Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
27.03.2013 06:00 - Стоян Ненов: Атентаторите на Соня
Автор: knigolubie Категория: Изкуство   
Прочетен: 651 Коментари: 0 Гласове:
0


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
image 




     Атентаторите на Соня


        (откъс)



Слязох на долния етаж в апартамента на Юън, беше абсолютно тихо. Дебелият се бе измъкнал на пръсти и бе отишъл в работилницата. Ушите ми още пищяха след разговора с Грациела, чувствах се като попарен в солена вода, зъбите ми изтръпнали и като цяло махмурлия, без да съм се напивал. Искаше ми се да направя кафе, да се възползвам от пълния хладилник на моя приятел, но това би означавало да закъснея за работа. Ако не исках да си навлека традиционните разправии с мениджъра на скапания ресторант, трябваше да се изстрелям моментално към вкъщи, да се намъкна в униформата и впрегнал всички останали сили, да продължа към работата.

Вървейки по улицата, забелязах погледите на някои от минувачите. По тях прочетох, че най-вероятно мнението им за мен не се препокрива с представите, които самият аз имах за себе си. В смисъл, бях необръснат, подпухнал и лекьосан, движех се с леко накуцване, а принципно трябваше да съм симпатичен и почти интелигентен на вид, нормален млад човек. Това беше гадно откритие, но нямах време да го анализирам точно сега, по-важно беше да се предвижа до крайната точка за началото на смяната ми. Знаех, че трябва да го направя, макар да имах алибито на обаждането в последния момент. Странното бе, че за работата на старите кадри като мен в ресторанта се следеше много по-взискателно, би било редно да е обратното.

Пристигнах вкъщи в девет и четирийсет и пет. Започнах да се събличам още от вратата. Обух черния си панталон с поизчезнал ръб, облякох ризата и влетях в кухнята, за да приготвя чаша кафе, което смятах да изпия попът. За сега се движех, но знаех, че само след час, точно когато поръчките в ресторанта започнат, батериите ми щяха да свършат. За пореден път се отвратих от живота в мига, когато се оказа се, че кафето ми е свършило. Спомних си, проклинайки, как предния ден изсипвам последната лъжичка Нескафе и се заричам да си купя нова кутия. Уви, бях забравил, така че закопчах ризата си и побягнах навън.

Сетивата ми се изостряха страхотно сутрин, усещах аромата на домашно приготвено еспресо, която долиташе от балконите на къщите, обърнати към главната улица. По условие в тях живееха заможни типове с хубава работа, които си позволяваха да се наслаждават на спокойна закуска, и то на отворени прозорци. Копелета.

Както се бях замислил, пред мен се изпречи някакъв, който беше спрял на тротоара с ретро колелото си. Той ме изгледа с почуда и се заизвинява на развален английски. Имаше странен акцент, напомнящ на онези в холандските провинции, и като го огледах, установих, че най вероятно е моряк и нищо чудно да е от лалетата, които пристигаха на острова напоследък. Беше облечен с вълнено поло и кадифено сако, половината му обветрено лице бе покрито с брада и носеше моряшко таке върху сплесканата си руса коса.

„Допускам, господинът не е събуден, още?” – каза холандецът.

„Извинявай, бързам много” – отсякох аз.

„Няма ли време да покажем едно добро кафене.”

Той продължи да се усмихва насреща ми с дълбоките бръчки около очите му, хвана ме за ръкава и ме задърпа настрани.

„Пусни ме бе, к’во става” – викнах аз.

„Елате, елате, ще хареса.”

