Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
16.02.2013 06:00 - На театър: Елена Алексиева
Автор: knigolubie Категория: Изкуство   
Прочетен: 630 Коментари: 0 Гласове:
2

Последна промяна: 16.02.2013 06:12

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

     



        В любовта винаги всичко


              едноактна пиеса






Улица по обяд в дъждовен есенен ден. Мъж със синьо шушляково яке се приближава до количка за хотдог.

МЪЖЪТ: Един хотдог, моля, ама кренвиршът наистина да е топъл. Да пари.

ПРОДАВАЧЪТ: Всичките са топли.

МЪЖЪТ: Врял го искам. С много горчица.

ПРОДАВАЧЪТ: Готово. Най-врелият с двойна порция горчица. Кетчуп?

МЪЖЪТ: А не. Може майонеза.

ПРОДАВАЧЪТ: Свърши се майонезата.
Шефът отиде да зареди, ама още не се е върнал.

МЪЖЪТ: Няма значение. Важното е да е врял.

ПРОДАВАЧЪТ: Врял е, врял. Не се хапва.

МЪЖЪТ: А така.

ПРОДАВАЧЪТ: Да не се изгорите.

МЪЖЪТ: Ще се изгоря и още как.
Аз така обичам. Хубаво да се напаря.
Сълзи да ми избият на очите.
Че то есента вече дойде.

ПРОДАВАЧЪТ: Вие си знаете.

Мъжът се отдалечава, но не много. Прислонен до някаква сграда, вероятно кино, започва да се храни. Преглъща с усилие. Хотдогът наистина е врял. Когато най-сетне приключва, изважда от джоба си смачкана носна кърпа и старателно си избърсва устата. После прибира кърпата обратно. Продължава да стои до сградата, зад гърба му е входът на киното, заключен по това време на деня.

МЪЖЪТ (внезапно започва да крещи): Вие сте виновни! Вие! Къде бяхте всичките тия
години, докато ви тъпкаха? А? Докато ония си развяваха байрака и си правеха каквото си знаят, вие къде бяхте?! Първо тия, после ония... Ами вие?! Вас питам бе! Ей, ало! Само знаете да мрънкате! Все някой ви е виновен! Ама на! Получихте си заслуженото! И ще си го получавате още е-хе-хей! И от тия, и от ония, и от всичките! Щото никакви ви няма! Щото не се обаждате! Дай ви да търпите! Дай ви да ви тъпчат! Шибани мазохисти! Що мълчите бе! Ония ви правят на маймуни! Ама на вас каквото и да ви наврат, където и да ви го наврат, все ви е малко! Така ви се пада! Що мълчите бе, педерасти недни! Нация от педерасти! На вас говоря! Ами ти? Какво ме гледаш бе? Я си върви по пътя, да не ти дойда! Педераст такъв! Педерастка държава!

Продавачът с количката за хотдог предпазливо се отдалечава в обратна на мъжа посока, но също не много. Над улицата за миг се спуска угнетяваща тишина, после уличните шумове отново пробиват през нея и тя се изгубва. Някои от минувачите забавят крачка, но не се обръщат. Останалите се преструват, че не чуват мъжа. А може би наистина не го чуват.


МЪЖЪТ (продължава да крещи): Вас питам, къде бяхте?! Да можехте да се видите
отстрани! Боклуци! Винаги сте били такива! Дай ви да си седите на разплутите задници в някой скапан офис, докато ония ви грабят! Да ви грабят! Сами си ги избрахте! После ревете! Пада ви се! И се чудите, че в тая педерастка държава няма кой да ви чуе! Ами няма, на! Щото вие сте държавата, такива като вас! Ей, мърло! Какво си се захилила ма, селянко грозна! И ти също си виновна! Всичките сте селяни и всичките сте виновни! И майките ви са виновни! И децата ви също! Къде ви бяха децата, бе, къде ви бяха майките през всичките тия години? А? Само знаете да искате! И да ревете! Ама краят му се вижда! Вижда му се на вашето царство краят! И на тяхното му се вижда! И на всичките царства до края на света сега и во веки веков амин, педерасти с педерасти недни!

Дребна млада жена забързано подминава мъжа, като прави усилие да не го погледне. Има вид на човек, който знае съвсем точно къде отива и кога трябва да бъде там. Прави още няколко крачки, после изведнъж се спира насред тротоара, обръща се бавно и се връща при мъжа.

