DnesInvestorGolAutomediaTialotoAz-jenataAz-detetoTeenproblemPulsImoti.netRabotaStartBlogAhaSnimka
Blog.bg - безплатен блог хостинг и блог портал 
Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг
26.01.2013 18:30 - Димил Стоилов: Отмъщение за белгиец
Автор: knigolubie Категория: Изкуство   
Прочетен: 1374 Коментари: 1 Гласове:
2


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
                По три пъти на ден вдигах гирички и с шивашки сан­­ти­ме­тър из­с­лед­вах на­рас­т­ва­не­то на би­цеп­си­те: след фил­ма „Тро­ян­с­ка­та вой­на“ тя си па­да­ше по Стив Рийс и бър­зах да го до­го­ня по мус­ку­ли.    Пет го­ди­ни по-го­ля­ма от мен, бра­тов­чед­ка ми ве­че след­ва­ше ме­ди­ци­на. Ко­га­то ро­ди­те­ли­те щ за­ми­на­ха на гур­бет в Ма­ро­ко, до­й­де вкъ­щи, за да щ по­ма­гат на­ши­те с как­во­то мо­гат. От по­мощ не се нуж­да­е­ше. Бе­леж­ки­те в ин­с­ти­ту­та не щ кос­т­ва­ха ви­ди­ми уси­лия, „мо­жита­та“ пре­лис­т­ва­ше, за да по­д­дър­жа фор­ма, френ­с­ки­те кни­ги че­те­ше в ори­ги­нал. Чес­то съ­би­ра­ше ру­са­та си ко­са от­зад на кон­с­ка опаш­ка, ко­я­то тръс­ка­ше от­ри­вис­то, за да по­д­си­ли от­ри­ца­ние, или раз­пи­ля­ва­ше в за­ра­зи­те­лен смях. Об­рат­но — тя по­ма­га­ше: ту ще за­ве­де брат ми до дет­с­ка­та гра­ди­на, ту ще ми обяс­ни по­ред­на­та за­да­ча с вла­ко­ве, ко­и­то тръг­ват от точ­ки А и Б, за да се срещ­нат в без­с­мис­ле­на тре­та точ­ка, ту ще из­мие на­т­ру­па­ни­те чи­нии в кух­ня­та или ще ку­пи би­ле­ти за всич­ки в лят­но­то ки­но „Хрис­то Смир­нен­с­ки“. Бе­ше част от се­мей­с­т­во­то ни. Ес­тес­т­ве­но за мен бе­ше мно­го по­ве­че, до­ка­то не се по­я­ви Бел­ги­е­ца.    Не­щас­ти­е­то до­й­де от Мос­т­ре­ния па­на­ир и френ­с­кия език на Бра­тов­чед­ка­та. От бел­гий­с­ка фир­ма, ко­я­то оче­вид­но тър­гу­ва­ше с тъ­пи бор­ма­ши­ни и бур­гии, тя по­лу­чи спи­са­ние, ин­те­рес­но не тол­ко­ва с раз­кош­ни­те цвет­ни сним­ки на по­п­със­та­ви, а с ад­ре­си­те на мла­ди хо­ра, же­ла­е­щи кон­такт и ко­рес­пон­ден­ция. Още на след­ва­щия ден се на­ло­жи Бра­тов­чед­ка­та да пре­съз­да­де це­лия раз­го­вор, про­ве­ден в офи­са на фир­ма­та за бур­гии, пред ор­га­ни­те на си­гур­ност­та. След ка­то из­пъл­ни­ла три ка­ри­ра­ни лис­та със сит­ния си, но уве­рен по­черк, тя по­лу­чи­ла по­ве­ри­тел­ни на­с­тав­ле­ния как да об­щу­ва с ка­пи­та­лис­ти: най-до­б­ре би­ло с тях въ­об­ще да не се ко­му­ни­ки­ра. Спи­са­ни­е­то ос­та­на­ло ка­то ве­щес­т­ве­но до­ка­за­тел­с­т­во за пре­с­тъп­но­то щ ле­ко­мис­лие.    