Постинг
11.04.2013 06:00 -
Веселин Стоянов: Моделът и неговият художник
Откъс от романа
*****
Обядът в чифлика продължи до късния следобед. Не случайно Орозови се славеха като най-изтънчените европейци сред останалите розотърговци в градеца К. Заедно със спомена за Трявна и баща си Анна беше изстрила и всички онези стари рецепти, които някогашната помощница на майка и бъркаше, вареше или печеше на печката в одимената кухня. Но колкото и да се стараеха да внесат европейските привички в дома си Орозови не можеха да отминат аперитива от гюлова ракия. Все пак бяха розотърговци и гюловицата беше другото чудо на тяхната индустрия.
Под опушените навеси в южния край на чифлика, където се намираха розовите казани, самият Орозов обясняваше как се извлича розовото масло, а на маса под големия орех бе послана бяла покривка с няколко стъкленици изстудена гюлова ракия. Буров, Пенчо Симов и генерал Вълков кимаха с глави на обясненията, но по-често поглеждаха към масата и когато Орозов видя, че търпението им се изчерпва ги поведе към ореха. Когато разля от кафявата течност ги попита:
- Господа, знаете ли каква е тайната на гюловата ракия?
Атанас Буров и Пенчо Симов се спогледаха, генералът само се усмихна.
Орозов, усетил превъзходството на човек, който знае нещо повече от другите, помълча малко и победоносно заяви:
- Тайната е добра гроздова ракия.
- Не се ли прави от рози? – попита неуверено Пенчо Симов.
- Не – катко отвърна Орозов – Прави се от чиста и с добър градус ракия от грозде. После на литър ракия се слагат девестдесет пъпки от маслодайна роза и се чака да престои деветдесет дена. Добива ето този цвят на черничево дърво, мека и с аромат, които вие усещате сега. Наздраве!
Мъже отпиха по глътка от чашите и ги оставиха на масата. Генералът обърса устата си и, уж невинно, попита:
- А с тереше не става ли?
Всички се засмяха, защото измамите с терешето бяха стара и запазена марка на розотърговците. Още преди два века производителите на розово масло били забелязали, че най-удобното средство за получаването на повече розово масло, отколкото са добили било гераниевото масло, което се получавало от индрише. Оставяли на слънце двете масла за няколко часа и след като те се затопляли добре ги смесвали в общ съд. Гераниевото масло, което наричали терешето, поемало миризмата на розовото масло и увеличавало количеството му. До преди руско – турската война от 1878 година розотърговците смесвали маслата в канторите си в Цариград, защото терешето било оставяно от Азиатската част на Османската империя и от Близкия изток, но след това гераниевото масло било доставяна директно в градеца К. в малки бурета и дамаджани, като пощите били заблуждавани за съдържанието на стоката.
Така било някога, но след като Орозови, пък и другите розотърговци, построиха големите еднотонни и двутонни казани, които той днес показваше на гостите си, сипваха гераниевото масло направо в казана с розовия цвят. С прекия огън, парното загряване и чрез водните пари фалшификаторите постигаха най-финно смесване на продуктите и екстратът от терешето се отделяше заедно с розовия цвят. За световните парфюмерийни компании не оставаше нищо друго освен да оборудват на българските граници химични лаборатории, които да проверяват излизащите от страната количества розово масло. На и тук парите показаха своята сила и самите митничари даваха съвети на фалшификаторите да слагат в маслото „анпирин”, с който да повишават температурата на замръзване.
Обядът беше сервиран на чердака на господарската къща в чифлика.
Когато свършиха Орозов даде знак на Анна и тя събра жените и мъжете, които работеха в чифлика на специален обяд, който беше подредила за тях в една отдалечена къща за слуги. Това, което Орозов и гостите му щяха да говорят трябваше да остане в тайна от чуждите уши и погледи.
Пръв започна домакинът:
- Господа, тук ни събира един общ проект. Много дързък, но и много печаливш. Започвам по същество. Имам договор да изнеса за френска търговска фирма от град Граас около хиляда килограма розово масло.
