Да помолим есента да си върви
докато още е така красива
и латерните във сънните треви
щурци бездомни скърцащо навиват,

и зад шал от слама – плетен две-на три 
със тънки куки – щръкнали и криви –
край лозниците плашилото мълви,
че пърха кос из сенките мъгливи

във сърцето му. Омрежен от печал,
върху носа му паякът увиснал
е записал в есенния си вокал
на златната мушица сетен писък,

и тикви жълти с грейнали лица
от гордост се надуват като жаби,
и там вечерна глъчка на деца
обещава от студа да ни избави...

... докато още сутрин можем да гребем
от звездната сметана с пълни шепи,
а по-сетне тихомълком да сметем
на враната среднощните сонети,

със които предвещава студ и мрак,
а пред дома и пътя преспи снежни
преди капанът им да хлопне – Щрак!
От тук насетне дните са беззвездни.

Молитвата за тази тиха есен
дано да чуят ангелите горе,
преди да ни отвеят ветровете
след стъпките на непознати хора.