Раз­ра­не­на­та ми ду­ша от­каз­ва­ше да при­з­нае ле­ко­мис­ли­е­то на Бра­тов­чед­ка­та до­ри ко­га­то по­щен­с­ка­та ку­тия за­по­ч­на да се пъл­ни с пли­ко­ве, об­ле­пе­ни с чуж­дес­т­ран­ни мар­ки. Все пак бе­ше из­п­ра­ти­ла ад­ре­са си до бел­гий­с­ко­то спи­са­ние. Не­на­виж­дах пис­ма­та, ко­и­то ме от­да­ле­ча­ва­ха от нея. От вре­ме на вре­ме, с ис­к­ря­щи от въл­не­ние очи, тя ми пре­веж­да­ше ня­кой от­къс, без да съ­бу­ди у мен очак­ва­ния въз­торг. Млад гот­вач от рес­то­рант „Гло­бус“ пре­д­ла­га­ше ре­цеп­та за жес­то­ко на вкус яде­не, ко­е­то тъй си ос­та­на не­пре­ве­де­но; френ­с­ки вой­ник на служ­ба в Ал­жир уго­ва­ря­ше сре­ща под Ай­фе­ло­ва­та ку­ла след увол­не­ни­е­то си; фри­зьор­ка с при­чес­ка ала „Бри­джит Бар­до“ — ви­дях я на сним­ка — спо­де­ля­ше пре­жи­вя­но­то от кон­церт на „Бий­тълс“.          За по­ло­вин го­ди­на ко­рес­пон­ден­т­с­ка­та еу­фо­рия из­тъ­ня и по­за­г­лъх­на. Два­ма до­ка­зва­ха твър­дог­ла­ва упо­ри­тост — раз­по­з­на­вах ги по по­чер­ци­те.    Ед­ри­ят и гра­па­ви­ят при­на­д­ле­же­ше на пен­си­о­нер, бивш зъ­бо­тех­ник, кой­то оби­ка­ля­ше све­та и из­п­ра­ща­ше кар­тич­ки ту с бу­дист­ки храм, ту с пи­ра­ми­да от Еги­пет или ек­зо­ти­чен плаж. Об­ра­бо­те­ни­ят и по жен­с­ки пре­г­лед­ни­ят има­ше соб­с­т­ве­ник млад сче­то­во­ди­тел от фир­ма за пе­рил­ни пре­па­ра­ти.    Вмес­то по­ре­ден плик, след го­ди­на пред вра­та­та за­с­та­на ру­со­ляв и сла­би­чък мла­деж. Не че по­я­ва­та му бе­ше не­о­чак­ва­на: от три ме­се­ца Бра­тов­чед­ка­та из­мис­ля­ше бла­го­вид­ни по­во­ди, за да от­бие енер­гич­ни­те же­ла­ния за гос­ту­ва­не, но дей­с­т­ви­тел­но­то му при­със­т­вие пред на­ша­та къ­ща до­не­се смут и при­тес­не­ние.    Ина­че от­пре­ди сед­ми­ца ба­ща ми бе­ше склю­чил за­ем, за да по­с­рещ­не раз­хо­ди­те, а май­ка ми от три дни щу­ре­е­ше по по­куп­ки и тък­ме­ше ман­джи с на­деж­да да уце­ли вку­са на Бел­ги­е­ца. На­п­ра­ве­но бе и вът­реш­но пре­раз­пре­де­ле­ние за спа­не­то: брат ми ще­ше да се сгу­ши в ед­но лег­ло с май­ка ми, в дет­с­ка­та аз се пре­х­вър­лях на не­го­во­то лег­ло, на мо­е­то — Бра­тов­чед­ка­та, а не­й­на­та стая се пре­до­с­та­вя­ше на гос­те­ни­на.    