МЪЖЪТ (крещи): Какво бе, не ви стиска истината! А! Драйфа ви се от нея! А!
И на мене ми се драйфа от вас! Ама все някой трябва да ви я каже!

ЖЕНАТА: Извинете. На мен ли говорите.

МЪЖЪТ (поглежда я): А?

ЖЕНАТА: Говорите толкова силно. Толкова убедително.
Помислих си, че говорите на мен.

МЪЖЪТ: Няма такова нещо.

ЖЕНАТА: Спрете.
Не казвайте нищо повече.
Аз толкова отдавна чакам този миг,
че е просто невъзможно да не го разпозная.
Да сбъркам.
Толкова дълго чакам, че не мога да чакам повече.
А и от известно време нещо ми подсказва, че чакането ми е свършило.
И все пак колко странно да се случи точно сега, посред бял ден,
когато обедната ми почивка изтича и аз с всички сили
трябва да бързам за работа.
Страх ли ви е.
Мен също ме е страх.
Колко хубаво, че сме толкова несигурни, не мислите ли. Като деца.
Душите ни са чисти и ще стават все по-чисти, бели, невинни, девствени.
Срамувате ли се.
Не бива да се срамувате, че нашите души вече се докосват.
Вярно, хората ни гледат. Но какво от това.
Душите ни се опознават, търсят се. Усещате ли как се търсят.
Хората ни гледат, но не виждат нищо. Само вашата душа вижда моята.
Пред вас аз съм гола. Гола.

МЪЖЪТ: Махай се оттука. Това си е моето място.

ЖЕНАТА: Значи искате да се махна.

МЪЖЪТ: Това си е моето място. Аз идвам тук почти всеки ден.
Той може да потвърди. (Посочва с глава към продавача на хотдог.)

Продавачът на хотдог избутва количката си още малко по-надалеч.

МЪЖЪТ (крещи): Ей, ти, боклук такъв! Къде бягаш!
От истината ли се уплаши! А! Върни се, плъх такъв!

Продавачът изчезва с количката зад ъгъла.


ЖЕНАТА: Отиде си. Но вие не се разстройвайте. Нали сега аз съм тук.

МЪЖЪТ: Това си е моето място. Всички го знаят. Всички.

ЖЕНАТА: Да.

МЪЖЪТ: Аз идвам тук почти всеки ден, за да им казвам истината.
Но трябва да им крещя, за да ме чуят.
А истината е толкова неудобна за изричане. Да не говорим за изкрещяване.
Гърлото постоянно ме боли. Особено ако не съм го напарил хубаво преди това.
Но аз не се отказвам.

ЖЕНАТА: Не бива да се отказвате.

МЪЖЪТ: Те ужасно се страхуват от такива като мен.
Какво като се преструват, че не ни забелязват. Веднъж дори ме тикнаха в лудница, но после ме пуснаха. Казах им някои неща, които знаех за тях. Казах им, че съм написал всичко най-подробно в писмо до американския президент и ако не ме пуснат, американците ще ги нападнат и ще ги избият до крак, а мен ще ме качат на хеликоптер и ще ме откарат при президента. Дори им показах хеликоптерите, с които ме наблюдават. Един през деня и един през нощта.
И те ме пуснаха.

ЖЕНАТА: Божичко. А наистина ли написахте такова писмо.

МЪЖЪТ: Тогава не. Тогава беше само блъф.
Но сега наистина съм го написал почти цялото. Всеки момент мога да го изпратя по някой от хеликоптерите и те го знаят. Затова ми позволяват да стоя на това място, където могат да ме видят отгоре, и да говоря истината. И ако някой път стане така, че хеликоптерите минат и не ме видят, веднага ще почнат да пускат бомбите. Незабавно.

ЖЕНАТА: Вие сте смел човек. Точно такъв съм си ви представяла.
Без да виждам лицето ви, разбира се. Вашето лице е маловажно. Дори бих казала посредствено. Но може би така и трябва да бъде. Външно вие сте безличен и това е най-големият комплимент за човек като вас. Защото имате вътрешен живот. Знаете ли колко малко хора в наше време имат вътрешен живот.
Нека сега погледам лицето ви.
Бих искала да се опитам да го запомня, колкото и да е трудно.

МЪЖЪТ: Те ли те пращат, жено.

ЖЕНАТА: Никой не ме праща. Просто минавах оттук.

