцете й приятно ще натежава калашник. Виждаше ги – накацали като лястовици по площадката и по первазите на витрините. Един откос щеше да им стигне. На следващия ден – пак. После, когато стомахът й най-сетне напуснеше гърлото и отидеше на мястото си, изпитваше ужас не толкова от връхлетелите я мисли, колкото от удоволствието, което ги следваше – то беше абсолютно реално, макар ситуацията да бе въображаема.
Викаха й Бялата Златка заради косата – имаше алергия към всички видове бои и си ходеше побеляла. За да не заприлича съвсем на бабичка, я спасяваха опънатата светлорозова кожа и виолетовите очи. Пет дни в седмицата от 10 до 7 вечерта слугуваше на капризни бедни хора, тровещи въздуха с вонята на стара пот. Клиентите я убиваха с оксиморонните си изисквания: да е лятно, ама да става и за зимата; хем да е официално, хем да е за всеки ден; да е от скъпи материали, обаче да е евтино… Влачеха се издухани и вмирисани на кухня кляфки, които, вместо да си изчистят къщите, да се изкъпят и да си изрежат ноктите на краката, се забавляваха да я въртят на шиш с претенциите си. Влизаха и мъже – усмихваха се загадъчно като Мона Лиза, разнасяйки смрадта на пор, и казваха: „Аз само разглеждам”. Господи, Господи, какво ли не среща човек през живота си!
Когато станеше 6 привечер, тя се оживяваше – не беше пушила цял ден, имаше само час и нещо до цигарата и питието. Дори и да влезеше в магазина някоя досадна безпарична зяпла, продавачката поглеждаше часовника на джиесема и си мислеше: „Можеш да ме тормозиш още само еди колко си минути”. Когато това се случеше в 7 без десет например, си повтаряше като мантра „Отиди си, тъпа овцо, отиди си, тъпа овцо, отиди си, тъпа овцо!”.
В автобуса дишаше дълбоко през устата, за да предотврати гаденето от задушния въздух, наситен с гнилия дъх на нечисти тела; понякога слагаше пред носа си ароматизирана кърпичка. Изминаваше метрите до вкъщи и непрекъснато се оглеждаше за агресивните бездомни кучета – те винаги й налитаха, сякаш е чужда в квартала.
Обещаваше си, че тази вечер няма да пуши и да пие много – само три цигари и една чаша. После се оказваше, че всъщност няма какво друго да прави. След две питиета и половин кутия излизаше на балкона и я виждаше: нея, Акбара, застинала на лунния диск. Акбара, останала без вълчетата си и без Ташчайнар, захапала до кръв опашката си, за да не разцепи с воя си Вселената. Понякога се питаше коя е причината след толкова прочетени книги точно вълчицата на Айтматов да се загнезди в паметта й, и все си казваше, че е от самотата. Но тогава защо не си припомняше Маркес например? Всъщност той й беше малко досаден.
Бялата Златка се раздели с мъжа си преди две години. Отначало не обърна внимание на дългите кестеняви косми, които полепваха по парцала за прах. После започна да ги открива по тениските на мъжа си – с тях той внезапно бе сменил любимите си ризи с пречупена яка. Когато се появиха и следите от оранжево червило, тя го попита какво става. „Това е положението – отвърна съпругът, – обаче не искам да се развеждам.” Да, ама Бялата Златка не можеше да продължава така. Синовете им отдавна живееха в чужбина и почти не се сещаха да се обадят, бяха останали само двамата, но той вече не беше неин. Разведоха се, продадоха апартамента и с половината пари тя купи боксониерата. Заболя я не толкова от факта, че мъжът й имаше друга, а от това, че съперницата е млада – щом можеше да отхрани такива дълги коси, сигурно и яйчниците й още работеха… Избраницата се оказа 40-годишна и му роди набързо две деца – така на 60 той се оказа отново баща. Преди няколко месеца го видя: беше с количка с ревящо бебе, натоварена отдолу с покупки; по-голямото дете се беше вкопчило в крачола му и се дереше, а той с едната си ръка придържаше количката, а в другата държеше плик с картофи. Мъжът, който винаги настояваше тя да носи торбите, защото не можел да си позволи да се показва така по улиците, вредяло му на бизнесменския имидж…
Бялата Златка страдаше от безсъние. Нощем, докато се молеше да потъне в бездните на безпаметното, мечтаеше да я отвлекат извънземни. Да й върнат огнения цвят на косата, бисерните зъби. Да стане пак на петнайсет. Да е във Варна и да не стъпи в София. Животът да й се случи отново. Никога, никога, никога нямаше да се ожени за този мъж, който така я предаде. На следващата сутрин се събуждаше отекла и на 50. Виждаше в огледалото непозната и озлобена жена.