Ома­ло­мо­щен от пъ­ту­ва­не и яде­не — май­ка ми на­с­то­я­ва­ше да опи­та от всич­ко, ко­е­то бе при­гот­ви­ла, — пър­ва­та ве­чер Бел­ги­е­ца си лег­на ра­но. Умо­ра­та нас ни смач­ка след­ва­ща­та ве­чер. С по­мът­не­ли от же­ла­ние за сън очи и с на­рас­т­ва­що от­ча­я­ние сле­дях­ме бъб­ри­ви­те ус­т­ни, ко­и­то из­пис­ва­ха раз­пе­ре­ни кло­но­ве на ро­дос­лов­но дър­во: пра­дя­до­то слу­жил в На­по­ле­о­но­ва­та ар­мия и се за­вър­нал с пре­м­ръз­на­ли пръс­ти от Ру­сия, ба­ща­та — ча­сов­ни­кар, май­ка­та — до­ма­ки­ня, а три­ма­та бра­тя и две­те сес­т­ри би­ли пръс­на­ти из Ев­ро­па. Чу­ру­ли­ка­ща­та му при­каз­ли­вост си бе­ше съв­сем пре­ме­рен мръс­ниш­ки но­мер. Ко­га­то и уч­ти­вост­та не бе в със­то­я­ние да дър­жи гла­ви­те ни из­п­ра­ве­ни, май­ка ми пре­къс­на френ­с­ко­то крас­но­ре­чие и вку­пом се за­тът­рих­ме към лег­ла­та.    Ве­че бях при­тег­лил оде­я­ло към бра­дич­ка­та, ко­га­то Бра­тов­чед­ка­та се на­ве­де и ме це­лу­на по че­ло­то. И друг път го бе­ше пра­ви­ла, но се­га, кол­ко­то и да бях по­лу­зад­ря­мал, раз­б­рах, че не е без­ко­рис­т­но. Не ми­на­ха пет ми­ну­ти — и тя с ле­ко­та се на­диг­на от лег­ло­то. Бо­си­те щ кра­ка без­шум­но до­с­тиг­на­ха вра­та­та, но пан­ти­те из­дай­ни­чес­ки из­с­кър­ца­ха, пре­ди да се шмуг­не в ста­я­та на Бел­ги­е­ца. От­х­вър­лих оде­я­ло­то, до­ле­пих ухо до сте­на­та, за да се пре­вър­на в жив ло­ка­тор. Със стог­ла­во въ­об­ра­же­ние до­ла­вях про­тив­на френ­с­ка реч, от­гат­вах дви­же­ние и бли­зост, по­душ­вах сли­ва­не на ус­т­ни, бу­дех ба­ща ми и май­ка ми, при­зо­ва­вах всич­ки­те ор­га­ни за си­гур­ност, граб­вах кух­нен­с­кия нож и връх­ли­тах вър­ху спле­те­ни­те го­ли те­ла... Мра­зех сте­на­та, мра­зех пис­ма­та с чуж­ди мар­ки, мра­зех Бел­ги­е­ца за­ед­но с ог­ром­ния му ко­жен ку­фар. И Бра­тов­чед­ка­та мра­зех.    Сут­рин­та на­м­ра­зих и се­бе си, след ка­то усе­тих на­с­меш­ли­вия щ по­г­лед.    —     Знам за сно­щи — ка­зах го с тих и тра­ги­чен глас. Очак­вах да от­ри­ча или мъл­ча­ли­во да по­тъ­не в съл­зи и ве­че я съ­жа­ля­вах по­ч­ти все­оп­ро­ща­ва­що, но се бях из­лъ­гал.

