Постинг
30.03.2013 06:00 -
Симеон Гаспаров: Из "Врати от небеса, или когато Джими Хендрикс беше българин"
ЧАСТ ТРЕТА
22.
Рик: Искаш моя съвет?
Анина: О, да, моля.
Рик: Върни се обратно в България.
Из филма “Казабланка”
(в ролята на Рик- Хъмфри Богарт)
…Том стоеше в средата на огромен гигантски вестибюл. Мястото приличаше на лоби на безвкусно обзаведен замък или музей. Раздразнени, сърдити мъже със святкащи от гняв очи, тичаха във всички посоки. Хората наоколо, чупеха огледала, прозорци, врати, компютри, телевизори и всичко, което им попаднеше под ръка. От по-горните етажи на сградата, пък гневният народ изхвърляше маси, столове, кожени дивани, луксозни канапета, ръчно изработени рафтове за книги, папки с документи, които пък тези отдолу, събираха върху огромна горяща купчина. Докато едни спореха и се караха гръмогласно, разделени на групи, други пък обикаляха с коктейли “Молотов” в ръце из коридорите на замъка (или музея), разбиваха заключените врати на офисите и хвърляха горящите бутилки във вътрешността на помещенията, които на мига покриваха всичко в пламъци.
На Том му се подкосиха колената. Едно зловещо чувство го сграбчи за гърлото.
“Ох, Господи...прости ми...” извика Том и падна на колене...”Аз съм в Ада! В Ада...”
Край него настъпи мълчание. Каращите се хора, спряха да спорят и го погледнаха учудено.
“Аз съм в Ада...мъртъв съм...о, не-е-е...” крещеше Том, държейки се с две ръце за главата.
Изведнъж всички прихнаха дружно да се смеят и да го сочат с пръст.
Все още паднал на колене, Том повдигна очи и погледна сконфузено наоколо.
“Хей, момче! Недей така, бе излагаш се...успокой се....” обърна се, кротко към него, средно висок мъж, с тъмни мустаци, облечен с протъркани джинси и овехтяла риза. “Какво ти стана? То вярно, че ние, от днешна България, ако попаднем в Ада, ще ни се стори като на ваканция, с това правителство, ама ти бива ли така, да се излагаш? Я, да се стегнеш и да спреш да взимаш там хапчета ли, наркотици ли, му викате по модерному, че виж на какво си се направил” скастри го човекът, докато му подаваше ръка да стане.
“Остави младежът бе...прав е...как да не е Ад...” подеха останалите от групата, намираща се най-близо до Том.
“По-зле е даже! Ей, над 20 банки фалираха за два месеца. Инфлацията е над 400 процента. Заплатите - 5 долара на месец. Цените в магазините се променят по четири-пет пъти на ден.” Развика се пламенно, средно висок, около тридесет годишен мъж, с набола брада.
“Фалират, защото близките на политиците, вземат заеми в долари, а ги връщат в невалидни български левове...” добави пък, около шестедет годишен човек с очила.
“Аз ви казвам, извършва се конспирация! Конспирация, бе хора...искат да ни заличат от лицето на земята....” извиси глас, едър мъжага, който се опитваше, с гаечен ключ, да изтръгне клавиатурата от огромен черен роял. Том се загледа в рояла. След като не можа да разбие клавиатурата му, едрият мъж, го завъртя и засили с всичка сила в стената. От ударът се разнесе тътен от метални жици. Капакът на рояла се откърти. По пода се разпиляха черно-бели клавири.
“От 3 часа сутринта, съм станал на опашка да чакам за мляко за детето. Отвориха бакалията в шест часа и тъкмо ми дойде реда, в шест и половина, млякото свърши...” крещеше ядосано мъжът, сякаш се караше на себе си. “Какво става с тая България, бе хораааа...” викна той, след което се засили отново, хвана изпотрошения роял и го плъзна по лъскавия под, към горящата камара мебели.
“Бъл...Бъл...Какво? Какво, говорят тези хора...” опита се да вникне в думите, достигащи отвсякъде към него, Том. Какво бе това място? Къде бе попаднал? И защо от устата му не излизаха думи на английски, ами с някакво странно, непознато, фонетично звучене?
Неусетно, Том започна да вижда предметите край себе си с по-ясни очертания. Разсъдъкът му започна да се връща и той се опита да осмисли ситуацията в която бе изпаднал.
