Животът ни се върна отново в някакъв очертан път, придоби някакво крехко равновесие. Странно е колко могат да се изменят възгледите на един човек, на една жена. Мечтаех за семейство с поне две деца, за съпруг, с когото да се обичаме и уважаваме, да се ценим, да милеем за семейството, което сме създали заедно и да го пазим. Но пътят ми ме принуди бързо да забравя тези мечти. Тогава само исках единственото ми дете, аз и близките около нас да сме здрави и спокойни, да сме заедно и да продължим напред. Научих се да мисля така, за да избегна разочарованието и болката. Това ни беше достатъчно. Трябваше да се откажа от прочувствеността си в този суров свят. Да пазя нежността и намеренията си само за дъщеря ми и родителите ми, за да съм по-издръжлива в реалността. Повече свобода имах единствено пред статива. Там, пред платното, можех да бъда, каквато исках, то ми даваше повече естественост, непринуденост, необходимото ми по-широко пространство, за да изливам насъбралите се чувства.

Усещах, че душата ми е свикнала да живее бдително. Стараех се да бягам от разпадащото ме напрежение. Това ми струваше огромно усилие.

В един от спокойните ни дни, с Дара се разхождахме късно следобед, след като я взех от детската градина. Беше дълбока есен и времето беше непостоянно. В този час на деня, есенното слънце, вече облечено в оранжево, се приготвяше да се скрие за през нощта. Дара обичаше, когато минаваме покрай някое кафене, да притичва между масите и да сяда на някой свободен стол. Така стана и тогава. Наближавахме една gelateria* и Дара мигновено се шмугна измежду седящите хора, аз все още бях малко по-далеч. Видях, че тя се заговори с някого, беше мъж, седеше с гръб... След секунди вече се чувствах като изтръпнала – мъжът се завъртя, разпознах профила му, много бавно се завъртя още, разпознах лицето му. Неговото лице, което замръзна щом видя моето. Вече беше късно, не можех да избягам, след толкова време трябваше да се сблъскам случайно с Паоло. Това беше неочаквана и объркваща среща...

Когато сълзите ти започнат да напират изведнъж и очите ти не са подготвени за това, чувстваш силна, пронизваща болка под клепачите. Изненаданите ириси започват да парят, сякаш вряла вода плисва към тях, сякаш огън попада точно в зениците и им разказва, за мъката, която го е разпалила. Това усетих в този момент. Паоло седеше вцепенен на стола си, а Дара подскачаше весело около него. Не се беше променил, личното му очарование ме разтърси както преди, до болка озари деня и сърцето ми. Той беше с джинси и яке от изтъркана кафява кожа. С ревност и жалост видях как топъл раиран шал обгръща шията му. Косата му беше прибрана назад с тъмни слънчеви очила, вдигнати над челото. Очите му, широко отворени, ми напомниха лятното море. Как обичах тези очи! Лицето му беше обагрено в приглушената яркост на залязващото слънце.

Разстоянието помежду ни намаляваше, докато стигнах до масата му ми се стори, че прекосих целия град. Така ми се искаше да притихна, да се притисна в него, да изплача, всичко през което преминах, да почерпя сила от очите му и да се почувствам защитена.

Дара се вкопчи в мен, той стана и ме поздрави, подаде ми ръката си, силна и топла, такава, каквато някога я бях чувствала. Той разбра, че Дара е с мен и това сякаш го притесни.

– Здравей, Серена! Каква неочаквана среща!

Тогава Паоло чу Дара да ме нарича mamma. Видях внезапната изненада, която изпъна лицето му.

– Имаш прекрасна дъщеря! Не знаех... Омъжена ли си? – Попита той почти с пресипнал глас. Усетих погледа му да обхожда ръцете ми, търсеше пръстен. Моят венчален пръстен, който отдавна продадох.

– Да, омъжена съм – казах аз и почувствах че давам труден и тежък отговор.

