Постинг
03.03.2013 06:00 -
Георги Михалков: Визитната картичка
Разказ
Кузман погледна визитната картичка. Беше елегантна, бледожълта на цвят като мек пустинен пясък, гланцова и на нея с леко заоблени букви беше написано: “Д-р Анелия Милкова – кардиолог”, а под името – два мобилни телефона. Бавно извади от джоба си мобилния телефон и започна да набира първия номер, но преди да стигне до последните две цифри се отказа. Беше сам в кабинета си и му се стори, че е необикновено тихо, сякаш целият свят беше замрял в тръпнещо очакване. Бюрото, компютърът, малката маса, фотьойлите, като че ли очакваха да чуят продължителния телефонен сигнал, а после гласа на доктор Анелия Милкова.
Кузман се загледа в монитора и му се стори, че на синия, като лазурен воал, екран се мярна лицето на Анелия. Тя леко му кимна с глава, за да му даде кураж, а чувствените й устни едва-едва му прошепнаха: “Обади ми се, моля те.” Погледът й замря в очакване и в него Кузман прочете въпроса й: “Колебаеш ли се?” За миг той погледна встрани, после бързо се взря в екрана, но Анелия вече не беше там. Само за части от секундата беше изчезнала. Той отново посегна към мобилния телефон, но този път не го докосна.
Преди седмица приятелят му Николай, собственик и управител на фира “Еврокомерс”, го покани на тържеството по случай десетгодишния юбилей на фирмата. Обади му се и набързо му обясни:
-Здравей, каня те в петък в седем вечерта в хотел “Пирин-палас” по случай десетгодишния юбилей на фирмата ми. Правя го и с рекламна цел, защото нещо зациклих. Поканил съм бизнесмени, политици, партньори. Искам да вдигна малко шум. -Ще дойда, разбира се. Трябва да те подкрепим. Нали сме партньори – отговори Кузман.
В петък Кузман се прибра по-рано, за да се приготви за юбилея на “Еврокомерс”. Жена му, Жени, си беше у дома и той й напомни, че са поканени от Николай на юбилейно тържество, но Жени отказа да отиде с него.
-Омръзна ми вече от коктейли и банкети. Кой какво прави, вие се събирате само да ядете и да пиете. Миналия път, когато бяхме на благотворителната вечер на фондация “Нова зора” се отвратих. Чакаха само да започне коктейлът и се нахвърлиха върху яденето и пиенето като глутница вълци. За нула време всичко ометоха.
-Така е – отговори Кузман – нашата работа без коктейли не става. Ако не ги събереш на коктейл, как ще разберат с какво се занимаваш. Нали трябва да се срещаш с партньорите си, да се уговаряш, да сключваш сделки...
-Да. Вашата работа е кой когото може да излъже – вметна иронично Жени.
Тя беше земен човек, не се интересуваше и не искаше да знае за бизнеса и търговските сделки на Кузман, но понякога му даваше полезни съвети. Жени беше поела изцяло семейните задължения и у дома Кузман се отдаваше на спокойствие и отдих. Тя и сега се беше погрижила за нещо, което той беше забравил, купила нова кафеварка, защото старата нещо не беше наред.
-Виж какво купих – каза тя и му показа кафеварката. - Италианска е. Горещо ми я препоръчаха. Правела великолепни кафета. Искаш ли да я пробваме преди да излезеш? – и пъстрите й очи светнаха като на дете, което няма търпение да си обуе новите обувки, които мама и татко току-що са му купили.
-Утре сутринта ще направиш кафе – каза Кузман. – Сега бързам, знаеш, че не обичам да закъснявам.
Той облече един от най-новите си костюми, сложи тъмновишнева вратовръзка и тръгна. Жени го изпрати до външната врата, изчака го да се качи в Мерцедеса и чак когато колата излезе от двора на къщата, тя се прибра.
В огромната зала “Вихрен” на “Пирин-палас” гъмжеше от хора. Една част от тях вече седяха на столовете, наредени пред ниска сцена, а други бяха прави и разговаряха. Пред рояла до сцената се виждаше млада жена, която свиреше някаква лека пиеса.
Домакинът Николай Ваклинов с жена си посрещаха гостите и ги насочваха към столовете пред сцената. Кузман се извини на Николай, че е сам, промърмори, че Жени не се чувства добре и побърза да седне.