Обичаше петъка. Край на работната седмица, два почивни дни. Щеше да чете до късно, защото утре не е на работа. Не понасяше тъпите сериали и еднаквите хора, които се появяваха по телевизията: силиконови красавици и евтини плиткоумни мъже. Потапяше се в древната литература и търсеше отговори там, защото знаеше, че след нея нищо ново не беше казано.
Този петък в магазина се опита да влезе необичаен клиент – черно кученце с бели лапички и бяло валмо на гушката. В капака на една кутия за обувки му сипа половината си обяд. Палето се нахвърли лакомо, а по-късно го видя да пресича булеварда – точно на пешеходната пътека. Една кола го удари, то отхвръкна до бордюра на тротоара и се разквича неистово. Някакъв мъж се наведе над него, но после се отдръпна. Едно момче го взе на ръце, кутрето изскимтя и замлъкна. Младежът положи тялото му на тревата край спирката, а после циганките чистачки го изхвърлиха в близкия контейнер.
Молеше се днес денят да е хубав и да не вали, защото нямаше чадър. Даде го вчера на един млад циганин, който зъзнеше пред магазина и не смееше да тръгне в проливния дъжд. Заприлича й на малкия й син – същият такъв висок и слабичък. Той дълго благославя и нея, и цялата й рода, обеща, че още утре ще го върне, но така и не се появи.
Вечерта Бялата Златка пусна решетките с облекчение, но не се прибра вкъщи. За първи път видя дома си незащитен и опасен, а себе си – по-уязвима от всякога. Трябваше да избяга някъде, където няма нито един познат и където никой не би се сетил да я потърси. Отиде на автогарата и замина за Своге. Изборът й беше случаен – просто автобусът за там тръгваше след минути.
Сутринта, преди да отвори магазина, се беше регистрирала в някаква агенция и се надяваше да й предложат по-свястна работа. Служителката я попита какво образование има и след като чу отговора, измърмори: „Че то на Вашата възраст всички са висшисти. Каква Ви е специалността?”. Българска филология, отвърна Златка притеснено. „Значи всъщност сте без образование. Така и ще запиша. Дано някое богато семейство Ви наеме за слугиня, но нищо не Ви обещавам, защото сте много възрастна.”
После се обади бившият. Съжалявал за всичко. Разделял се с жена си, искал си стария живот. Тя и децата щели да останат в апартамента, а той щял да се премести при Златка. Нали боксониерата й не е чак толкова малка? Довечера щял да се отбие, за да се разберат…
Златка си представи как в съботите и неделите сменя памперси и му дундурка поколението, докато той дреме пред телевизора. Унижение и гняв я стиснаха за гърлото. Не искаше да го вижда, защото се ужасяваше от истината – пак щеше да отстъпи, толкова години му се подчиняваше. Още не можеше да си обясни откъде намери сили да се разведе с него. Но сега, точно сега и най-малкият натиск щеше да срути паянтовия зид на съпротивата й.
Златка се помота по късата главна улица, вечеря в ресторанта, който й се видя най-свестен. Когато светлините на градчето изтляха, отиде до Искър. Съблече си дрехите и влезе в реката, а тя миришеше на женска мъка, на преглътнати сълзи. Водата се впи в нея като самотно сърце, Златка се отпусна по гръб. Ледени пипала изсмукаха топлината й. Носеше се – стара и бяла. Каквато и вода да дойде, Господи – жълта или черна, няма да съм вече аз. Русата Златка или Черната Златка – която и да съм. Която и да съм, Господи, но да не бъда себе си! Да мога да го живея тоя пусти живот!
Реката я милваше, но не я приемаше в глъбините си. Не към тях гледаше жената, а към небето – Акбара кърмеше кутрето с белите лапички и бялата гушка. И миг преди Златка да излезе от водата и да си облече дрехите, гърдите й се разпукаха като памукова кутийка и душата й излетя, защото този свят е за всичко друго, но не и за бели души.



Гласувай:
6



1. анонимен - жесток е живот за бели души
24.01.2013 07:22
Но все пак освен залеза има и възход. Стига да го поискаш, макар ти се струва, че това не е възможно.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: knigolubie
Категория: Изкуство
Прочетен: 2012540
Постинги: 1510
Коментари: 722
Гласове: 4264
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031