Книголюбие :: ЧЕТЯЩИТЕ ХОРА: Ася Кулева

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

08.02.2013 06:10 - ЧЕТЯЩИТЕ ХОРА: Ася Кулева

Автор: knigolubie Категория: Изкуство

Прочетен: 2922 Коментари: 1 Гласове:

Последна промяна: 08.02.2013 07:49

- Представи се, моля, пред читателите!

Съвсем кратко и ясно: Ася Кулева, от Русе, живея и работя в родния си град. Обикновена българка.

-Ти си втората русенка, след Ваня Хинкова, която ми е гост! Много четете вие от Русе! Да не би любовта към книгите да върви по генетичен път между родените и живеещи край Дунава...

Да, смея да твърдя, че сме четящ град. Не зная на какво се дължи, магия някаква. Все си мисля, че реката е „виновна”. Създава една особена медитативна нагласа - кара те да надникнеш в бездната на собственото си Аз и да търсиш отговорите на вечните въпроси. Ако не ги намериш там, какво по-естествено от това, да посегнеш към книгата?

- Имаш си любима професия -преподаваш немски език. Защо реши да напишеш роман?

Ох, сложен въпрос. Освен любимата професия се занимавам с куп други неща, някои от които са много далече от нея. Отдавам го на това, че съм зодия Близнаци. Да познаваш Близнак, който върши само едно нещо?
Сега сериозно: Носих тази книга много дълго време, много повече от девет месеца. Правех се на разсеяна и пренебрегвах вътрешния си глас, хвърлях се в други задачи, заемах се с какво ли не... Както казват старите хора, борех се със себе си като хала с берекет. Но в един критичен период в моя живот започнах на шега, като вид терапия, ако щеш... И се оказа, че писането започна по мъничко да ме освобождава от негативните емоции, болезнените спомени започнаха да се уталожват, пътеката пред мен да просветлява... Историите напираха да бъдат разказани, героите им настояваха да бъдат представени. Аз не съм професионален писател. Предполагам, че сега някой ще промърмори: „Аман от дилетанти!” И ще бъде прав за себе си. Но като се замислим, „Титаник” е бил конструиран от специалисти, а Ноевият ковчег го е построил абсолютен аматьор.Това в рамките на шегата, разбира се. Пак ще повторя, не се изживявам като писател, а по-скоро „моя милост е слугата неподстриган, който помита храма на изкуството”, както сполучливо го е казал Борис Христов.

- От книгата ти изскачат разни ухания… да не изброявам ! Обичаш да готвиш или си падаш само по подправките ?

Хм, да кажем, че следвам съвета на Далай лама и пристъпвам към готвенето и любовта безразсъдно. И понеже безразсъдството няма как да бъде константно човешко състояние, готвя по вдъхновение. Иначе не съм претенциозна към храната - има дни, в които мога да изкарам само с кисело мляко, което впрочем обожавам.
Подправките вече са друго нещо – упойващите им аромати могат да ме докарат както до позитивна еуфория, така и до „светла тъга” както казва Пушкин. Те могат да озарят една ненаситна любовна нощ, но могат и да стъпчат едва покълваща симптия. Така че много внимателно с тях!

- Книгите за теб са...

Ако кажа, че са всичко, ще е много крайно, а и няма да е вярно – не живея в изолиран скит в планината. Но са необходимост. По-добре да няма ден без прочетен ред, отколкото такъв без написан ред. По-добре библиоман, отколкото графоман.

- Как подбираш какво да четеш?