МЪЖЪТ: Гледай да не ме лъжеш. Защото иначе...

ЖЕНАТА: Имате нещо жълто в ъгълчето на устата. Нещо сухо и жълто там, където някой ден, ако ми позволите, бих ви целунала.


МЪЖЪТ: Горчица.

ЖЕНАТА: Дижонска горчица. От нея избиват сълзи на очите.
Но къде са вашите сълзи. Пресъхнали са. Вие никога не плачете, нали.
Само жените плачат, когато не знаят какво да правят със себе си.

МЪЖЪТ (крещи): Ей, вие! Боклуци такива! Събудете се! Чувате ли!
Събудете се най-сетне! Държавата ви лъже! Искат да ви продадат, да ви унищожат! Вие вече сте продадени! И майките ви са продадени! И децата! Доволни ли сте сега! А! Педерастите дойдоха на власт с ваша помощ! Европа умира! А на вас не ви пука за истината! Не ви пука!

ЖЕНАТА (тихо): На мен ми пука.

МЪЖЪТ (тихо): Какво искаш ма.

ЖЕНАТА: Когато заговорите така, аз напълно се изгубвам. Парализирате ме.
Знам, че говорите на мен. Но вече изобщо не съм сигурна кое е това „мен”.
Има ли ме. Няма ли ме.
Искам да узная истината, но ме е страх. Ами после.
После всичко ще свърши, сякаш никога не е било. Сякаш никога не е започвало.
А с мен какво ще се случи. Ще умра ли. Ще изчезна ли.
Ще мина ли някой ден отново по тази улица точно в един и двайсет и три, когато вече е твърде късно и денят кратко и мъчително, на спазми, се движи към своя край. Каква стойност ще има тогава истината. А.
Но вие все пак ми я кажете. Нали затова ме повикахте.

МЪЖЪТ: Сега не мога.

ЖЕНАТА: Защо.

МЪЖЪТ: Забравих я.
Така става, като се мъкнат тук всякакви. И ме прекъсват по сто пъти.
Тъкмо бях стигнал до истината, и я забравих. А ми беше на върха на езика.
Аз да не съм актьор. Това да не ти е роля, че да мога да се хвана отвсякъде.
Истината не е реплика, та да я назубря наизуст. Истината е всеки ден различна. Сутринта е едно, следобед друго.
Когато съм гладен, когато ми е студено, аз нямам сили за истината.
Също и когато душевното ми равновесие е нарушено.
Какво мога да си спомня, когато постоянно ме прекъсват. Изгубвам си мисълта.
А не мога непрекъснато да мисля за това. Ще ми се пръсне главата.

ЖЕНАТА: Вината е моя. Но какво да правя сега. Къде да ида.

МЪЖЪТ: Това е моето място. Махай се оттук.

ЖЕНАТА: Това е нашето място. От днес нататък всичко ще бъде различно.

МЪЖЪТ: Мое си е. Махай се.

ЖЕНАТА: Бих се махнала, но вече няма къде да ида. Току-що изгубих работата си. Аз
съм просто една секретарка. По-скоро бях. Точно в един и тридесет трябваше да бъда обратно на работното си място. То не е далеч. В една висока белезникава сграда нагоре по улицата. Отвън изглежда импозантна, но отвътре ясно се вижда разрухата. Впрочем какво ме интересува. Кракът ми няма да стъпи повече там. Обедната ми почивка отдавна свърши, а аз съм тук. С вас. Нали ме повикахте. И понеже съм просто една секретарка, със сигурност вече съм уволнена. Дори може би друга е заела мястото ми. Привечер ще мина да прибера нещата си. Вие ще ми помогнете.
В крайна сметка заради вас стана всичко. Заради вас и вашата глупава истина, която не можете да си спомните.
Но аз не ви се сърдя. Даже съм ви благодарна. Онова, което изпитвам, е много повече от благодарност. Трябва да ми вярвате.


МЪЖЪТ: Тихо. Не чуваш ли.

ЖЕНАТА: Какво. Нищо не чувам.

МЪЖЪТ: Хеликоптерът!

ЖЕНАТА: Какъв хеликоптер.

МЪЖЪТ: Бързо, махни се оттук! Там, зад колоната!

ЖЕНАТА: Но защо.