- Умешано с тереше, нали! – ухили се генерал Иван Вълков, като си спомни предишната си шега.
- Генерале, оставете ни да изслушаме какъв е проектът на господин Орозов – намеси се веднага Буров.
Пенчо Симов също кимна раздразнено с глава по посака на генерала. Вълков обидено се извърна, като се чудеше какво прави тук сред тези цивилни и потърси с поглед госпожа Орозова.
- Планът ми е много по-дързък от сегашните афери. Смятам да изпратя във Франция чисто тереше. Хиляда килограма чисто тереше.
Лицето на Буров грееше. Той знаеше за аферата и неведнъж бяха я обсъждали с Орозов. Пенчо Симов също бе известен и кимаше с глава, затова генералът огледа тримата внимателно и се обърна с интерес към Орозов. Той разбирше, че неговото присъствие тук е свързано по някакъв начин с тази сделка. Буров покани с ръка Орозов да продължи.
- Схемата е проста. Проверяваме качеството на розовото масло в лабораторията в К. В присъствието на представителя на застрахователната компания Алберто ди Матео. В присъствието на моят приятел и поръчител на застраховката на товара, уважаемият Пенчо Симов. В присъствието на двамата товарим маслото на вагон от Стара Загора. Алберто ди Матео, дипломат и представител на италианската застрахователна фирма ще придружава розовото масло до Граас, Франция. Там обаче ще пристигнат не конкуми с розово масло, а конкуми с тереше. След което Застрахователната компания ще изплати цената на маслото, а то ще си остане при нас. От което се надявам да дръпнем поне един милион лева.
Орозов се облегна назад и запали тънка пурета. Останалите мълчаха, като всеки още веднъж претегляше казаното. Генералът проговори пръв:
- Аз къде съм в тази схема, господа?
Този път се обади Буров:
- Маслото ще подменим ние. Ти ще осигуриш охраната. Между Стара Загора и София влакът трябва да спре за две минути. Там ще действаме ние. Охраната от теб. А после, ако нещо се разчуе, ще обвиним твоите „неотговорни фактори” или шайките на разбойниците, които скитат из горите. Кое избираш?
Генералът не бързаше да отговори, макар че всички чакаха него. Тия хора не се шегуваха и той трябваше да се съгласи, но преди всичко да си определи цената. Попита:
- Как ще делим?
Буров и Орозов се ухилиха, а Пенчо Симов го побърза да го успокои:
- Бъди рахат, няма да останеш на сухо. Ще делим по братски - на четири.
*****
Още през първите години на XX век се прояви неговия капризен и жесток нрав. Особено след като модистките приемаха вече директно в салоните по етажите на големите сгради. Падаха табута за дрехите, за косите за всякакви аксесоари ижените се трупаха една през друга, за да изпробват уникални дрехи или чанти. Затова всяка рокля беше събитие, особено за младото момиче. Наистина баща на Анна не се скъпеше за тези покупки, сякаш купуваше на своето момиче роклите, които жена му не можа да носи. Още съвсем млада тя беше свикнала освен с изяществото и лукса на хубавите дрехи, така и с капризите на модата. Затова леките рокли след войната изведнъж напълниха гардероба и със същата категоричност, с която тя отряза косите си като момче, постригана на черта и с предизвикателен бретон над веждите, които скриваше високото и чело.
Винаги, когато получеше писма от Франция, заедно с последните журнали изпитваше копнеж по Париж, по предвоенните години, по пансиона, по милата Калиста Змелани... Често си спомняше за S-образните женски силуети с изящно веещите се прекрасни орнаменти и винетки, роклите от муселин, батиста и дантели – един свят от нейната девича възраст, който и се струваше толкова далечен, сякаш бе останал в нечий друг, непознат живот.
- Трудно го признавам, но времето на пансиона ми липсва.
- Признавам, че успяваш да ме изненадаш всеки път, когато се виждаме. Не знаех, че си учила в пансион?!
- Да. В Париж. Помогни ми да отворя виното. Тук постоянно имаше някакви войни и баща ми не пожела да узрявам сред кошмара на вечни мобилизации и последвалия глад.