С годините си изградих свой вкус към литературата. Ще вметна само, че съм завършила и българска филилогия. Познавам класиката, т.е. имам база за сравнение, така че няма как да ме грабне някое, да го наречем, „четиво за плажа”. Разбира се, всеки човек си има периоди, когато посяга и към такива книжки, нормално е.
Не мога да кажа, че системно следя процесите в съвременната литература. Как избирам какво да чета ли? Имам си три пътя: Първият е информацията в медиите (нямам предвид седмичните класации за най-четени книги, недоверчива съм към тях), вторият – по препоръка на приятели. Третият е най-магически: Влизам в книжарницата като в магазинче за подправки. И ококорвам сетивата си. Обикалям, взирам се, отварям чувалче с подправки, т.е. някоя книга, и вдъхвам „аромата” й. Грабне ли ме, няма отърване – мога да изпразня портмонето си на момента, без да се замисля, как ще изкарам месеца след това.
Не обичам да заемам книги от библиотеката – прекалено много пръсти са шарили по нея, а тази чужда енергия ме разсейва. Ревнива съм и към моите книги и ги заемам на много малко хора по същата причина. Общуването с книгата е интимен акт, нещо много лично между нея и мен. Да погалиш страницата, да вдъхнеш аромата на хартия и мастило, да се изгубиш в лабиринта от думи и истории.... Няма как да се опише магическото общуване, което само печатната книга може да ти даде. По същата причина не обичам електронните четци – прекалено безличен ми е този вид комуникация. Аз съм старомоден читател.

- Защо не четат някои хора?

Нямат изградени навици. За съжаление нещата тръгват първо от семейството. Ако никой не е прочел на детето поне една приказка, още преди то да се научи да чете, няма как да събудиш интереса му по-късно, в училище, да речем. Няма как да израсне четящ човек, ако е бил „възпитаван” с анимация – закотвен с часове пред телевизора, за да не пречи на останалите и за да е винаги под око. Няма как да се получи, ако от малък получава за подарък на рождения си ден последен модел айфон. Къде остана хубавата традиция да се подаряват книжки? Знаеш ли, още си пазя чудесните приказки на Шарл Перо, Братя Грим, „Приключенията на Мюнхаузен”. А какви илюстрации имаха! Все още сънувам тиквата – каляска, наметката на Пепеляшка и стъклената й обувка. Разбира се, тогава и през ум не ми е минавало, че да ходиш с такива обувки, е мисия невъзможна, но какво от това? По-важното е, че влизаш в света на приказката, че те кара да фантазираш, че... Вярно, сега е много трудно да се възпитава в четене и мишката нахално гризе книжката. Но в крайна сметка от нас зависи. И няма как да възпитаме четящ човек в училище, ако вкъщи му вдигат скандал, че си е дал джобните за месеца за книга. Да, има и такива случаи. Та трябва да се работи с децата и с родителите усилено и неотклонно в тази посока. От друга страна лавината от информация предизвиква друг психологически проблем: Нашите деца нямат необходимото устойчиво внимание. Имам предвид обстоятелството, че за тях вече е проблем не само продължителното четене, но и гледането на стойностен филм с нормална продължителност, без 3D ефекти. Стигат им началото и краят, ако има време – нещо по средата. Ужасно е, но е факт. Представи си, какво би разбрала от „Братя Карамазови” или хайде, да речем, от „Граф Монте Кристо”, ако прочетеш първите три и последните три страници? Донякъде за това е виновно и училището впрочем – децата неволно биват програмирани да внимават максимум 45 минути – колкото е продължителността на един учебен час.

- Ако се налага да избираш между разговор с приятели, превод и четене на книга... ще избереш...

И трите! Което е невъзможно, то е ясно. Но да кажем така: За всяко нещо си има време: „..време да прегръщаш и време да избягваш прегръдки, ... време да раздираш и време да съшиваш, време да мълчиш и време да говориш...”

- Последната книга, която прочете и не те оставя на мира?

Напоследък открих за себе си турската литература. Останах без дъх от „Музиката край леглото ми” на Кюршат Башар и романите на Елиф Шафак – най-вече „Копелето на Истанбул” – освен със сюжета, най-вече с фината и деликатна намеса на вкусовете и ароматите. Няма как да ме оставят безучастна. „Любов” също, но ми се стори амбициозно наситена с философско съдържание. А „Чест” четох с интерес от позицията на героините, тъй като аз самата имам сестра близначка. Феноменът близнаци и тяхната необяснима връзка въпреки и напук на разстоянията е разнищен майсторски, макар и някак отстрани. Нормално е, само един близнак може да разбере какво имам предвид.