Тържеството започна и както можеше да се очаква, приличаше на провинциален спектакъл. Ако човек не познаваше фирмата на Николай, щеше да си помисли, че е най-успешната в региона. Имаше поздравления, цветя и какви ли не протоколни ритуали. Присъстващите геройски издържаха цялото шоу.
След официалната част започна коктейлът. Млади сервитьори и сервитьорки, изглежда гимназисти, неуморно сновяха насам-натам с подноси със сандвичи, пържени кюфтенца, сърмички, хайвер, торти, плодове и какво ли не. Отделно се пълнеха чаши с вино, водка, коняк, узо, безалкохолни напитки... Докато младите сервитьори се въртяха из залата, на сцената се качи някакво момиче, което започна да пее чалга и шумът в салона се сгъсти като наелектризиран облак. Хората с пълни чаши и с дъвчещи уста разговаряха, фалшиво усмихнати. Кузман стоеше малко по настрана с чаша вино и скептично наблюдаваше този пъстър панаир. Жени беше права, на коктейлите като че ли идваха, за да преядат. Към него се приближи Николай с млада непозната жена.
-Позволи ми да ти представя доктор Анелия Милкова – каза Николай – кардиолог от столицата. Преди известно време фирмата ни “Еврокомерс” оборудва кабинета й с немска апаратура и я поканих на юбилея. И ти си сам, и тя е сама, не познава никого тук, затова ще те помоля тази вечер да й кавалерстваш.
-С удоволствие – отговори Кузман.
Младата докторка вече беше протегнала ръката си и той подаде своята.
-Приятно ми е – Кузман Даргов.
-На мен също – Анелия – каза тя и леко се усмихна.
Усмивката й проблесна в сърнените й очи и сякаш го наелектризира. Секунда или две Кузман остана неподвижен с поглед прикован в лицето й. Не беше виждал толкова красива жена. Веждите й се извиваха плавно, лицето й беше леко удължено, гладко с едва загатнат златист блясък, устните й – сочни, а очите й – бездънни. От погледа й усети странна безтегловност. Тъмнорусата й коса се спускаше свободно върху крехките й рамене. Тялото й беше безупречно. Не много висока с изящна талия и гърди, които под светлосинята й рокля, изпъкваха като две узрели праскови. Може би беше на трийсет или най-много на трийсет една, две години. Кузман веднага забеляза, че няма халка и по всяка вероятност не е омъжена.
-Значи Вие сте сърдечен лекар – каза той, за да наруши неловкото мълчание.
Тя пак се усмихна:
-Не всеки кардиолог е сърдечен. Познавам и не много емоционални кардиолози.
-За мен сте първият кардиолог, с когото се запознавам – отбеляза той.
-Сигурно досега не сте имали сърдечни проблеми – побърза да вметне тя като наблегна на “сърдечни”, за да загатне, че думата има и друго значение.
-Да – отговори той, разбрал намека.
-Значи сте щастлив човек?
-Не е много сигурно – погледна я Кузман. – Щастието е променлива величина. Познавам хора, които имат сърдечни проблеми и са щастливи и други със същите проблеми и нещастни.
-Тези, които са нещастни – забеляза тя – може би не са имали шанса да попаднат на добър лекар.
-Може би – съгласи се той.
Кузман все още не можеше да се освободи от странното опиянение. Младата докторка притежаваше невероятно излъчване. Беше убеден, че е зрял, улегнал мъж, надхвърлил трийсет и пет години, срещнал доста жени, но никога досега не беше изпитвал такова силно привличане и не можеше да си обясни тази магия. Инженер, привърженик на точните науки, той не вярваше на емоциите, дори се срамуваше от открито изразените чувства.
Взе две чаши с червено вино и предложи едната на докторката.
-Да пием за сърдечните доктори, които ни спасяват от сърдечните проблеми – вдигна тост той.
-А аз пия за сърдечните проблеми, които ни правят щастливи – каза Анелия.
Хората около тях продължаваха да сноват насам-натам, да разговарят, да се смеят шумно и да дояждат последните остатъци от коктейла. Младата чалга-певица не спираше да пее.
-С какво се занимавате? – попита Анелия.
-Имам търговска фирма и фирма за издателска и рекламна дейност. Издавам научна литература – отговори той.