МЪЖЪТ: Дошли са за мен. Да ме проверят дали съм на своя пост. Заради теб обаче
може и да не ме видят. Знаеш ли какво ще стане тогава? Война! Ще падат бомби. Лично американският президент ще дойде да ме търси. Ти имаш ли представа какво значи това? Ако ме няма, ще решат, че онези пак са ме затворили в лудницата. И тогава край с всички вас. Край. Край. Край.

ЖЕНАТА: Но ти си тук. На поста си.

МЪЖЪТ: Ти също си тук. Стоиш пред мен. Нещо искаш.
Не знаеш коя си. Нито пък аз знам. Всичко това е адски подозрително.
Нима се надяваш, че те няма да забележат.
Махни се. Махни.
Там, зад колоната.


Жената се скрива зад колоната. Откъм долния край на улицата се задава продавачът на хотдог със своята количка. Вижда, че Мъжът още е на своето място, и спира на почетно разстояние.

МЪЖЪТ (крещи): Те знаят за вас всичко! Всичко! Вие сте техни роби! Слуги!
За тях бачкате цял живот, не за себе си! Системата не е умряла! Жива е! Нищо не можахте да й направите! Тъпанари! Нещастници! Бог казва: на революция! Но никой не го слуша! Безбожници! В ада ще горите! До един! Педерастката държава вече ви е предала! Вие вече сте мъртви! Мъртви сте! Ходещи трупове! Леш! Мърша!


Жената се измъква иззад колоната и тръгва към продавача на хотдог. Купува си два сандвича и започва да ги тъпче в устата си. Кашля и плюе, но продължава да тъпче. Връща се при Мъжа.


МЪЖЪТ (крещи): Те отдавна вече дори не ви наблюдават! Знаят, че няма смисъл!
Хванали са ви за гърлото! От какво се боите тогава! От какво!

ЖЕНАТА (още дъвчейки, цялата зачервена): Отидоха ли си.

МЪЖЪТ: Кои.

ЖЕНАТА: Американците.

МЪЖЪТ: Те винаги са някъде наблизо. Никога не си отиват съвсем.

ЖЕНАТА: Наистина ли ще ни нападнат. Наистина ли ще има война.

МЪЖЪТ: Ако не ме заварят тук, ще има. А аз никога не знам кога точно ще мине
хеликоптерът. Затова почти всеки ден идвам на това място. Обещал съм на американския президент да стоя тук и да говоря истината.
Те не ми плащат за това.
В писмото, което написах на президента, аз го помолих да не ми плаща и той уважи молбата ми. Но нареди да ме пазят с хеликоптери, въпреки че аз не исках.

ЖЕНАТА: Очевидно президентът много ви уважава.

МЪЖЪТ: Очевидно.

ЖЕНАТА: Гладен ли сте. Искате ли да пиете.
Аз бях гладна и си купих цели два от онези скапани сандвичи.
Изгорих си устата. Сега ме боли като говоря.
По небцето ми избиха мехури.
И си окапах палтото с горчица.
Ето тук. И тук. На гърдите, където най-много се вижда.
И знаете ли защо го направих.

МЪЖЪТ: Защо.

ЖЕНАТА: За да бъда като вас.
За да не ме е гнус от вкуса на прокиснала горчица и разварен кренвирш в устата ви, когато ви целувам. За да мога да засмуча езика ви, без от това да ми призлява. Не сега, разбира се.
Когато му дойде времето.

МЪЖЪТ: Защо не сега.

ЖЕНАТА: Още не сме достатъчно близки.

МЪЖЪТ: Ненормалница.

ЖЕНАТА: Става все по-студено. Цялата треперя под тънкото палто.
В службата имах една малка печица, която слагах под бюрото, в краката си.
Мъчно ми е за нея. Едва ли ще мога да си я прибера.
Но още утре ще си купя яке като вашето. Дебело и грозно.
Сигурно много топли. За да се сгрее, мъжкото тяло изразходва много по-малко енергия от женското. И много по-трудно губи топлината си.
Няма ли да ме прегърнете.

МЪЖЪТ: Не. И на мен ми е студено.

ЖЕНАТА: Да вървим тогава.

МЪЖЪТ: Къде.

ЖЕНАТА: В моето едностайно жилище, където живея. Там е топло. И имам
електрически котлон. Мога да ви направя супа. Но трябва да побързаме. Моето жилище е доста далеч. Ако вървим пеша дотам, трябва веднага да тръгваме. Иначе ще стигнем чак по мръкнало.

