Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
24.04.2013 06:00 - Анелия Гешева: Разказ
Автор: knigolubie Категория: Изкуство   
Прочетен: 439 Коментари: 0 Гласове:
1







   СТОКХОЛМСКИ СИНДРОМ




Мъглата беше толкова гъста, че не се виждаше отсрещ­ният блок. Дена изключи телевизора, наметна огромния плетен шал на главата си, дръпна го малко назад, преметна краищата му през раменете си и с чаша в ръка излезе на терасата. Чаят я опари, затова тя го остави на перваза на прозореца и придърпа големия плетен стол. Трябва да си купи нов, този е настръхнал като таралеж, непрекъснато закача дрехите ѝ, особено плетените...

Дена не помнеше дните, не ги различаваше. Не разли­чаваше и сезоните. Пролетната мъгла обаче обичаше, без да може да каже защо. Всъщност можеше. Обичаше я заради усещането за спасение, тогава имаше мъгла... Две гарги с крясък прелетяха край балкона ѝ. Тя не ги погледна. Никога не вдигаше очи по посока на някой случаен звук, никога не поглеждаше инстинктивно. Никога след онзи път.

Грешка беше, че тогава го погледна. Нямаше ден, в който да не се запита дали защото го погледна, той озверя така. Щеше да се пита до края на живота си, всеки път, ко­гато погледнеше обезобразената си ръка.

Такива неща стават по филмите, тя никога не би допус­нала, че ще се случи на нея. Какъв късмет – да се окаже на грешното място и после седем дена час по час, минута по минута да се плаши от смъртта. И да се моли за нея.

Виктор престана да ѝ се обажда. Звънеше ѝ в начало­то, когато всичко свърши и те бяха медийни герои. С тече­ние на времето Дена все по-ясно осъзнаваше, че го прави само заради това – заради славата, трябваше да поддържа положителния си имидж, а това би било невъзможно без присъствието ѝ до него. Беше събрала в една папка интер­вютата му, снимките в тях я гледаха с топлите очи на спасе­нието, на надеждата. На надеждата за любов...

Той беше от тях. Беше от същата банда, която я отвле­че, защото я бяха взели за друга жена. Онази, другата, я посети след това в болницата; и тя, както и Виктор, беше обсаждана от журналистите, но за разлика от него не каз­ваше нищо. Дена с почуда се взираше в десетките ѝ снимки по страниците на вестниците и не проумяваше как може някой толкова много да се припознае.

Виктор беше от бандата и се беше издънил. Биха го, докато каже каквото им трябваше, после пак го биха, защо­то ги беше прецакал. Накрая го биеха по навик – за поддър­жане на формата, а и защото не можеха да измислят какво да го правят.

На четвъртия ден доведоха Дена. Блъснаха я в мазе­то при него, вързаха я в другия ъгъл и заключиха вратата. Този, който я блъсна – същият, който след това се гавреше с нея пред очите на Виктор, беше брат на неин съученик. Дена го позна – не веднага, но при едно от слизанията му в мазето през прозорчето се процеждаше мижава светлина и тя втренчи поглед в лицето му. Оня откачи. Дена чуваше гласа на Виктор, беше обезумял, мяташе се като животно и тогава Дена се влюби в гласа му. Този глас беше единстве­ното, което имаше смисъл тук, в тази дупка, в която и два­мата виждаха края си. Беше тъмно и тя не виждаше лицето му, но гласът му влизаше в нея и я караше да изпада в унес, дори смазаната ѝ ръка не я болеше толкова, когато той ѝ говореше. Така прекараха седем дена. Лудият слизаше от време на време при тях, повечето пъти беше дрогиран, тогава удряше Виктор, а когато идваше пиян, жертвата му беше Дена. Виктор тогава ѝ каза много неща, каза ѝ, че от­кача от безпомощност, от това, че е вързан и не може да направи нищо, молеше се да го застрелят, молеше Дена да говори, защото мълчанието ѝ го убиваше повече от ритни­ците на лудия.