-О, издателска дейност! – възкликна тя. – Обичам да пиша, събрала съм ръкопис с есета, които някога може би ще издам в книга.
-Ще се радвам, ако някога бих могъл да ги прочета – каза Кузман.
Хората в залата започнаха да оредяват. Юбилейното тържество се приближаваше към края и скоро всичко щеше да свърши. Анелия щеше да си тръгне и магията да изчезне. Кузман изпита непреодолимо желание да я задържи, да остане още малко с нея и да продължи да гледа бездънните й очи.
-Време е да тръгвам – каза тя.
-Къде сте отседнали? – попита той.
-Тук, в хотела. Николай ми беше запазил стая. Утре сутринта тръгвам. Не мога да си позволя дълго отсъствие. Очакват ме сърдечните проблеми.
Изразът “сърдечните проблеми” се беше превърнал в някаква парола за тях двамата и само тя и той знаеха какво се крие зад тези думи.
-Лека нощ – усмихна се тя. – Беше ми приятно. Благодаря Ви за кавалерството. Надявам се пак да се видим.
Тя извади от дамската си чанта визитна картичка и му я даде. Кузман я взе и потърси своите визитни картички, но се оказа, че точно тази вечер ги беше забравил.
-В момента нямам визитна картичка – каза той.
-Очаквам да ми се обадиш – прошепна Анелия и в гласа й прозвуча не само покана, но и молба.
В погледа й прочете желание да се видят пак, да се срещнат.
Няколко дни образът на Анелия не изчезваше от съзнанието на Кузман. Той я виждаше в офиса, у дома, на улицата, карайки колата или разговаряйки с някой. Когато вървеше по улицата имаше чувството, че тя минава по съседния тротоар и той изпитваше желание за миг да прекоси, да я настигне и да я спре. Когато беше в офиса изпитваше странното усещане, че тя се приближава към вратата на сградата и след секунди ще натисне бутона на звънеца, а той ще скочи, ще отвори вратата и ще застанат лице срещу лице.
Изваждаше визитната картичка, решен да й се обади, но се разколебаваше и пак я прибираше в портфейла си. Какво ще си помисли, ако й се обадя – питаше се той. – Не са минали и три дни, откакто се запознахме. Ще си каже, че не мога да дишам без нея.
Тази бледожълта гланцирана картичка се превърна в най-ценната вещ, която притежаваше. Той все по-често и по-често я изваждаше и дълго я гледаше. Струваше му се, че името Анелия Милкова е най-мелодичното име, което беше произнасял някога.
Започна и да я сънува. Тя се приближаваше към него в най-дълбокия му сън, усмихваше му се със загадъчната си усмивка и погледът на бездънните й очи пак го опиваше. Тя го гледаше, нищо не казваше и само едва тихо му прошепваше: “Обади ми се, моля те”. Понякога сънуваше и визитната картичка, но не малка, а много, много голяма. Сънуваше я като картина, окачена на стената в спалнята, бледожълта, гланцова. Името и телефонните номера бяха толкова едри, че се четяха отдалече. Обземаше го страх и сънят му се превръщаше в кошмар. Струваше му се, че Жени вече добре знае какво сънува и тя, която спеше до него в леглото, също ясно чува шепота на Анелия “обади ми се, моля те”, но се прави, че спи. Може би Жени вижда и визитната картичка, окачена като картина на стената, но се прави, че не я вижда.
Всичко това започна да го измъчва. Беше нечестно да ляга всяка вечер до Жени и да сънува Анелия. Беше непочтено да крие визитната картичка, тайно да я вади и да я разглежда като някой смахнат. Вече не знаеше какво да направи и как да постъпи. От една страна изпитваше непреодолимо желание да се обади на Анелия, да се качи на колата и веднага да замине за София, за да се срещне с нея, а от друга страна се страхуваше. Страхуваше се, защото знаеше, че ако посегне към телефона и се обади, животът му ще се промени.
Повече не можеше да продължава така. Виждаше, че от ден на ден всичко се обърква. Той самият се променяше и това забелязват и близките му, и приятелите му. Един ден реши! Извади визитната картичка на Анелия, погледна я, а после бавно старателно я накъса на съвсем дребни, почти невидими парченца, и ги хвърли в кошчето за боклук. Отдъхна си.
София, 3. 02. 2013 г.
Следващ постинг
Предишен постинг
Търсене
За този блог
Гласове: 4333