   —     Ня­мам тай­ни от теб. — Ру­са­та кон­с­ка опаш­ка се раз­пи­ля от смях. Мно­го бе­ше смеш­но. — Ти си ми най-до­б­ри­ят при­я­тел и го зна­еш. Имам ог­ром­на мол­ба, обе­щай, че ня­ма да от­ка­жеш!    Обе­щах и се на­м­ра­зих още по­ве­че. Тряб­ва­ше да за­ве­да Бел­ги­е­ца на ба­ня. По то­ва вре­ме гра­дът още не бе­ше на­б­ръч­кан от жи­лищ­ни ком­п­лек­си, мал­ко къ­щи при­те­жа­ва­ха „раз­то­чи­те­лен“ лукс и хо­дех­ме в об­щес­т­ве­ни ба­ни. То си бе­ше праз­ник, кой­то за­по­ч­ва­ше от при­го­тов­ле­ни­е­то. В бар­хет­на бох­ча с ме­тал­ни хал­ки за дръж­ки се по­д­реж­да­ха хав­лии, мед­ни та­со­ве, на­лъ­ми, са­пун „Кам­ба­на“ в алу­ми­ни­е­ва са­пу­ни­ер­ка, стрий­ка от плат, ко­я­то мо­же да смък­не ко­жа­та от гър­ба ти и не са­мо там, рас­ти­тел­на гъ­ба за са­пу­нис­ва­не, бе­льо, ко­ка­лен гре­бен... В са­ми­те за­ли на ба­ня­та ос­во­бож­да­ва­не­то от дре­хи­те и изо­би­ли­е­то от во­да, ко­я­то об­ли­ва­ше те­ла­та и се сти­ча­ше по ка­мен­ни­те улеи, до­ри и па­ра­та, раз­ми­ва­ща фор­ми и ли­нии — всич­ко то­ва пра­ве­ше хо­ра­та лас­ка­ви, дру­же­люб­ни и це­ло­мъд­ре­но при­каз­ли­ви. След къ­па­не­то въз­рас­т­ни­те обик­но­ве­но се из­тя­га­ха, за­ви­ти в чар­ша­фи ка­то рим­ля­ни, вър­ху ня­коя ку­шет­ка, а де­ца­та или пи­ех­ме ли­мо­на­да, или се го­нех­ме, до­ка­то ня­кой от те­ля­ци­те, на­о­би­ко­ли­ли печ­ка­та да по­от­по­чи­нат и из­пу­шат по ци­га­ра, се ска­ра­ше да утих­нем.    В ма­ха­ла­та се за­в­ръ­щах­ме тър­жес­т­ве­но ка­то след по­бе­да, съ­се­ди­те ни чес­ти­тя­ха ба­ня­та с ус­мив­ка, как­то на­ши­те им бя­ха чес­ти­ти­ли и щя­ха да им чес­ти­тят след ня­кой ден, ка­то че ли то­ва бе­ше об­ща ра­дост от на­и­вен праз­ник.    До­ри и да му бе­ше обяс­не­но, Бел­ги­е­ца не мо­же­ше да ги про­у­мее те­зи не­ща. С ожес­то­че­ние мък­нех бох­ча­та към ба­ня­та, а до мен, тъ­ни­чък и про­ти­вен ка­то глист, кра­че­ше гос­те­ни­нът.    —     Ско­ро ще стиг­нем — ка­зах са­мо за да не мъл­ча.    Бел­ги­е­ца раз­пе­ри ръ­це:    —     Же не ком­п­рад па!    Ту­так­си ме об­зе сло­во­о­хот­лив ку­раж и му при­з­нах, че съв­сем не ми е сим­па­ти­чен и че бих го ос­та­вил да се уво­ни ка­то пор, без да ми миг­не око­то, ако не бях обе­щал да свър­ша до­б­ри­на. Бел­ги­е­ца вър­те­ше гла­ва и се ус­мих­ва­ше — не­за­ви­си­мо да­ли му до­ве­ря­вах, че не мо­га да го по­на­сям, или му съ­об­ща­вах, че е иди­от.    От ка­са­та ку­пих два би­ле­та и вът­ре в за­ла­та по­со­чих шкаф­че­то, в ко­е­то да ока­чи дре­хи­те си. Той се ока­за по-бърз от мен и бос, но с бан­с­ки, се за­пъ­ти към вът­реш­но­то от­де­ле­ние. На­с­тиг­нах го пре­ди ме­тал­на­та вра­та, хва­нах го за ръ­ка и го за­мък­нах от­но­во пред шкаф­че­то, за да дръп­на ле­ко бан­с­ки­те му га­ще­та. По­г­лед­на ме от­на­ча­ло уп­ла­ше­но, озър­на се на­сам-на­там, по­с­ле се ус­мих­на свен­ли­во, ка­то раз­б­ра на­реж­да­не­то. То­ва, ко­е­то ви­дях меж­ду кра­ка­та му, спо­ред мен не би мог­ло да въз­тор­г­ва кой знай кол­ко же­ни­те. Още по-мал­ко Бра­тов­чед­ка­та. Зло­рад­с­т­во­то ми мо­же би и да из­ме­ня­ше про­по­р­ци­и­те.    