Той загледа Дара, разглеждаше я много внимателно, едновременно с любов и смут, с възхита и частичка съжаление. Знаех, че е така. А аз разглеждах него мълчаливо, така както някога преди... Припомнях си чертите му, обаянието... Беше привел глава надолу, леко на една страна и се усмихваше на Дара. Проследих нежните гънки, сгушени между долната му челюст и врата, притиснати от наведената глава и потъващи в мекия шал. Този копнеж към всеки детайл, притежаван от любимия човек е много личен. През целия ми живот съм гледала така единствено дъщеря си и Паоло.

Дара бърбореше на нейния си детски език. Тя не усещаше неловкото напрежение. Опитвах се да я убедя, че е късно и трябва да се прибираме. С Паоло почти нищо не си казахме, думите запецнаха и си останаха вътре в нас. Той ни покани да седнем, но аз отказах, не можех да понеса да съм толкова близо до него. Затова объркано си казахме arrivederci** и с Дара тръгнахме към вкъщи. Тръгнах с чувството, че оставям оловни стъпки след себе си. Тръгнах без да се обръщам.

Случайността беше решила да си прави шега с мен в онзи ден. Малко след срещата с Паоло, след като едва успявах да се съвзема и с Дара да продължим по пътя си, видях още един човек. Още някой, който да ме издърпа в миналото – това беше Кави. След толкова много години го срещнах ей така, просто случайно. Вървеше на отсрещния тротоар. Сигурна съм, че беше той. Не беше преди Коледа, не беше на ледената пързалка на площад Либерта, не бях онази Серена, но той беше... Същият... Веднага го познах. С него вървяха жена и малко момиченце, може би на възрастта на Дара, или малко по-малко. Вероятно това беше семейството му и аз погледнах на него така, както Паоло погледна на Дара.

Случайността тикаше в лицето ми пропуснатите шансове. Или изтъкваше това, което притежавах в онзи момент. Може би за това на връщане към вкъщи, краката ми сякаш сами ме отведоха до галерията на Микеле. Той тъкмо приключваше работа и се канеше да затваря. Поприказвахме малко, но моята вътрешна цел беше да видя и него в този ден, да си представя какъв ли щеше да бъде живота ми, ако тогава бях останала при него, вместо да се впусна във връзка с Анджело.

Двечките с Дара, самички, се прибрахме вкъщи, вечеряхме, изкъпахме се и си легнахме. Тя беше изморена и веднага заспа. Аз се загърнах в одеялото си и излязох за малко на балкона. Загледах се в светещия пред мен град. Всяка светлинка беше запалена лампа, там някъде, в нечий дом, на нечия улица, в нечий живот. Всяка лампа озаряваше нечия душа. Там някъде, в този момент беше и Паоло, в този град, може би в някой хотел. Някъде в тази нощ, някоя от тези светлини огряваше лицето му. А аз усещах хладния вечерен полъх върху моето лице. Потопих се в есенната нощ и в мисли, които доста дълго бях избягвала. През последните часове на този ден се бях сблъскала с всичките мъже, които някога, по различни начини бяха присъствали в дотогавашния ми живот. Не можех да си създам представа за различните животи, които щях да живея с всеки един от тях. Не исках и да опитвам. Нямах нужда от такава пречка по пътя си, защото такива представи наистина се превръщат в препятствия, спъват естествения ход на събитията. Знаех едно и то ми беше достатъчно, за да избягам от тези мисли. Бях с Анджело, омъжих се за него, живях с него, родих дъщеря. Дара беше най-важното нещо в живота ми, най-ценното и незаменимо същество. Тя беше смисълът на моя живот. Това беше моята съдба и не исках ничия друга.



* * *

Паоло поседя още малко в кафенето, но не докосна повече чашата си. Серена беше все пред очите му. Серена и малката Дара – това толкова прекрасно дете, което го погали с малката си ръчичка. То сякаш за един миг се бе досегнало до много специално място, вътре в мъжкото му сърце. Място, което Паоло дълго беше заграждал от света. Място, в което присъстваше само Серена. Тази вечер тя му се видя толкова различна. Очите ѝ бяха влажни, но не искряха, както преди. В тях имаше сълзи без блясък и Паоло разбра, че това са сълзи на дълбока болка. Какво се беше случило през цялото това време? Защо въпреки прекрасната дъщеря, която имаше Серена, по лицето ѝ се четеше такава измъченост. Паоло трябваше да разбере. Той стана и тръгна решително, за да се срещне с Микеле. При него щеше да намери отговорите, които му трябваха.