Морякът ме повлече към малката уличка между къщите, която знаех, бе задънена и водеше към безистен с кофи за боклук. Преди да се възпротивя отново, ме обля гореща вълна, краката ми се подкосиха и бях обзет от странно усещане, смесващо страх с наситено удоволствие. Дръпнах ръка рязко, за да се изскубна от лапите на нападателя, но той ме пусна сам. Посегнах да го ударя, но се оказах без нужната сила да го направя и колкото да напрягах мускулите си, ръката ми продължаваше напред като в гъста каша. Отказах се да нападам спонтанно и се отпуснах. Тялото ми премина през топла и еластична ципа, а след това всичко се върна отново в нормалното си състояние. Гравитацията изпълни крайниците ми, почувствах въздуха около себе си, пространството и точно тогава осъзнах промяната. Влажният сутрешен въздух на тясната островна уличка бе заменен от широко и сухо, прохладно пространство. Чух лека класическа музика, тръснах глава и се огледах наоколо. Нямаше и следа от холандеца, стоях в залата на голямо кафене. По масите самотни хора с елегантни костюми, цилиндри и подпрени бастунчета четяха вестници и отпиваха кафе от порцеланови чашки.

Почувствах се неловко и известно време останах на място, в смисъл гадните ми дрехи, тъпото изражение и всичко останало, докато господата наоколо изглеждаха вече будни и уверени в това, което правеха. Нямах представа, къде съм попаднал и как трябва да постъпя. Излязох от краткото си вцепенение и тръгнах напред по дебелата червена пътечка, което усещах като гъст мъх под краката си. Реших, че така и така съм тук, мога да отида до бара и да си поискам кафе. На средата на залата обаче ме пресрещна един от келнерите със снежно бели престилки.

„Мога ли да ви помогна, господине?” – попита той на странен български език и ме огледа от глава до пети.

Объркването ме връхлетя отново със светкавична скорост.

„Надявам се да... пием едно кафе.”

Някак си успях да скалъпя това изречение на смешния ми български и се усмихнах притеснено.

„Боя се, че нямаме маса за вас, господине. Ще трябва да си вървите” – каза келнерът.

„Аз сега идва...” – смотолевих.

„Насам!”

Българският келнер сложи ръка на рамото ми и понечи да ме обърне към вратата. Аз отстъпих назад и го погледнах, викайки, че имам пари и искам просто едно кафе, което дори няма да пия вътре. Мъжът обаче продължи да ме подканя да напусна. В мен се бе надигнала някаква особена упоритост и аз продължавах да повтарям, че имам пари и ще си платя, само да ми дадат кафето. Настана малка шумотевица, още един келнер се присъедини към колегата си, за да му помогне да ме изпъди. Същевременно всички посетители се бяха обърнали и наблюдаваха сцената с интерес. Някои правеха възмутени физиономии, други коментира помежду си, а трети, оставили вестниците си, се забавляваха на мой гръб.

Вече бях преглътнал гордостта си и мислех да си ходя доброволно. Тогава на една маса в дъното забелязах млада жена с рокля, която говореше на тъмен тип с бомбе и черно наметало, който си водеше записки. Беше Соня, сестра ми. Келнерите около мен продължаваха да ме навикват и да опитват да ме избутат към вратата, а аз вече не ги слушах. Соня и човекът с нея имаха сериозни изражения и не обръщаха внимание на сцената, която бях създал в средата на кафенето. Тя продължаваше да дава някакви наставления, а онзи записваше припряно и кимаше.

„Сон...”

Опитах се да извикам, но някакъв огромен тип, облечен като пиколо, се появи изневиделица и ме сграбчи. Останах без въздух, а онзи ме вдигна на педя от земята и ме понесе навън. Не откъсвах очи от сестра си, но нямах възможността да извикам отново, опитвах, а от дробовете ми излизаше само хриптене. След това бях изблъскан през вратата с такава засилка, че паднах назад и седнах на плочките. Свитата се прибра обратно в кафенето, а аз останах да седя така на прашната улица, неспособен да осмисля всичко, което ми се бе случило току-що.

Около мен се разминаваха хора от друга епоха, които сваляха шапки и се поздравяваха. По улицата се движеха файтони. Схванах, че вече не съм на острова. По някакъв начин се бях пренесъл някъде другаде. Изправих се и огледах наоколо, изведнъж спомените изплуваха в съзнанието ми, малката градина отдясно, църквата с острите златни кули, жълтите павета. Бях попаднал в София. Тръгнах надолу по тротоара. По някаква причина в главата ми бе заседнала идеята да пия кафе и не можех да мисля за нищо друго, макар около мен да се случваха множество необясними неща. Още не се бях отдалечил, когато чух токовете на някой, бягащ зад мен. Преди да се обърна, една ръка се простря на рамото ми отново и ме обърна насила. Беше мъжът с наметалото, който говореше със Соня в кафенето.

