Постинг
07.03.2013 06:00 -
Весел четвъртък: Галена Воротинцева
С едното око
Искам, вика, да умра, ама с едното око да гледам. Да не мислиш, че много ми се мре, ама на – гледа ми се да видя какво ще е като съм умрял. Едно време, вика, като бяхме хлапета, удари камбаната на умряло и се свираме от вътрешната страна на вратника у бабини. И нали вратникът точно към пътя гледа, пък пътят за черквата минава на две крачки до дувара – клекнем ниско, ниско, и зяпаме ей тъй надупени през някой от чеповете на вратника като минава умрялото. Баба така викаше: „Хайде, деца, прибирайте се вътре, че иде умрялото.” Почти шепнeше. Така викаше като си беше в село, ама като са по къра с дядо по цял ден, нямаше кой да ни прибира и ние гледахме през дупките на вратника като се зададе умрялото. Вратникът – много голям, с две порти, да минава каручата с магарето. Край портата има място за всичките махленски дечурлига и всяко едно клечи до една дупка. Дъските на вратника чепати и като се изрони чепчето – става една дупка. От там гледаме. Или през разтругите между дъските зяпаме. Този голям вратник е като някаква барикада – колко ни е бил акъла да си мислим, че там като сме се заврели и няма да ни докопа умрялото. Всеки го докопва умрялото един ден, ама детска работа – крием се, снишаваме се, шушнем си и чакаме. Умрялото като иде, чак отдолу се вижда. Най-напред върви кръстът – като върви, приближава се, приближава се и все по-голям става. Като приближи много, спотайваме се зад вратника. Онемяваме. Чуват се стъпките на хората. Малко е страшно, ама нали си мислим, че сме се скрили от умрялото. Народ – като на манифестация. Eдно време имаше манифестации. На девети септември и на умряло се събираше цялото село. И на сбора, на Димитровден. Ей така и аз искам да умра и да гледам кой ще ми дойде на умрялото и дали умрялото оправя хората, дето са натъпкали живота си с попържни и с омразия. Като умре човек по-може да събере хората край него си. Като е жив все самотува.. То за живите кога е имало време – цял живот нещо делят, та не могат да го разделят, и като не могат да го разделят – не могат и на една маса да седнат. Ама виж, като умре човек, може и да ги насъбере сърдити и несърдити, авери и душмани. Като погледнеш през дупките на вратника, дето са от чеповете останали, гледаш – чак до мегдана на селото върволица народ се точи. Искам и аз да гледам как ще е работата като умра. Ама да не умирам, ами хем да съм умрял, хем пък да мога да гледам народа като дойде да ме изпраща. То посрещането с всеки не става, нали хората като се посрещат в очите се гледат, ама всекиго не можеш да гледаш в очите. И всеки не може да те гледа в очите. Хората все правят едни работи, после да не се погледнат в очите.
Искам, вика, на ръце да ме носят като умра и да има едно лесно да гледам как ме носят. С едното око да е, ама да гледам. То сега кого ли носят на ръце – бръмчи една потрошена катафалка, ръмжи до гробищата, народа в автобуси натъпкан, все едно ще ходи не на гробищатата, ами на Божи гроб. Едно време, вика, на ръце ги носеха. Хората вървяха подир умрялото както се върви по житейска пътека, пък сега на автобусите – все едно е през света пустото му гробище. Ей го на къде е, има-няма един километър, пък те като се натъпкали в автобусите.
Един път, вика, се напих. То не че е само един път. Ама тогава като ми се отвори сърцето. Ставам аз от масата в кръчмата. Пък кръчмата малка – две педи. Ама искам като приказвам да ме чуват – и затова ставам. Исках да го кажа това за умрялото, ама и други работи казах. Има – казвам им – един човек, аз до гробищата на ръце ще го нося, на катафалка не го давам, ей така ще го нося бе хора, на ръце. Учителката ми, вика, нея на ръце ще я нося като умре. Даже и на нея й го казах, ако не врярвате. Ей тъй й го казах, че като умре на ръце ще я нося, никакви счупени катафалки! Това, че ще я нося на ръце аз си го бях мислил много пъти – като не спя нощем и като си мисля за умрялото, и все съм искал да й кажа, че на ръце ще я нося като умре. От уважение. И веднъж я срещнах и й го казах. Пък тя ми вика: „Що бе, Санде, що да мра, може пък ти да ме изправариш.” Майтапчийка е тя, макар, че то майтап с тая работа няма. Тъй си е – аз може и да я изпревяря, ама тръгне ли пред мене, на ръце ще я нося, да знаете.
И други хора искам да нося на ръце. То на живот всеки те подритва, барем умралото на човека заслужава да се носи на ръце. Аз така мисля. Човек кога го понесат с краката напред той си е вече взел-дал, сметките му са оправени. На живот все има за смятане и все криво сметнато. Все един има повече, друг има по-малко. Пък чуждото, знаеш, може и малко да е, ама в хорското око изглежда много. И затова хората каил не стават някой да има. Пък то какво му трябва на човека – ей го, за една пладня му правят къщата. Метър на два. На живо само блъскотия, градежи, строежи, сметки.
Човек като умре – чиста работа. Ама на сила мре ли се. Ей като светне това слънце, човек как да се завре зорлен в земята. Живее го въшкавия живот. Живее го и се ослушва – ха дано се подобрят на хората работите, дано се съберат, дано се стоплят. Та затуй, от време на време искам да съм умрял – да събера народа, да пият по едно, да си кажат каквото си имат за казване и да се потупват по рамото. Че даже и да си попеят. Що да не си попеят. После да си сложат шапките на главата и да си пазят да не изфиряса това, дето съм им събрал под шапката с умрялото си. И да гледам. Умрял да съм, ама да гледам. Поне с едното око.
.
05. 01. 2013
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари
Търсене
За този блог
Гласове: 4317