- Има ли книга, която препрочиташ?

Отново и отново се връщам към „Майстора и Маргарита” и всеки път откривам нещо ново. Гениален е Михаил Афанасиевич, спор няма, а това е най-великият роман на ХХ век. „... Нощта задминаваше кавалкадата, изливаше се върху нея и ръсеше по затъгувалото небе тук-там бели звездни петънца. Нощта се сгъстяваше, летеше редом, хващаше препускащите за наметалата, свличаше ги от раменете им, разобличаваше измамите...” Непостижима магия! Обърни внимание - „затъгувалото небе”...
„Бесове” на Достоевски е знаменита, разтърсваща книга. Обичам магията на Гогол в повестите от „Вечери в селцето край Диканка” и „Миргород”. Руската литература ми е слабост още от студентските години.
Излишно е да подчертавам, че отдавна и безвъзвратно ме е обсебил латиноамериканският магически реализъм– Маркес, Амаду, Исабел Алиенде...

- Български автори, които са си любими и пожелаваш и на другите да ги открият?

На първо място ще сложа Емилиян Станев и неговия „Антихрист”: „Ала като везни е устроен човекът. На едното блюдо е животът и умът го защищава най-подло, на другото е душата. Пък тя, с копнежи към други светове, но вечно неубедена и неразумна, петимна за вяра, във вечна крамола със себе си и света, ламти да се освободи и от бог, и от дявол и се мята, клетата, от ония предвечни времена, когато е изменила на господя, та оттогава предпочита смъртта пред позора...” След дългото мъченическо лутане между небето и земята неговият герой стига до най-краткото, най- горчивото и най-съкровеното прозрение: „…обзе ме отчаяние и като мълния мина през ума ми, че нито човекът, нито светът са защитими.”

Ще насоча вниманието и към „Сърцето в картонената кутия” – малко позната фантастична повест от Светослав Минков, създадена като писателски експеримент заедно с Константин Константинов.
Обичам поезията на Борис Христов, Ваня Петкова, Маргарита Петкова...
Пиесите на Теодора Димова и Яна Добрева са истински земетръс. Наскоро работих върху текста на „Жената отсреща” на Яна Добрева, който те оставя без дъх. Заедно с театралната трупа „МАГИМ” към гимназията използвахме текста като основа за уъркшоп с елементи на форум-театъра и плейбек-театъра. Получи се нещо невероятно като катарзисно преживяване за актьорите и публиката, което бе неочаквано и за самата авторка.
На всяка цена ще спомена есето„Участта българин” от едноименната книга на Симеон Янев, което приемам като своеобразно продължение на „Българският модел”, Българският самурай” и „Не искам повече да съм Венета” на Станислав Стратиев. Много по-горчиво, уви. „Участта българин е никога да не живееш в собственото си време.” И още:
„Участта да бъдеш българин е да показваш, че не искаш да бъдеш българин.
Поради това най-зле в България са ония, които искат да бъдат българи.
Най-трудно в България живее онзи, който обича българското. Той е неспасяемият луд.”

- Любимо място в България?

На първо място Русе! След това Велико Търново.
Обичам морето, но прозорчето към него става все по-малко и по-малко и в скоро време ще бъде зазидано с бетон, уви.

- След първия ти роман "Марципаненият чехъл" запътила ли си се към нова книга?

Нахвърляла съм някои неща, пълня работния тефтер със записки, обмислям, фантазирам... Не обичам писането заради самото писане. Засега трупам. Когато товарът стане непосилен, ще потъна в паралелния свят на новата книга.
Ако изчезна по някое време, поне ще знаеш къде да ме търсиш!

Нагоре