Момчетата и мъжът й ритат топка на най-широката ливада в парка, до фонтана, а тя седи на пейката под дъба и ги гледа. Те ритат, а тя гледа, но на тях не им пука, че е там. Не им пука, че животът й върви безсмислено - между прането на три чифта чорапи и бельо всеки ден, гладенето на три чифта ризи или тениски всеки ден, готвенето на три вида яденета всеки ден... И ежечасните дразнители: “Къде ми е жълтата блуза (разбирай кафявата риза с онова мнооооого ситното жълто райе)? Има ли нещо по-вкусно за ядене? Майка ми, никой вече не прави така...” А за капак, по най-тъмното вечер, когато гръбнакът й пее дитирамби заради меката хоризонтала - плъзгаща се под одеялото уж анонимна ръка, която иска само едно...

Сякаш и Господ я е забравил вече.

Фонтанът шуми, някакви пухкави овчици се давят в синьото на небето, жълти кученца са надигнали глави откъм лехите с цветя. Момчетата тичат, малкият крещи: мамо, видя ли какъв шут... Баща им догонва топката току до краката й, грабва кълбото и й намигва - зачервен, потен, щастлив... Какво прави тя в този парк?... Можеше да пусне прахосмукачка, докато ги няма или да изпере двете одеяла на момчетата. Само си губи времето тук. Ето, какви кученца са нацъфтели, а за нейните балконски цветя кой да се погрижи? На тези тримата с топката не им пука за задълженията й. Не им пука...

И затваря очи, защото товарът й идва в повече.

И няма как да види усмивката на Господ откъм ливадата.