„Ела, ще те заведа на едно място, там няма значение, как си облечен” – каза той от нищото.

„Искам да си изпия едно кафе и да продължава към работа.”

Гласът ми прозвуча покорно. По някаква причина изпитах респект към този човек, повярвах му. Сигурно можеше да ме отведе където поиска, да прави всичко с мен.

„Лесна работа, не се притеснявай. Ще отидем в Арменското кафене, там са наши. Хайде!”

Мъжът се усмихна под гъстите мустаци и ме тупна по гърба приятелски. После поехме напред към царския дворец. Съзнанието ми сега бе обзето от нова мисъл: „Отивам на работа, пия едно кафе и отивам на работа... работата.”

Ярката светлина нахлу в главата ми и видях разфокосирани образи, които бързо приеха форми. Лампа, картина, масичка, празни бутилки...

„МАМАК МУ!”

Скочих от дивана и забих поглед в часовника на стената: десет и петдесет и шест. Започнах да стрелям псувня след псувня и да се оглеждам за обувките си. Една по една ги нахлузих, прегладих работната риза с ръце и започнах да бутам по джобовете си портмонето, телефона, ключовете. В пепелникът стоеше още един фас със сива дъга от пепел, който ми напомни за намерението ми от преди час да запаля цигара за из път.

Тръшнах вратата, без да заключвам, и се понесох.

Влязох в ресторанта през централния вход и понеже бях закъснял главоломно, се запътих директно към сладкарската витрина. Никой от колегите не ми обърна внимание. Поздравих мениджъра Чарли, който в този момент режеше парче ябълков пай, а той не отговори нищо. Държаха се все едно сме на война и аз, деморализираният, съм предал другарите си. След като постоях известно време като в небрано лозе около него, без да мога да му помогна с каквото и да е било, обстановката стана нелепа и Чарли с половин уста ми каза, че днес ще отсервирам. Това си беше своеобразно понижение в длъжност, но аз се почувствах прекалено гузен, за да възразя, и с табла в ръка се спуснах между масите.

Така цял ден се стрелках между салона и кухнята, разтоварвайки пълни табли с чаши и чинии. Останалите ми подхвърляха по някоя реплика само ако бе крайно наложително. Дори двете миячки в кухнята се държаха остро. По обяд, когато се канех да вляза при тях с поредната пълна табла, чух, че споменават името ми, и замръзнах пред вратата.

„Чарли иска да го махне” – каза едната миячка.

„Крайно време е, прави каквото си иска, мисли, че като работи тук отдавна, не могат да го пипнат” – отговори другата.

„Обаче той е с договор и няма как да го уволни без причина” – продължи първата миячка.

„Абе, виж го на какво прилича, аз подозирам, че се друса, погледни му очите, като дойде.”

„Нищо чудно и униформата винаги му е на гъз. Мисли си, че е повече от нас, идва пет за четири и не му дреме...”

„Тихо, май идва.”

Бутнах вратата и влязох. Плотовете бяха заринати с мръсни съдове, миячките клюкарстваха и държаха по една сапунисана чиния в ръка, за да изглеждат заети.

„Къде да ви оставя тези?” – попитах хладно.

Едната от тях се размърда и освободи място.

„Изглеждаш много уморен” – каза тя ехидно. – „Излез да пиеш едно кафе, да пушиш една цигарка, да свежнеш!”

Другата миячка се изкиска. Напуснах кухнята.

