Постинг
24.04.2013 06:00 -
Анелия Гешева: Разказ
СТОКХОЛМСКИ СИНДРОМ
Мъглата беше толкова гъста, че не се виждаше отсрещният блок. Дена изключи телевизора, наметна огромния плетен шал на главата си, дръпна го малко назад, преметна краищата му през раменете си и с чаша в ръка излезе на терасата. Чаят я опари, затова тя го остави на перваза на прозореца и придърпа големия плетен стол. Трябва да си купи нов, този е настръхнал като таралеж, непрекъснато закача дрехите ѝ, особено плетените...
Дена не помнеше дните, не ги различаваше. Не различаваше и сезоните. Пролетната мъгла обаче обичаше, без да може да каже защо. Всъщност можеше. Обичаше я заради усещането за спасение, тогава имаше мъгла... Две гарги с крясък прелетяха край балкона ѝ. Тя не ги погледна. Никога не вдигаше очи по посока на някой случаен звук, никога не поглеждаше инстинктивно. Никога след онзи път.
Грешка беше, че тогава го погледна. Нямаше ден, в който да не се запита дали защото го погледна, той озверя така. Щеше да се пита до края на живота си, всеки път, когато погледнеше обезобразената си ръка.
Такива неща стават по филмите, тя никога не би допуснала, че ще се случи на нея. Какъв късмет – да се окаже на грешното място и после седем дена час по час, минута по минута да се плаши от смъртта. И да се моли за нея.
Виктор престана да ѝ се обажда. Звънеше ѝ в началото, когато всичко свърши и те бяха медийни герои. С течение на времето Дена все по-ясно осъзнаваше, че го прави само заради това – заради славата, трябваше да поддържа положителния си имидж, а това би било невъзможно без присъствието ѝ до него. Беше събрала в една папка интервютата му, снимките в тях я гледаха с топлите очи на спасението, на надеждата. На надеждата за любов...
Той беше от тях. Беше от същата банда, която я отвлече, защото я бяха взели за друга жена. Онази, другата, я посети след това в болницата; и тя, както и Виктор, беше обсаждана от журналистите, но за разлика от него не казваше нищо. Дена с почуда се взираше в десетките ѝ снимки по страниците на вестниците и не проумяваше как може някой толкова много да се припознае.
Виктор беше от бандата и се беше издънил. Биха го, докато каже каквото им трябваше, после пак го биха, защото ги беше прецакал. Накрая го биеха по навик – за поддържане на формата, а и защото не можеха да измислят какво да го правят.
На четвъртия ден доведоха Дена. Блъснаха я в мазето при него, вързаха я в другия ъгъл и заключиха вратата. Този, който я блъсна – същият, който след това се гавреше с нея пред очите на Виктор, беше брат на неин съученик. Дена го позна – не веднага, но при едно от слизанията му в мазето през прозорчето се процеждаше мижава светлина и тя втренчи поглед в лицето му. Оня откачи. Дена чуваше гласа на Виктор, беше обезумял, мяташе се като животно и тогава Дена се влюби в гласа му. Този глас беше единственото, което имаше смисъл тук, в тази дупка, в която и двамата виждаха края си. Беше тъмно и тя не виждаше лицето му, но гласът му влизаше в нея и я караше да изпада в унес, дори смазаната ѝ ръка не я болеше толкова, когато той ѝ говореше. Така прекараха седем дена. Лудият слизаше от време на време при тях, повечето пъти беше дрогиран, тогава удряше Виктор, а когато идваше пиян, жертвата му беше Дена. Виктор тогава ѝ каза много неща, каза ѝ, че откача от безпомощност, от това, че е вързан и не може да направи нищо, молеше се да го застрелят, молеше Дена да говори, защото мълчанието ѝ го убиваше повече от ритниците на лудия.