МЪЖЪТ: Никъде няма да ходя. Не обичам супа.
И нямам нужда от жена. Така ми е добре.

ЖЕНАТА: Разбирам.
Но аз загърбих всичко заради вас. Изгубих дори работата си.
Как ще си намеря друга работа сега, след като от предишната сигурно ще ми откажат даже препоръка. За пръв път в живота си съм безработна. И не знам какво да правя. А съм още толкова млада.

МЪЖЪТ: Махай се.

ЖЕНАТА: Не, вие не ме разбрахте правилно. Аз съвсем не ви обвинявам. Далеч съм от
подобна мисъл. И изобщо не се засягам, че ме пъдите. Та вие не сте случаен човек. Вие имате мисия в този свят. Имате дар слово. А аз съм просто една секретарка, при това вече бивша. Трябва ви време, за да свикнете с мен. Да ме приемете. Но аз съм готова да ви дам цялото време на света.

МЪЖЪТ: Те са те пратили. Признай си.

ЖЕНАТА: Никой не ме изпраща. Честна дума. Сама дойдох.

МЪЖЪТ: Лъжеш, жено. Ти си дяволът в пустинята. Пратили са те да ме подлъжеш.
Защото те всъщност нямат нищо против американците да ни изравнят със земята. Даже напротив. Една война би им дошла много добре. Тогава ще могат съвсем спокойно да заграбят и малкото, което не са успели досега.

ЖЕНАТА: Това ли се опитвахте да кажете одеве.

МЪЖЪТ: Вероятно. Не помня.

ЖЕНАТА: Звучи ми логично. Само дето нищо от това не е вярно.
Та аз имам свой собствен живот. В изобилие. Чак почва да ми писва.
Точно от него искам да се спася. Всеки иска да се спаси от нещо.
Ами вие. Не ви ли се иска понякога да не бяхте писал онова писмо до американския президент.

МЪЖЪТ: Иска ми се.

ЖЕНАТА: Ето. Виждате ли.

МЪЖЪТ: Като си помисля, в лудницата не се държаха чак толкова лошо с мен.
Не са ме връзвали. Не са ме били. Какво повече може да очаква човек.
При все това не искам да се връщам там.

ЖЕНАТА: И няма нужда да се връщате. Просто елате с мен.

МЪЖЪТ: Къде.

ЖЕНАТА: В моето жилище. Там е топло и светло.
Имам диван, който става на двойно легло. Също и телевизор.

МЪЖЪТ: Нали ти казах. Ти си самият дявол. И престани да ме изкушаваш,
че започвам да се ядосвам.

ЖЕНАТА: Е добре. Предавам се. Наистина ме праща американският президент.

МЪЖЪТ: Стига бе.

ЖЕНАТА: Президентът нареди да ви предам неговите разпореждания,
които трябва да започнете да изпълнявате веднага.

МЪЖЪТ: Пак лъжеш.

ЖЕНАТА: Не лъжа.

МЪЖЪТ: И защо трябва да ти вярвам.

ЖЕНАТА: Имам пълномощия.

МЪЖЪТ: Какви. Дай да ги видя.

ЖЕНАТА: Не може. Секретни са.

МЪЖЪТ: От ЦРУ ли си.

ЖЕНАТА: От вас нищо не може да се скрие.

МЪЖЪТ: Имам набито око. Веднага се досетих.
Въпреки това не мога да ти вярвам напълно, докато не се легитимираш.

ЖЕНАТА: I am from the CIA. You must come with me. Now.

МЪЖЪТ: Какво значи това. Какви ги дрънкаш.

ЖЕНАТА: Вие филми не гледате ли.

МЪЖЪТ: Гледам.

ЖЕНАТА: Ами тогава. Какво повече искате.
Не искам да ви обиждам, но сте труден човек.

МЪЖЪТ: Трябва да съм предпазлив. Обещал съм на президента.

ЖЕНАТА: Президентът е изключително доволен от работата ви.
Дори иска да ви възложи нова задача.

МЪЖЪТ: Каква.

ЖЕНАТА: Нали не очаквате да ви обяснявам тук, насред улицата.
Нося специални инструкции за вас. Но трябва да дойдете с мен.

МЪЖЪТ: Къде.

ЖЕНАТА: В жилището ми.

МЪЖЪТ: Не мога. Ами ако е капан.

