Постинг
09.03.2013 06:00 -
Веселин Стоянов: Моделът и неговият художник
Откъс от романа
Ескиз три - оранжево
Една нощ Калиста Змелани разказваше как правила любов с външния министър на Франция, а по балкона пред прозореца на стаята се разхождали неговите охранители и тя тръпнела при мисълта, че можели да я видят гола. После усетила как стеснението и се превърнало в мрачна съблазън при мисълта, че тези нахакани хлапаци щели да видят тялото и да се извива върху тялото на техния господар, а бедрата и на усойница обвивали силните му рамене. Мечтаела да я видят и накрая се стопила от разочарование, че никой не се осмелил да надзърне поне.
- Когато го осъзнах почувствах как пресъхвам отвътре… Устните ми натежаваха и оставаха безформени, сякаш току-що бях изплюла душата си. Тогава си помислих, че съм курва, а после се уплаших, че това съвсем не ме разстрои…
- Господи, ти наистина си курва… – Анна беше очарована от нейната непосредственост.
- Така си мислиш. – небрежно отвърна Калиста – Така са те научили да мислиш. Там, на кръвожадните Балкани, където всички правят любов така, сякаш си отмъщават на някого. Аз просто умея да се забавлявам с мъжете. Обичам хубавите дрехи, салоните, обществото. Харесва ми да целуват ръка, да ме ухажват, да ме гледат глупаво и влюбено, макар да зная, че в главите им се върти само едничката мисъл – да бръкнат под полата ми. Какво пък, предполагам, че самият Иисус Христос си е мислел за онова което се е криело под робата на Магдалена, препасана с оранжев шал.
- Защо пък оранжев? – беше попитала Анна – Откъде ти хрумна, че е препасвала туниката си точно с оранжев шал?
- Така ми харесва. Мисля, че оранжевото е любовен цвят. Пък и там, в моята страна винаги съм гледала на портокалите като на любовни плодове. Знаеш ли, дори като малка обичах да изпъвам блузките си с дребни портокали. Слугините се смееха, а баба ми, старата вещица Змелани, ме спукваше от бой. Освен това да си заобиколена от пари е цяло щастие, мила моя, а аз винаги съм била заобиколена от пари, макар да са ми омръзнали. Защо да променям навиците си?
Калиста се беше надвесила над Анна и черните и коси милваха лицето и. От гъркинята винаги се носеше лек аромат на лято, така както миришат детските коси. Тя бе притиснала ръце до гърдите си и гледаше устните и без да посмее да вдигне поглед към тъмните очи на момичето, чиито глас внезапно натежа. “Има нещо, което никога няма да ми омръзне…” – беше прошепнала Калиста, докато леко отдръпваше ръцете и, притискайки тялото си към нея. “Какво, какво…” – бе попитала Анна, оставяйки някаква слабост да я надвие. Усети чуждата ръка дяволито да плъзва под нощницата, да гали гърдите и, а после стремително да се спуска надолу и невярвайки на себе си, че се предава, тя отмаляла отвори бедра за първата чужда милувка, замаяна от мисълта, че по нощното небе прелитаха светещи птици.
Така узрялото в любов момиче, с лекотата на пеперуда, разкри за Анна тайните на самотните наслади и тази дързост я остави без дъх. Усещаше се щастлива да вижда как при изисканата Змелани всичко се развиваше непринудено, а звънливият смях още повече засилваше любовната и астма. Понякога си мислеше, че тя с небрежността на птица лети сред светкавиците на предстоящата буря. Със светнали очи учеше урока, че жената е Гордиевия възел на мъжката душа. Защото вероятно създателят на веществения свят, както и на света на сънищата и мечтите, е поискал и това – жената да бъде огледало на съмнението и вярата в света на мъжете, разсъждаваше на глас Калиста. Заради това той е заплитал самата жена като едно любовно въже, чиито нишки са потайности, шепнеше в ухото и самото изкушение, приело образа на палавата гъркиня. Нейната лукавост, бликаща в божествено изобилие, покори Анна и без да усети тя се влюби в това момиче, което бе с две години по-голямо от нея и мрачно я ревнуваше от целия свят наоколо. Особено в къпалнята на пансиона, където всички се къпеха с дълги бели роби, а Калиста скандално оставяше бялото хасе да се плъзне от раменете, да я помилва по гърдите, а после с въздишка да се свлече в краката и. Сетне елегантно прекрачваше робата и почваше да се полива с вода, която сякаш бе измислена за нея. Момичета я гледаха прехласнати, забравили правилата на девичата възраст, според които беше престъпление към Бога да гледаш дори тежките гърди на своята майка. С лекотата на уличен мим Калиста направи на пух и прах всички забрани на пансиона, присмя се на измисления морал, изплези се на задрямалите още в Средновековието монахини и двете, като Хензел и Гретел, заскитаха сред вековните дървета на момичешките фантазии. Все пак в Париж през 1910 година корсетите вече бяха паднали. Но не и в пансиона.