На седмия ден при тях слезе един от другите – после разбраха, че лудия са го прибрали ченгетата, и останалите от бандата, явно разколебани, решили да го дават по-леко. Затова един от тях дойде и ги развърза. Тогава Виктор направи нещо на ключалката – беше най-обикновена ръждива ключалка и когато оня, който им носеше ядене, си тръгна, те отвориха вратата и лекичко се измъкнаха. Дена нямаше представа къде са, нито колко вървяха, беше тъмно и имаше гъста мъгла и по-добре, защото от светлината очите я боляха, главата ѝ щеше да се пръсне, болката в ръката беше неописуема, от нея губеше съзнание, затова Виктор я носи на ръце, после, когато дойде да я вземе от болницата, пак я вдигна на ръце, но това беше заради репортерите, а тя сгуши лице в него, беше грозна и подпухнала и не искаше да я виждат такава.
Колко е малка, мислеше си, когато гледаше снимките от онези дни. Как се е свила в ръцете му, примряла от щастие, неможеща да повярва, че животът продължава. Че продължава с този мъж. Реши да направи невъзможното, но да изглежда добре за него – господи, колко красив го виждаше! – и не беше от благодарност, задето я е спасил, не: още там, в онова мазе, тя знаеше, че това е най-красивият мъж на света, и беше се оставила в ръцете му.
Гаргите пак прелетяха на метър от нея и Дена пак не ги погледна.
Виктор ѝ се обаждаше непрекъснато през първите дни. Това, че не идва да я види, не я тревожеше – беше ѝ казал, че ще изчака да се възстанови, но че всяка минута мисли за нея. После обажданията станаха по-редки. Дена седеше, свита в огромния си плетен шал, и гледаше телефона. Той се извиняваше, че не може да дойде, гласът му беше топъл и плътен, питаше я добре ли е, а тя затваряше очи и си представяше подземието, в което този глас я обладаваше с такава сила, че изтриваше от нея следите на болката, срама и унижението, и тя не беше осакатена и поругана, предстоеше ѝ онова слънчево изпращане от болницата и усещането за силата на ръцете му, и отново гласът му, който шепне с усмивка в ухото ѝ, че всичко ще е наред.
Не беше наред. Когато ѝ се обади онази сутрин и я попита как е, тя долови фалшивата нотка. Бяха изловили цялата банда и шефовете на полицията щяха да се похвалят на пресконференция, важно било да присъстват и те двамата. Каква полиция – попита Дена – нали ние сами... Важно е, каза Виктор, после помълча и добави: а и искам да те видя.
Във фоайето пред залата имаше много хора, Дена отново се почувства дребна, но не по оня прекрасен начин, както когато беше в ръцете му, сега беше незначителна и незабележима, затова очите му пребягаха през нея и се усмихнаха на някого; после някаква журналистка я разпозна, останалите също я наобиколиха: как се чувствате, възстановявате ли се, превъзмогнахте ли... Тогава и той я видя. Зъбите му блеснаха и Дена разбра, че са нови, направил си ги е наскоро и е още по-хубав и строен, а идеята да дойде с дънки и велурено яке е отлична, външността му казва: аз съм обикновен човек, тук съм, за да подкрепя родната полиция и да заявя колко мразя престъпниците и никой нямаше да се сети да го пита какво е правил, та да седи седем дена затворен и пребит – защото сега той е герой, защото е в основата на задържането на групата, заради което е всичко.
Дена не можа да отговори на поздрава му, защото пресконференцията започна. Той я прегърна и заедно се запромъкваха напред. Седнаха най-отпред срещу официалните лица. Той хвана ръката ѝ и я държа, докато репортерите ги снимат, а когато всичко приключи – него, естествено, го дръпнаха встрани да направи изявление – Дена, все така невидима, се измъкна и се метна в едно такси.
Сега седеше на терасата с плетения шал и изстиналия си чай и в главата ѝ вървеше равния глас на говорителката от телевизията: „... в автомобилна катастрофа... дали става дума за поредния пътен инцидент, или... Виктор Каменов беше един от свидетелите по нашумялото дело...”
Една гарга кацна на перваза на балкона. Дена бавно вдигна очи.
Няма коментари
Търсене
За този блог
Гласове: 4316