Когато наближи галерията, Паоло видя Серена и Дара да излизат от там, а Микеле гасеше лампите, сигурно затваряше. Той изчака Серена да се отдалечи. В това време Микеле заключи вратата и тръгна. Паоло го настигна в гръб. Микеле беше много изненадан, не знаеше, че приятелят му е в града. Двамата отидоха да хапнат и да си поприказват. Но разговорът се запъваше. Между тях отдавна имаше някакво напрежение, което беше изместило близкото им приятелство.

За тези години Микеле се бе превърнал в истински другар на Серена и тази вечер остана такъв, запази всичко, което тя му беше доверила. Но езика на Паоло се развърза. Той разказа за онази вечер в Санторини, за изложбата, за Деспина, за това, което предполагаше, че Серена е видяла. Микеле си изясни за себе си много неща, след като чу всичко това. Опитвайки се да скрие чувствата си, той събра малко думи и каза:

– Приятелю, Серена те обичаше истински, не бях виждал такава любов, докато не опознах това момиче. Ти беше далеч и тя дари тази любов на копнежа по теб. Отсъствието ти тласна тази обичаща жена по трудния път на оцеляването. И тя оцеля! Недей да се бъркаш повече в живота ѝ, не го прави, този път недей!

Микеле остави пари за сметката на масата и си тръгна. По-късно и Паоло събра сили и стана. Той беше разбрал, че Микеле не е безразличен към Серена. Беше усетил чувствата му.

Паоло се запъти към ателието на Серена. Когато приближи, видя запален фенер да свети на балкончето ѝ, видя и нея да седи сгушена в одеяло, сама, под тази светлина. Над главата ѝ грееха безброй звезди. Защо беше сама? Дара сигурно вече спеше. Паоло изчака, за да види дали ще се появи мъж наоколо. Но не, не се появи никой друг. Серена просто поседя, вдигна глава нагоре, сякаш за да пожелае лека нощ на звездите и се прибра, изчезна от погледа му.

Паоло се върна в хотела си и веднага телефонира на летището, за да смени билета си за по-ранен полет. Искаше да се върне в Рим възможно най-бързо. Реши да подреди живота си веднага, вече беше дошло времето за това, не можеше да отлага повече. Не можеше да похабява дните си. Увери се, че иска да бъде само със Серена, че трябва да я убеди да го обича отново, да си върнат онова загубено вълшебство, което съществуваше някога между тях.

От две години Паоло живееше със своята приятелка Амбра в апартамента си в Рим. Тя беше дизайнер. Работеше в известна модна компания и пътуваше много. Двамата живееха заедно, но постоянно някой от тях беше извън града. Тя беше доста по-млада и трудно се обвързваше. Работата ѝ я срещаше с много мъже, които навлизаха за кратко и в личния ѝ живот. Тя беше устроена така, да опознава и допуска до себе си разнообразни взаимоотношения. Паоло не беше щастлив с нея, тя се явяваше като заместител в живота му, заместител на нещо липсващо. Той искаше истинска връзка, истинското отдаване, копнееше за него.

Тази вечер във Флоренция, Паоло реши да сложи край на връзката си с Амбра, на тази похот и безкрайните изневери. Реши да промени живота си, да се опита да спечели Серена отново. Сърцето му искаше да се впусне в мечти за нея... Но беше предпазливо, защото Серена... беше омъжена.  

Когато само правиш първите си крачки по неизвестна пътека, на тебе ти е страх - дали в гората има нещо интересно, необикновенно, вълшебно... и така се радваш, когато наистина има такова. Ивече стъпваш със смелост и радост.
С удоволствие прочетх откъс от романа. Браво на авторка. Браво на блогерка!