Ако това не бе Ада, означаваше, че той, не бе мъртъв, заключи той. Но пък беше ли жив? Или бе изпаднал в кома? Том се ощипа и моментално, сви вежди от болка. Тогава? Една досадна, неприятна мисъл го жегна отвътре и накара да изтръпне. Дали пък, срещата му с Джими Хендрикс, не бе лъжовна фантазия, а истина? И това нещо, там, с вратите...”Или изборът, или какво още”, опита се да си припомни Том...Ами, да! Ако всичко това бе истина, то той бе отворил...ДРУГАТА врата? Онази, непредскзуемата? Егати...
Край Том гневната тълпа, като че ли се бе успокоила. Направи му впечатление, че хората наоколо, бяха започнали да се държат, не съвсем, като разгневени бунтари или вандали, целящи да изравнят със земята, този замък или музей, в който той, незнайно как бе попаднал, но като клиенти тръгнали на пазар из гигантски, безпалтен, шопинг мол.
Вместо с коктейли “Молотов”, народът вече обикаляше с колички. Хората бяха помъкнали всякакви колички – строителни, детски, ръчни и какви ли още не самоделно изработени видове, които те дисциплинирано товареха с всичко, което им попаднеше пред очите – от цветни телевизори, перални, видео, стерео уредби, та чак до персийски килими и хладилници. Вещите, които им се стореха ненужни, бяха внимателно отделяни настарани и запокитвани обратно в горящата камара.
Погледът на Том се спря върху група от шест-седем мъже, които прикрепяха паянтова железна стълба, върху която някакъв се бе покачил и се опитваше да отвинти от тавана, прекрасен, кристален полилей. Заради танцуващата във всички посоки стълба, човекът най-отгоре правеше ужасно смещни движения с тяло и ръце, докато се бореше с винтовете по тавана и едновременно с това опитваше да запази баланс. Тези отдолу, които прикрепяха стълбата, разпалено викаха и му даваха нареждания, как да развърти болтовете и същевременно да не падне от стълбата. Имаше нещо смешно в тези пичове. Приличаха на трупа клоуни, участвуващи в цирка на лудостта. Том почти се усмихна, докато ги наблюдаваше.
“Граждани! Братя! Българи...Стачката приключи! Правителството подаде оставака! Приберете се по домовете” дочу Том човек с високоговорител в ръка, да обикаля сред народа. На Том му се стори, че е попаднал в някакъв политически сблъсък и тълпата е излязла вън от контрол. “Нещо като “битката за Чикаго”, през 1968-ма година по време на Демократическата конвенция в града”, припомни си той наученото в часовете по история.
“Спрете! Не палете повече...братя...Спрете...Стачаката свърши...Моля ви, спрете да плаячкосвате...Тази сграда е наша...На нашия народ...Тук заседават народните избранници...Това е нашия парламент...Укротете се...” викаше човекът с мегафона. “Моля, покажете, че вие не сте като тези, които ограбиха нас и разсипаха нашата бедна родина България...Покажете, че не сте като тях...”
“Иди на маййййййййййната си бе, ейййй...” изкрещя един пъпчив тийнейджър към човекът, след което запокити към него крак от счупена масичка за кафе. Мъжът видя, летящата към него мебел, захврли мегафона на земята, наведе се и ловко избегна удара. Миг по-късно, той скочи, грабна мегафона си, и тръгна да гони, наглият тийнейджър, сипейки псувни и ругатни, така че да го чуе целият свят. Тийнейджърът се уплаши и побегна към най-близката отворената врата. Преди да достигне изхода, той се спъна в захвърлена на пода, счупена на две видео уредба и полетя с глава напред, право в групата мъже, които прикрепяха паянтовата стълба и продължаваха да дават съвети, на този който, отвърташе болтовете. Тийнеджъра се вряза в тях. Мъжете изпопадаха на земята. Стълбата се разлюля. Онзи, който бе най-отгоре й, изгуби баланс и полетя направо върху главите им. През това време, останал да се държи само на един полуразхлабен винт, гигантския полилей се задържа във въздуха около секунда-две и се сгромоляса покривайки целия под с малки сияйни кристални частици, оставяйки една огромна черна дупка на тавана.
Колкото и да му беше кофти, Том не се сдържа и разсмя от сърце...
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари
Търсене
За този блог
Гласове: 4316