Следобеда в ресторанта стана спокойно. До края на смяната ми оставаха два часа. Бях обрал и лъснал всички маси. Столовете бяха подредени, чистите чаши бяха полирани. Подпрях се на бара и се загледах в един от телевизорите, на който вървеше CNN без звук. Стори ми се, че поне в десетина държави цареше тотален хаос. Сменяха се сцени с масови метежи по улиците. Азия, Европа, Африка – хората тичаха с шалове и маски на лицата, мятаха камъни, коктейли молотов и се биеха с полицията или армията. Нещо ставаше в целия свят, нещо извънредно, което не бях забелязал до сега. Дали не се случваше някаква световна революция. Чарли ме изненада в гръб и като ме погледна кисело, смени канала на телевизора. Разбрах посланието. Трябваше да грабна таблата и да започна да се правя на зает. Изпитах силно желание да го ударя.

В шест часа смяната ми свърши и се приготвих да си ходя. Чарли видя, че вкарвам магнитната си карта в компютъра на бара, и пристигна при мен.

„Утре си от десет и половина. Ела и ще видим какво ще правиш.”

Не вярвах на ушите си и изобщо не се сещах какво да кажа. Той продължи:

„Сестрата на Силвия е родила сутринта и тя трябва да замине при нея. Ти ще я заместиш. Сега върви да се наспиш.”

Обърнах се и тръгнах към изхода с омекнали колене. В главата ми всякаква мисъл беше притъпена от едно масивно усещане за всемирна несправедливост, чувството, че вече нямам контрол над тялото, живота, свободата си. Беше ме страх. Tолкова ме бе страх, че не можах да кажа нищо. Стиснах зъби, исках да грабна камъни, да изпотроша прозорците, да обръщам маси, да изритам Чарли в корема, да хвана миячките за косите и да ги влача по мокрите плочки в кухнята. Вместо това се отдалечавах към апартамента си. Дадох си сметка, че сутринта ще стана рано и ще се върна в ресторанта. За пръв път от много време ми се доспа наистина. След десет минути се хвърлих на леглото и се разпаднах на стотици парчета.

Отивахме на водна пързалка със софийския ми братовчед Петър. Бях вървял ужасно много време в центъра на София в детското си тяло, но със съзнанието си на възрастен мислех за ресторанта. Бързах да се прибера в къщата на баба и дядо в Павлово, но тя беше далеч, а центъра сякаш бе безкраен лабиринт. Вървенето ме напрягаше, исках да стигна поне до спирка, за да хвана някакъв транспорт, но не успявах да се измъкна от повтарящите се площади. Минах поне пет пъти пред някаква църква и накрая изскочи Петър, който ме разцелува по бузите, каза ми, че трябва да отидем на водната пързалка, защото всички са във ваканция и са там. Той беше различен, голям и потаен, искаше да ми каже нещо, но не се решаваше да започне.

Продължихме към така наречената водна пързалка и по пътя Петър се преобрази. Неусетно се пренесох в Стара София, а до мен вече вървеше мъжът с черната пелерина и бомбето. Попитах го кога ще стигнем на пързалката, а той ме погледна с набразденото си и обветрено лице и ми каза, че първо ще пием кафе. Сетих се къде отивахме, в Арменското кафене. Внезапно ме обзе ужас. Най-после се отдалечавахме от центъра, което беше хубаво, но се движихме в противоположна посока. Трябваше да отида в Павлово, където беше целият ми багаж. На всяка цена исках да си го взема, за да се върна на острова, не можех да се прибера без вещите си, а на дугият ден работех от десет и половина. Дори да тръгнех веднага, пак нямаше да стигна навреме. Щяха да ме уволнят.

Влязохме в Арменското кафе. Беше тясно и опушено. Кривите варосани стени бяха подпрени с напукани дървени греди и висяха над масите заплашително. Изглежда, това не притесняваше присъстващите, защото те стояха спокойно по местата си и разговаряха, сърбайки шумно от кафетата си. Наоколо с джезве в ръка се разхождаше съдържателят на заведението, облечен в захабена риза, загащена в черен пояс. С гъстите си засукани мустаци той приличаше на испанец, но всъщност бе арменец. Над бара на тънки вериги висеше дървено табло с надпис „При Адом”. Това явно беше Адом и той познаваше добре моя спътник, защото двамата се прегърнаха, намигнаха си заговорнически и се разцелуваха по бузите така, сякаш арменецът ни е очаквал отдавна. Заведоха ни на една маса, скрита зад вестибюл в дъното до кухнята. Там ни очакваше група от мъже, наметнати със същите дълги и тъмни пелерини, но с широкополи шапки, които скриваха лицата им. Никой не проговори. Една фигура се изправи властно и мълчейки, се загледа в мен с топла покровителска усмивка.

