Постинг
13.03.2013 06:00 -
Димитрина Бояджиева: Разказ
СТАЯ С КАМИНА
В бюрото за частни квартири на улица „Парчевич” беше заета единствено стаята с камината. В горещия летен следобед мъжът и жената уморени лежаха срещуположно на леглата си. Прозорецът на север беше отворен и в стаята навлизаше малко хлад. Не бяха се виждали дълго време, но си говореха като хора, които не са се разделяли.
- Ще слизаме ли да вечеряме? – попита мъжът.
- Още е горещо. Нека се поразхлади малко – отвърна жената.
- Горещо е - съгласи се мъжът. По навик посегна да снеме пръстена от ръката си, но се отказа. Преди да тръгне насам, беше го оставил в заложна къща. Разсеяно повдигна глава и забелязал камината в стаята, отбеляза колко нелепо стои в жегата.
- Така е, – съгласи се жената, - но пък камината е много красива. – Знаеш ли, такава камина имаше в хола на г-н Кайтазов. Бях наела стая в апартамента му. Г-н Кайтазов ставаше сутрин рано, палеше камината и докато се приготвях за лекции ставаше топло. Обикновено там заварвах двете момичета, студентки като мен, наели другата стая. В хола имаше и старинно писалище. Затваряше се с рулетка. На него г-н Кайтазов пишеше писма до съпругата си и сина им. Знаехме, че са избягали на запад, но той се надяваше един ден отново да се съберат. След като свършеше с писането, спускаше рулетката и заключваше писалището.
– Коя година е било това? – попита мъжът.
– Коя ли? – жената се замисли. – Май че...
– Както и да е – каза мъжът, взе книгата от шкафчето до леглото и дълго време я разлиства. После се зачете. Прелисти нова страница и каза: Чуй как започва това стихотворение: „Мирише на тъга и бивша нежност”. Хубаво нали? - и продължи: - „Спуснати са тъмните завеси. А хлябът ми...” А, не. Това вече, не.
Той отново заразлиства стихосбирката, а жената продължи да си мисли за тъгата и бившата нежност. Свърза я с тази на г-н Кайтазов към съпругата му и синът им, както и за своята със скъп на сърцето й човек, преминал вече в друго измерение. Стори й се, че вместо „бивша”, по-добре би звучало „отминала нежност” и въздъхна.
- Какво има? – попита мъжьт и остави книгата.
Жената седна на леглото.
– Колкото и рядко да сме се виждали, срещите ни никога не са били уговаряни досега. Тази е първата уговорена среща. Заради операцията ми, нали?
- Недей – каза мъжът от леглото. – Моля те, недей.- Познаваме се от толкова години. Какво би могло да ни спре?
- Това, че все нещо те притеснява в нашите отношения.
- Донякъде – рече мъжът тихо. – Донякъде това е така за хора тръгнали към старостта.
Жената стана, отиде до прозореца и се загледа навън.
- Не се безпокой. Винаги съм знаела мястото си в твоя живот, както и твоето място в моя живот. Просто нещо в теб ме привлича. Това е. Какво и аз не знам, но ме привлича. Дори изричането на името ми с твоя глас звучи по-различно.
- Да – каза мъжът, след като помълча. – Това са необясними неща. Химия. Изричането на името ти ми носи спокойствие. В мислите си често си припомням разговорите с теб. Затова, когато с месеци си в Италия при дъщеря си, сякаш изпадам в летаргичен сън. Само с теб съм като на излет. Вярваш ми, нали?
Жената се обърна с лице към мъжа.
- Дали ти вярвам? Винаги, когато се върна от Италия, ми се иска да ти покажа местата където съм била. Искало ми се е да сложиш очилата си и видиш на снимките хората, с които съм се срещала.
- Когато пожелаеш. Само да си нося очилата - пошегува се мъжът.
- Ами носи ги! - каза дрезгаво жената. - Направи поне едно нещо за мен.
- Разбира се.
- Ще направиш ли? Хайде, кажи!
- Може би - каза мъжът след като помълча. - Откъде да зная.
- Не знаеш, а ми писа за хората дето живеят един до друг и все пак, не един до друг, сякаш живеят в различни светове.
- Така ли съм ти писал? Тези хора сигурно са искали да си дадат нещо един на друг, което самите те не притежават един към друг. - Мъжът надигна глава от възглавницата и неочаквано добави: - Харесва ти да бъдеш с мен, нали?
- Ужасен си! – усмихна се жената. – Знаеш, че ако искам да бъда с някой, това си ти. Има хиляди причини да не ти се обаждам и ето на, пак съм тук.
- Защото ти харесва да бъдеш с мен, нали? – закачливо повтори мъжът.
Жената седна на една от табуретките до масичката.
– Харесва ми, че не се правиш, че ме харесваш повече, отколкото ме харесваш. – усмихна се тя. - Харесва ми, че съм ресала косите си пред теб. Харесва ми, че не ме прегръщаш показно. Харесва ми и това, че никога не сме били на маса със запалени свещи и скъпи прибори.
- Не си била и в колата ми – обади се мъжът.
- Харесвам погледа, с който гледаш жените - продължи жената присвила очи с необясним израз - онези напористи красавици с обилно начервени устни, на които са им били необходими шест часа за да се приготвят. Харесва ми да вървим по улици пълни с момичета по летни рокли. Тогава аз се опитвам да не забелязвам погледа ти и това ме кара да се чувствам ужасно, тъй както ти се чувстваш, когато ме гледа някой мъж.
- Ш-ш-ш... - Мъжът промени позата си. Затвори очи и леко ги разтърка с пръсти. - Виж какво, сега ни е хубаво и няма защо да го разваляме. Хайде, стига с това.
- Наистина ни е хубаво. И аз не знам защо започнах, - каза жената объркано. - Все пак, ако успея да набавя достатъчно пари и операцията излезе успешна, искам поне веднъж да отидем някъде за по-дълго.
- Може в Париж. Там ще ти хареса. Ти заслужаваш да видиш Париж. – Мъжът отново промени позата си. Откакто жената говореше той я наблюдаваше. – Ела тук. Седни. Ето така. Не мърдай. Искам да те подържа малко в ръцете си.
---
На другия ден всеки потърси автобуса си. Нейният беше заминал. Помогна й да си купи билет за следващия. Заедно с билета незабелязано сложи сумата от пръстена в чантичката й и както винаги се отправи към автобуса си, без да я прегърне.
Следващ постинг
Предишен постинг
Търсене
За този блог
Гласове: 4316