На седмия ден при тях слезе един от другите – после разбраха, че лудия са го прибрали ченгетата, и останалите от бандата, явно разколебани, решили да го дават по-ле­ко. Затова един от тях дойде и ги развърза. Тогава Виктор направи нещо на ключалката – беше най-обикновена ръж­дива ключалка и когато оня, който им носеше ядене, си тръгна, те отвориха вратата и лекичко се измъкнаха. Дена нямаше представа къде са, нито колко вървяха, беше тъмно и имаше гъста мъгла и по-добре, защото от светлината очи­те я боляха, главата ѝ щеше да се пръсне, болката в ръката беше неописуема, от нея губеше съзнание, затова Виктор я носи на ръце, после, когато дойде да я вземе от болницата, пак я вдигна на ръце, но това беше заради репортерите, а тя сгуши лице в него, беше грозна и подпухнала и не иска­ше да я виждат такава.

Колко е малка, мислеше си, когато гледаше снимки­те от онези дни. Как се е свила в ръцете му, примряла от щастие, неможеща да повярва, че животът продължава. Че продължава с този мъж. Реши да направи невъзможното, но да изглежда добре за него – господи, колко красив го виждаше! – и не беше от благодарност, задето я е спасил, не: още там, в онова мазе, тя знаеше, че това е най-красиви­ят мъж на света, и беше се оставила в ръцете му.

Гаргите пак прелетяха на метър от нея и Дена пак не ги погледна.

Виктор ѝ се обаждаше непрекъснато през първите дни. Това, че не идва да я види, не я тревожеше – беше ѝ казал, че ще изчака да се възстанови, но че всяка минута мисли за нея. После обажданията станаха по-редки. Дена седе­ше, свита в огромния си плетен шал, и гледаше телефона. Той се извиняваше, че не може да дойде, гласът му беше топъл и плътен, питаше я добре ли е, а тя затваряше очи и си представяше подземието, в което този глас я обладава­ше с такава сила, че изтриваше от нея следите на болката, срама и унижението, и тя не беше осакатена и поругана, предстоеше ѝ онова слънчево изпращане от болницата и усещането за силата на ръцете му, и отново гласът му, който шепне с усмивка в ухото ѝ, че всичко ще е наред.

Не беше наред. Когато ѝ се обади онази сутрин и я по­пита как е, тя долови фалшивата нотка. Бяха изловили ця­лата банда и шефовете на полицията щяха да се похвалят на пресконференция, важно било да присъстват и те двамата. Каква полиция – попита Дена – нали ние сами... Важно е, каза Виктор, после помълча и добави: а и искам да те видя.

Във фоайето пред залата имаше много хора, Дена от­ново се почувства дребна, но не по оня прекрасен начин, както когато беше в ръцете му, сега беше незначителна и незабележима, затова очите му пребягаха през нея и се ус­михнаха на някого; после някаква журналистка я разпозна, останалите също я наобиколиха: как се чувствате, възста­новявате ли се, превъзмогнахте ли... Тогава и той я видя. Зъбите му блеснаха и Дена разбра, че са нови, направил си ги е наскоро и е още по-хубав и строен, а идеята да дойде с дънки и велурено яке е отлична, външността му казва: аз съм обикновен човек, тук съм, за да подкрепя родната по­лиция и да заявя колко мразя престъпниците и никой ня­маше да се сети да го пита какво е правил, та да седи седем дена затворен и пребит – защото сега той е герой, защото е в основата на задържането на групата, заради което е всичко.

Дена не можа да отговори на поздрава му, защото прес­конференцията започна. Той я прегърна и заедно се запро­мъкваха напред. Седнаха най-отпред срещу официалните лица. Той хвана ръката ѝ и я държа, докато репортерите ги снимат, а когато всичко приключи – него, естествено, го дръпнаха встрани да направи изявление – Дена, все така невидима, се измъкна и се метна в едно такси.

Сега седеше на терасата с плетения шал и изстиналия си чай и в главата ѝ вървеше равния глас на говорителката от телевизията: „... в автомобилна катастрофа... дали става дума за поредния пътен инцидент, или... Виктор Каменов беше един от свидетелите по нашумялото дело...”

Една гарга кацна на перваза на балкона. Дена бавно вдигна очи. 



Гласувай:
1
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: knigolubie
Категория: Изкуство
Прочетен: 945511
Постинги: 1073
Коментари: 492
Гласове: 1302
Календар
«  Октомври, 2018  
ПВСЧПСН
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031