В ста­ра­та тур­с­ка ба­ня за къс­мет бър­зо от­к­рих мес­та за ся­да­не. Пре­да­дох на Бел­ги­е­ца тас, стрий­ка, гъ­ба за са­пу­нис­ва­не — си­ло­но­ва, и са­пун. Меж­дув­ре­мен­но аз пър­во си са­пу­ни­сах гла­ва­та, по­с­ле за­с­тър­гах на­с­тър­ве­но ра­ме­не­те и гър­ди­те си. Съ­се­дът ми се пла­ци­ка­ше вя­ло и не му об­ръ­щах вни­ма­ние, до­ка­то мо­е­то въз­пи­та­ние не ми при­по­м­ни, че тряб­ва да му из­тър­кам гър­ба. Из­п­ра­вих се, взех не­го­ва­та стрий­ка, на­тис­нах му гла­ва­та, за да се на­ве­де на­пред, а той се дръп­на на­зад с по­з­на­та уп­ла­ха в очи­те. Не знам как­во си бе­ше по­мис­лил, не го убеж­да­вах до­пъл­ни­тел­но.    По ед­но вре­ме за­бе­ля­зах, че са­пу­нена пя­на плу­ва в мра­мор­на­та кур­на. За­г­ре­бах два-три пъ­ти с та­са, до­ка­то во­да­та се из­бис­т­ри. Про­дъл­жих ожес­то­че­но да се тър­кам с на­деж­да за но­ва ко­жа и но­ва ду­ша. В кур­на­та — пак са­пу­не­на пя­на. На­но­во за­г­ре­бах с та­са. На тре­тия път от­к­рих при­чи­на­та. Бел­ги­е­ца се опит­ва­ше да раз­пе­ни ця­ла­та во­да: плъз­га­ше ка­лъп­че­то са­пун меж­ду дла­ни­те си, из­пус­ка­ше го в кур­на­та и го пре­с­лед­ва­ше, до­ка­то го стис­не на­но­во меж­ду дла­ни­те. По­с­ле пъл­не­ше та­са с вод­но-са­пу­не­ната смес и бав­но се об­ли­ва­ше. Ка­зах си — то­ва ще ми е от­мъ­ще­ни­е­то. Ня­ма да му обяс­ня­вам кое как ста­ва, не­ка си тъ­не в мръ­со­тия. На­ло­жи се аз да из­по­л­з­вам за се­бе си ду­шо­ве­те на­вън.    Пре­да­дох го на Бра­тов­чед­ка­та зле из­къ­пан. След­ва­щия ден — с две ек­с­кур­зи­он­ни кар­ти, ко­и­то бе оси­гу­ри­ла май­ка ми — два­ма­та за­ми­на­ха за мо­ре­то. От Вар­на Бел­ги­е­ца дух­на за ска­па­на­та си ро­ди­на. Аз не тъ­жах, но Бра­тов­чед­ка­та чес­то въз­ди­ша­ше и по три пъ­ти на ден про­ве­ря­ва­ше по­щен­с­ка­та ку­тия. След по­ло­вин го­ди­на се от­ка­за да ча­ка пис­ма и се омъ­жи във Вар­на. За мен ос­та­на уте­ха­та, че съм от­мъс­тил за се­бе си и за нея. Са­мо от вре­ме на вре­ме ме глож­ди съм­не­ние: да­ли Бел­ги­е­ца е раз­б­рал от­мъ­ще­ни­е­то?   От книгата „Възмутително чаровни, хищно хубави“ (1998  г. ИК „Хермес“)
Нагоре



Гласувай:
2


Прочелите постинга прочетоха и:

Духовен баща на България за мен е Стефан...
"да не свиквам..."

Следващ постинг
Предишен постинг

Коментари
1. анонимен - Детската любов - най-чистатата. Въпреки и жестока някой път.
27.01.2013 07:21
Харесва ми този разказ със своята искреност и багрите на детските чувства. Браво на автора!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: knigolubie
Категория: Изкуство
Прочетен: 2032444
Постинги: 1524
Коментари: 744
Гласове: 4316
Блог вълни
Архив
Календар
«  Април, 2024  
ПВСЧПСН
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
2930