Постинг
13.02.2013 06:00 -
Нели Лишковска
Гуан
...в Него имаше живот
и животът беше светлината на човеците...
Ев. от Йоан 1: 3-4
Тя не обичаше хората.
Тя обичаше душите им.
Разбира се, само най-чистите, най-светлите души. От другите й се повдигаше. Беше се случвало дори да повърне. Веднъж на гарата. Вторият път в метрото. Третият – на пазара.
Налагаше се да мине оттам, за по-пряко.Още при стъпването край първите сергии, почувства гадост. Усещаше душите на околните като слузеста, мазна, воняща, тъмна тежест в стомаха си. Под слънчевия сплит. Или в него. Тази черна маса започна да се придвижва нагоре през цялото й тяло. Стигна гърлото и тя я изхвърли навън.
Пространството около нея веднага се опразни. Дочу гнуслив коментар...тази е лепнала летния грип...
Не беше летния грип.
Беше физическа реакция от отровните души на човеците около нея.
Душите им миришеха на сяра.
Беше се случвало и обратното. Имаше места, от които изобщо не й се тръгваше. Беше срещала и хора, с които й се искаше да остане възможно най-дълго. Цял ден. Месец. Години.
Всичко започна, когато започнаха и проблемите със зрението й. В началото не разбираше какво се случва с нея. Забеляза обаче, че усеща, вкусва, помирисва, вижда душите на хората, което наистина беше много странно.
Обиколи безброй доктори, които обръщаха внимание само и единствено на нарушеното й зрение, което всъщност беше резултатът, а не причината. Беше външната проява, а не коренът. Медиците й поставяха все нови и различни диагнози – коя от коя по-неточни и объркани. Някои – направо безумни. И проблемът, вместо да се прояснява, се задълбочаваше все повече и повече. Онова, което знаеше обаче бе, че бавно, но сигурно губи зрението си. Физическото.
Не се уплаши. Да, беше й трудно, но само първата година. Докато се адаптира към новото състояние. Докато се приспособи към новия си начин на съществуване. Постепенно свикна. Пък и нямаше къде да избяга, нямаше какво да направи, нали така. И след като не можеше да фокусира, се научи да живее не-виждаща, не-гледаща.
С течение на времето се научи на много неща. Изобщо, независимо дали стоеше на едно място или извършваше някакво движение, дали лежеше, седеше, ходеше или каквото и да правеше там – просто беше разфокусирана.
По-важното беше друго. Тя беше спокойна, тиха, мека отвътре.
Медитираше ? Едва ли. Нямаше ясна представа какво означава да се медитира, но не си представяше това състояние по този начин. Нейният начин. По начина, по който тя се чувстваше. В състоянието, в което тя се намираше.
Не вярваше на лекарските диагнози, защото те предпочитаха да усложняват нещата. За да изглеждат някак по-солидно и неразбираемо за простосмъртните.
Сама откри как се нарича новото й състояние на физическо съществуване. Наименованието изплува ясно в един прекрасен ден и обясни всичко.Внезапно, но цялостно и едновременно. Съвършено.
Гуан.
Йероглиф, който означава гледане, виждане. И не съвсем. Примерът към него беше просто брилянтен.
Значи, стои си чаплата сред езерото. Само си стои така, разфокусирано, но в момента, в който се появи риба – тя се съсредоточава, изпъва шия и – хоп! Птицата щраква с клюн.
При нея беше същото.
Стоеше си неподвижна сред бързея. Спокойна, сляпа сред човешкото езеро. И в мига, в който се появеше чиста, светла душа...
Беше прекрасно.
Не, тя не обичаше хората. Тя обичаше душите им. Наистина й бяха нужни. Бяха жизненоважни за новото й съществуване. Защото тя се хранеше с тях.
Единствената храна на боговете, когато дойдат на земята, е светлината на човешките души.
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари
Търсене
За този блог
Гласове: 4331