Нощем, сгушена в леглото и, Калиста описваше дрехите, напитките, мъжете и салоните, в които я водеха нейните ухажори, благодарение на попечителя и, възрастен грък, с когото тя бе сключила джентълменско споразумение. Калиста му оставяше част от парите си, а той и осигуряваше достойнството си на благороден човек, което я закриляше от хулни думи и даваше и шанса да опознае истинската страна на парижкия живот. За което всъщност бе избягала от дивите планини на Южна Тракия. Стария Змеланис бе отдавна мъртъв, покосен ненавреме от обикновена пчела, която го ужили по сънната артерия в разгара на гергьовския празник. Все пак чифлиците носеха достатъчно пари, а и гръцките роднини бяха страшно заети с реколтата от маслини и производството на зехтин, за да имат време да се шляят до Париж. Стигаха им писмата от тяхното момиче, монахините и настойника, за да бъдат доволни от добрия късмет на девойката, макар и сираче да учи в престижно училище на Европа.
Хората в Париж отдавна живеят извън домовете си, говореше с блеснали очи Калиста, докато стискаше лакътя на Анна по време на късните следобедни разходки сред лабиринтите от чимшир в парка на пансиона. Не като в нашите мрачни Балкани. Мръкне ли се отиват да вечерят в ресторантите, а после се местят в кабаретата по “Шан-з-Елизе”, където певици получават вместо пари диаманти от богатите господа, а акробатите са със зелени обувки и трика с цвят на кожа впити по тялото.
Гласът и сияеше, когато образно рисуваше баровете във “Фоли бержер”, № 32 на улица “Рише”, само на крачка от булевард “Монмартър”, много популярно място, където “различни по цвят момичета” зад мраморни бюфети, отрупани с бутилки от шампанско и гарафи с алкохол, кристални фруктиери с грозде, мандарини и авокадо, наливали на изискани господа американски напитки от причудливи шишета с блестящи етикети, докато господата невинно флиртували с тях, което, ако питаш мен, е чисто предлагане на сделка между мъж и жена… Боже господи, задъхваше се Калиста, това си е съвсем живият Париж.
Монахините, които надзираваха момичетата в пансиона, дори не подозираха двойнствения живот на младата Змелани. Те с благочестие кимаха на възрастния господин Андонис от Гърция, който идваше с автомобил всяка събота за да изведе своята подопечна госпожица на разходка и да я върне в неделя след обед, порядъчно отпочинала и цъфтяща от свежест. По Коледа господинът беше изключително щедър и правеше своето парично дарение за параклиса на пансиона, а монахините благославяха неговата щедрост.
Опитваше се да бъде нейна сянка, копираше в я във всичко, без да съзнава, че по този начин изгражда една нова Анна, съвсем далечна от шестнадесетгодишното момиче, тръгнало преди половин година за Европа със стиснати зъби, заболо невиждащ поглед в сюртука на баща си.
Какво беше направила с нея Калиста разбра едва, когато в един неделен ден комисар от префектурата на 52 район, студен и важен, прекоси като катафалка двора на пасиона и влезе в стаята на сестрите. След малко време повикаха Анна и тя застана пред тежките му очи на професионален фехтовчик.
Калиста беше мъртва.
Същата сутрин я застрелял един румънски офицер. Полудял от ревност той нахлул в банята на нейната стая в хотела и изпратил пет куршума в тъмната и кожа, а после бе пръснал черепа си налапвайки дулото на огромния като пушка “Смит и Уесън”. Старият грък Андонис, дотичал от съседния апартамент, бил първия, който видял петте димящи рани в кожата и на ранна маслина и затворил очите и, в които изстивал завинаги онзи дяволит писък за живот. Белокосия мъж с невиждащи очи прекрачил трупа на румънеца, прекосил целия коридор, като оставял зад себе си кървави следи от трупа на убиеца, стигнал до балконската врата и се понесъл от петия етаж в печален полет.
Погребаха последното цвете на рода Змеланис в парижките гробища, недалеч от пансиона, в ковчег от абаносово дърво, пълен с брилянти. Безбройните нейни обожатели тайно пускали пръстени, браслети или просто скъпоценни камъни сред дъхавите перуники, които покривали бялата и рокля на девственица. Никоя от пансионерките не беше допусната до погребението, но Анна научи подробностите наколко дни по-късно, докато миеше зъбите си. Две от слугините-послушнички, напълно уверени, че няма никой в общия умивалник до пералнята, надълго и нашироко обсъждаха траурните подробности и впечатляващата печал при господата, както и това, че братът на Калиста закъснял.
Цяла нощ тя се мъчеше да си представи тялото на Калиста, надупчено от пет куршума, плуващо сред бисери в мрачен сандък, заровено в земята зад една висока ограда през два квартала от тук. Беше толкова реално и в същото време невъзможно за вярване, че тя заспа разплакана и в същото време щастлива, че Калиста притежава всичките бижута, които така обожаваше. Детското в нея победи страха от Смъртта и тя пристъпи следваща неделя в гробището, насилвайки въобжанието си да мисли за Калиста като за Спяща красавица, в чиито сънища се сипят бисери.
Няма коментари
Търсене
За този блог
Гласове: 4325