„Това са момчетата, които се погрижиха за атентата. Те организираха всичко от игла до конец, набавиха динамита, прокопаха тунела и ще взривят сградата.”

Никога не бях чувал нито за атентат, нито пък за момчетата. Вече не ми се пиеше и кафе, напротив, бях достатъчно бодър и мотивиран да достигна до къщата на баба и дядо. Исках да си взема куфарите и да се върна на острова, чиято отдалеченост изведнъж осъзнах. Нямаше начин да стигна до там навреме за работа. Сякаш прочела мислите ми, фигурата на сестра ми, която от няколко дни играеше някаква нова роля, проговори за пръв път, казвайки:

„Няма нужда да се тревожиш, утре всичко ще свети.”

После влязох в „Стаята” и с два скока се озовах пред масата със стъклениците. Юън бе заминал по работа и щеше да се върне за празника на града. Имах достатъчно време, за да приключа до тогава и да го направя в най-тържествения миг, когато ресторантът е пълен. Зарята щеше да избухне, революционните фойерверки на Юън, в същия момент щях да детонирам пакета в шахтата. Адски подарък. Във всеобщото опиянение от карнавала и пироефектите никой нямаше да обърне внимание на това, което се случва в ресторанта. Вероятно няколко минути, може и повече, докато службите дойдат. До тогава десетки ще са измрели на място, оцелелите ще са се изпотъпкали в паническите опити да се измъкнат от горящата сграда, а навън заря, карнавал, празник.

19–36–01–6 – Щрак!

Една по една натъпках тротиловите пресовки в раницата си и макар да нямаше очевидци на кражбата, затворих вратичката и побягнах навън. Копах две нощи с чук и длето, като постигнах незначителен напредък. На третата нощ се върнах с къртач и всичко стана за минути. Натъпках материала и го свързах с детонатора. След това не отидох на работа, бе празникът на града, големият карнавал, заслужавах да бъда свободен и да празнувам с останалите. Унесен в подготовката на зарята, Юън изобщо не забеляза, че касата му е опразнена. Груба немарливост, горкият Юън, щеше да се обвинява до края на дните си.

Накрая – девет и петдесет и шест вечерта, ресторантът беше пълен с народ. Никой не забеляза, че зарята започна по-рано. Изчаках до края и точно преди специалната кулминация натиснах бутона. Шейсет златни лъча изсъскаха към небето. Опашките им разхвърляха искри, достигаха все по-високо и с оглушителен тътен се пръснаха, превръщайки нощта в ден, мнозина запушиха ушите си. Замириса на сяра, от небето се посипа обгоряла хартия, а после миризмата постепенно се разсея.Птицата на трагедията разпери криле и се спусна стремително над главите на празнуващите по площадите. Мнозина споделяха ужасяващият слух, че нещо се е случило в ресторанта на “Salt Shore Co.”. Нещо ужасно, хората се споглеждаха пребледнели, правеха гримаси и побягваха в посока Сейнт Елмо, за да се уверят с очите си. Слухът порасна в потвърдена новина и скръбта стегна душите на целия град...

След такива бурни преживявания не можех да повярвам, че за пръв път от месеци се будя свеж и отпочинал. Дори не погледнах часовника. През нощта времето бе спряло да ме интересува. Не бях на себе си, събудих се щастлив и безгрижен. Вместо да подходя към сутрешния тоалет, си направих чаша горещо мляко с какао и седнах на плетения стол до прозореца, загледан в минувачите. Запалих цигара, изпуших я бавно и се върнах в завивките.






Гласувай:
0
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: knigolubie
Категория: Изкуство
Прочетен: 951022
Постинги: 1075
Коментари: 492
Гласове: 1304
Календар
«  Ноември, 2018  
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
2627282930