Книголюбие :: Силвия Томова: Тит от Никомедия

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

09.04.2013 06:00 - Силвия Томова: Тит от Никомедия

Автор: knigolubie Категория: Изкуство

Прочетен: 662 Коментари: 0 Гласове:

Последна промяна: 09.04.2013 06:17

Откъс от романа

Тит те поздравява!
Трогнат съм, скъпи мой, от твоя жест. Очаквах да получа час по-скоро писмо от теб, но не съм се и надявал на толкова скъп подарък. Изпълнен съм с трепет, но и гордост. Не бях предполагал, че си толкова сръчен и че златарският занаят ти се удава с такава лекота.
Ако някога промениш намеренията си и се откажеш от науката, на която сега се отдаваш с такова усърдие, то убеден съм, че твоят нов талант би те окичил със слава.
Не съм виждал друг пръстен така старателно полиран, нито съм подозирал за съществуването на камък, който проблясва като зеница. Истински развълнуван съм и защото зная колко време отнема направата на едно такова бижу... И още, длъжен съм да призная, никога досега не бях получвал дар, който да ме покори
със своето изящество, но още повече да плени сърцето ми с нежното търпение, което си вложил и в най-незабележимия детайл...
Вече си разбрал от предишните ми писма, че бях съкрушен от случилото се с Георги. Тъгата все още не ме е напуснала, но приех този твой жест към мен като малка утеха, а думите, с които ме окуражаваш, възкресиха вярата ми в живота.
Ще ти разкажа края на историята, която подех в предишните си писма. Тя все още тегне над цялото ми същество, а и подозирам, че в бъдеще неизменно и неведнъж ще напомня за себе си, но сега съм длъжен както пред теб, така и пред себе си, да бъда откровен.
И макар всяка дума, която изписвам, да ми причинява почти физическо страдание, ще поема предизвикателството, което съдбата ми е отредила. Всички ние един ден ще се изправим на брега на Стикс и ако подземните богове преценят, че сърцето ми е отровено с грях, с лъжа или светотатство, то нека ме съдят по законите на справедливостта. Днес и пред теб аз се кълна, че това, което ще прочетеш, е са мата истина и аз не съм щ отнел, нито придал, нищо. Писах ти, че жрецът Атанасий предизвика Георги.
А заедно с него и божеството, в което офицерът вярва. За да убеди Атанасий в силата на своя бог, затворникът и жрецът се отправили към гробището. Там сред тишината и мъртвешката хладина, която излъчват надгробните плочи и статуите, затворникът трябвало да призове мъртвите да се изправят. В този момент двамата били следвани не само от палачите, а и от множество хора, които ставали все повече и повече. Не зная дали тълпата е окуражавала Георги, или пък Атанасий, но и двамата стъпвали гордо, сякаш знаели, че небето е отредило именно този път да им е последен и че е настъпил мигът, в който да приемат жребия, какъвто и да е той. Щом стигнали, и двамата – затворникът и жрецът – коленичили. Георги притворил очи и се помолил на своя покровител, а Атанасий – на нашия небесен отец... Знаеш, скъпи мой, че ние, смъртните, се наказваме взаимно, но отплата за грешките си получваме от небето.
Известно ти е и от нашата история, а и от легендите, че безсмъртните също страдат от делата човешки. Нямам представа коя от тези две единствени възможности се е случила тогава,
на онова гробище, но после в града се говореше, че отнякъде се чул глух тътен. Дори земята под паметниците сякаш се раздвижила и насред тихите алеи се отворила пукнатина. Тя преминала точно между Георги и Атанасий и двамата се оказали от двете й страни,
сякаш на двата бряга на пресъхнала река. В този момент тълпата трепнала, развълнувала се като един човек и към облаците във въздуха се изтръгнала дълга въздишка. Не зная дали пукнатината е повлякла със себе си хора, но после в Никомедия се говореше, че
някакъв странник изскочил от дълбините щ и изплашен от погледите, приковани в него, избягал.
Аз самият чух две коренно противоположни версии за случилото се на гробището. Едни твърдяха, че онзи човек е бил възкресен, а други, че е безумец, изгубил разсъдък след пламенните молитви на Георги и на Атанасий. Но щом видял този човек да тича между гробовете, следван от подивялата тълпа, Атанасий се сринал. Не смея да предположа дори каква е причината за това...
Дали е повярвал, че вижда пред себе си човек, успял да пробие преградите, които разделят двата свята – този на живите от този на мъртвите, – или просто вече усещал, че собственият му край наближава... Не зная и как е реагирал Георги, но от хора, които се кълнат, че са били на онова място, чех, че след чудото Атанасий
и Георги разменили още няколко думи. Атанасий се поклонил на затворника и понечил да извади кремъчния нож, който всички жреци са длъжни да носят със себе си. Георги опитал да го възпре, посегнал да отскубне ножа от ръцете му, но вече било късно – Атанасий прокарал острието през гърлото си и тялото му паднало в пропастта, която някой от двамата с молитвите си бил отворил. В този момент втрещените от видяното палачи се спуснали към Георги, извадили мечовете си и го посекли...
Сам разбираш, скъпи мой, че сега и докато ти пиша, в гърдите ми сякаш е заседнала скала. Студените щ ръбове ме убиват като остри шипове, а слепоочията ми парят. Ние с теб знаем много истории за хора, върнали се от долното царство. Колко пъти сме си разказвали историята на Еней, прокълнат да види Дидона, любовта на живота си, наказана да се скита край ледените води на Стикс без да намери покой. Чувал си и историята на Протезилай, който
едва ден след сватбата си е трябвало да тръгне с войската към Троя. Протезилай загинал от стрела, но любовта му към жената, която оставил в нашия свят, трогнала сърцата на самите богове. Юпитер, в безкрайната си милост, позволил на воина да се върне
при съпругата си за един ден. Знаем и за дързостта на Микил, който не пожелал да се качи в лодката на Харон, защото не бил довършил още вилата си и искал поне за миг да може да се наслади на сътвореното от неговите ръце...
С това искам да кажа, скъпи мой, че аз вярвам във възкресението. То сполетява успелите да убодат сърцата на боговете и да събудят тяхното състрадание. Затова и не разбирам защо след смъртта на Георги градът е обхванат от такава масова истерия.
Нима всички ние, които живеем сега и тук, сме забравили за Еней? Нима не помним вече и Протезилай? Колко още пъти трябва да препрочитаме Омир, за да видим, че боговете могат
не само да спасяват, но и да наказват... Истински огорчен съм, че най-красивите истории явно са прокълнати да бъдат пренаписвани вечно, а единствената промяна в тях да са имената на героите...
Това е историята, която исках да ти разкажа. Възможно е утре ти да чуеш нещо коренно различно, но отсега ти обещавам, че няма да опитвам да опровергавам никого... Защото зная, че хората измислят и доукрасяват истината, тъй като имат нужда да бъдат чути, да бъдат забелязани, да получат почест. Аз нямам нужда от това, защото имам теб. Твоите слова са истинският божи дар за мен.
Бъди здрав и не спирай да ме изненадваш!

Нагоре