- И те затвори в кула от слонова кост?!
- Имаше пари, за да го направи. Той беше един от най-големите тревненски земевладелци. Но, дори и богати, ние трябваше да спазваме общоприетото. А там нямаше никаква фантазия. Незнам дали помниш, но по онези години разпуснатата коса се считаше за порочност. Затова, дори и в къщи всички ходехме на някакви сложни прически. Дори слугините, представи си. Мисля, че освен това баща ми очакваше от мен да поочукам балканската си дивотия.
- Виждам, че си успяла.
- Но не виждаш, че са нужни чаши. – усмихна се с шеговит укор госпожа Орозова.
Художникът започна да рови в дървения долап на стаята притеснен, че няма да открие това, което жената очакваше от него. Анна гледаше гърба му, и отгатнала смущението му продължи да се глези:
- Трябва да са по-големи. Така го иска червеното вино. Макар, че истинските познавачи сервират виното от специални кани и то се сипва няколко часа преди консумацията, защото така разлива аромата си и дава илюзията за зрялост.
Художникът се обърна и съкрушено разпери ръце:
- Вече знам, че нищо не съм разбирал от вино. Това в пансиона ли го научи?
- Когато те канят често в двореца, на журове или в легациите трябва задължително да познаваш етикета. – изрече поучително Ана - Той е опорната точка в обществото. – после гласът и стана по тъжен - Но за това ми помогнаха не толкова монахините от пансиона, колкото приятелството с Калиста Змелани.
- Коя е Калиста Змелани?
Докато Художникът наливаше в единствените стъклени чаши, които му се сториха чисти, госпожа Орозова запали една от кафявите си цигари:
- И до днес не зная. Мисля, че беше моят ангел-хранител, приел земната кожа на една прекрасна гъркиня. С две години по-голяма от мен, тя вече имаше власт над душата ми и тая власт продължава и до днес.
- Толкова си дръзка и независима, че ми се струва невероятно някой да властва над теб.
Госпожа Орозова се загледа през прозореца и остави тези думи да минат покрай нея. Помисли си, че този мъж по един опасен начин разгадава душата и, но отпи глътка и като повдигна чашата към светлината попита:
- Харесва ли ти виното?
- Каквото и да кажа ще се чувствам като профан – сви рамене Художникът.
Госпожа Орозова усети, че навлиза в територия, където се чувстваше като риба във вода:
- Защото в България са свикнали да се наливат с малага от станимашката изба “Аристидес чорбаджака”... макар че ония гърци разбират от вино.
- От там си купуват банкерите, ние караме по-скромно... на домашен оцет.
- Иронизираш ме, но това са френски вина, “Каберне совиньон” от Бордо. Забележи как мирише на сушено сено. Траминиерът дава лек аромат на тютюн, а шардонето на прясно окосена трева. Човек не бива да пропуща радостта от тези гибелни блаженства.
Художникът остави виното и разгърна листовете на скицника:
- Впечатлен съм... гибелни блаженства! - После помълча сякаш изчакваше госпожа Орозова да хвърли поредната си иронично-нравоучителна забележка, но тя замълча – Ще ти призная, че изпитвам ревност към твоя свят и усещам, че все повече затъвам в преспите на тая ревност. А и ти никак не ми помагаш с тези разкази.
Анна се наведе напред:
- Ревност у теб? Май имаме напредък?! Но интуицията ти е прекалена и сигурно е вярно, че художниците имат повече сетива от обикновените хора.
- За тебе - да! Мисля, че имам повече сетива...
- Имаш повече ревност към живота. Повярвай ми, разбирам от тия неща.
Облегнат назад с възглавниците на простичкия нар Иван бързо рисуваше с въген по белите листи. Правеше ескизи на лицето на Анна, на очите и, на облата брадичка. Искаше да улови вярната линия, да я запомни в ума и ръката си, самият той да се превърне в една неотделна част от тази линия, която бе сътворил Бог с разточителната си пищност. Попита тихо:
- Разкажи ми за теб и Калиста Змелани?
Следващ постинг
Предишен постинг
Търсене
За този блог
Гласове: 4317