ЖЕНАТА: Не е капан. Има си всичко. Баня и тоалетна. Топла вода. Даже балкон.

МЪЖЪТ: Ако ме упоиш и ме държиш там вързан, ще е капан.

ЖЕНАТА: Вярно. Не се бях сетила.

МЪЖЪТ: И защо трябва да ти вярвам. Защо.

ЖЕНАТА: Отсега нататък аз ще бъда вашата връзка с президента.
Също и лична охрана. За пред света ще се преструваме на мъж и жена.
Може и не само за пред света. Но трябва да ме слушате и да изпълнявате всичко, което кажа. Иначе президентът страшно ще се ядоса. Ясно ли е.

МЪЖЪТ: Разбирам.

ЖЕНАТА: Не се ли радвате.

МЪЖЪТ: Какво има да се радвам. Дългът си е дълг.

ЖЕНАТА: Не сте ли поне мъничко доволен, че ще работим заедно.

МЪЖЪТ: Доволен съм. Но предпочитам по-едри жени. Нямате ли някоя дебела в ЦРУ.
Да бяха пратили нея. С дебелите по-приятно се работи. По-сговорчиви са.

ЖЕНАТА: В ЦРУ няма дебели. Всички сме слаби, понеже много тренираме.

МЪЖЪТ: Жалко.

ЖЕНАТА: Да не губим повече време. Да вървим.

МЪЖЪТ (крещи): Не се оставяйте да ви лъжат повече! Не им давайте да си играят с вас!
 Стига вече! Чуйте гласа на своите майки! На децата си! Бог ви зове: на революция! Братя! Сестри! Вдигнете се! Вземете им властта! Свалете педерастката държава! Тя не ви заслужава!

ЖЕНАТА (крещи): Има надежда! Има! Накрая любовта винаги побеждава! Не го забравяйте! Никога!


Продавачът на хотдог побягва с количката си и се скрива зад ъгъла.

МЪЖЪТ: Това пък какво беше.

ЖЕНАТА: Лека промяна в посланието. Малко по-позитивен дух.
Разпореждане на президента.

МЪЖЪТ: Ами истината.

ЖЕНАТА: Ще стигнем и до нея.

МЪЖЪТ: Но тя е всеки ден различна.

ЖЕНАТА: Именно. Вие сте преуморен. Психиката ви е пренапрегната. Имате нужда от
почивка. Знам как да се погрижа за вас. Обучена съм. А от утре поемам аз. Докато не се възстановите напълно.

МЪЖЪТ: Какво значи това. Гоните ли ме.

ЖЕНАТА: Напротив. Идвате с мен.

МЪЖЪТ: Къде.

ЖЕНАТА: Как къде. В Белия дом. При президента. Но от съображения за сигурност ще
вървим пеша. Затова трябва да тръгнем незабавно.

МЪЖЪТ: Не мога. Аз трябва да стоя тук. Това е моето място.

ЖЕНАТА: Вече не е. Мястото ти вече е другаде.

МЪЖЪТ: Но ако ме потърсят...

ЖЕНАТА (крещи): Никой повече няма да те потърси! Идиот такъв! Нали те намерих!

МЪЖЪТ: Сетих се.

ЖЕНАТА: Хайде, тръгвай. Да си вървим у дома.

Хваща Мъжа за ръка и го повлича надолу по улицата към същия ъгъл, зад който е изчезнал продавачът на хотдог.

МЪЖЪТ: Сетих се каква е истината.

ЖЕНАТА: Вкъщи ще ми кажеш. Като стигнем при президента.

МЪЖЪТ: Ама тя вече е друга. Истината е, че....

ЖЕНАТА: Бързо. Бързо. Чака ни ужасно дълъг път.


Двамата изчезват.
Чува се звук от хеликоптер, който лети много ниско над земята.
Глас на пилот по радиото:
Subject not found. I repeat subject not found. Roger.
Глас от централата:
Proceed to plan B. Roger.
Глас на пилот:
Proceed to plan B copy. Wilco. Clear.
Чува се свистене на падащи бомби. Взривове – един, два, три.
После тишина.




                    КРАЙ

 



Гласувай:
2
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: knigolubie
Категория: Изкуство
Прочетен: 1182607
Постинги: 1259
Коментари: 595
Гласове: 1967
Календар
«  Септември, 2020  
ПВСЧПСН
123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
282930