Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
20.05.2013 06:00 - Ангелина Дичева: Разказ
Автор: knigolubie Категория: Изкуство   
Прочетен: 668 Коментари: 0 Гласове:
3


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg



    МИС КАРМЕЛА ЛОПЕС




В края на ноември бях в командировка в Лондон. Свърших си работата за два дни и през останалото време имах избор да се разхождам в дъжда или да кисна по кафенета и пъбове цяла седмица. А и да се храня вечер там някъде около 6, сякаш отивам на стол. Изпиеш си тъмната бира и от пъба влизаш в помещение, което е сякаш гнездо на гейши. А яденето –все едно и също - няма никакво значение, че поръчваш говеждо, скариди или свинско. Това са парченца някакво месо, задушено на пара с някакъв сос, най-често с еднакъв вкус, независимо от месото и с гарнитура ориз със зеленчуци. Обичам риба и на обяд си купувах панирана с чипс. Можеш да си я купиш отвсякъде. Такъв обяд е мечтата на английския чиновник. Дай му на него „фиш енд чипс” и малко слънчице и той е направо на седмото небе.

Тъкмо обмислях къде мога да се разходя, когато ми звънна телефонът. Беше Питър Саймън - юридически съветник на мис Кармела Лопес. Обясних му, че съм в Лондон. Търпеливо ме изслуша и накрая ми предложи да му отделя два часа през последния ден на престоя ми в английската столица. Разбира се, че се съгласих веднага. Предстои ми до четири-пет години да се пенсионирам. Това още повече би трябвало да затвърди връзката ми със Саймън и най-вече - с мис Лопес. Освен ако... Отхвърлих неприятното предположение да ми секне изворът на средства и си помислих, че може да се разнообразим с този Саймън в английската столица, въпреки че лично не сме се виждали през тези петнайсет години, в които съм свързан с дуета Лопес-Саймън.

Нямаше и да ги знам кои са тези двамата, ако не беше сестра ми Добра, най-интересният човек, когото някога съм познавал. У Добра се бяха настанили най-големите странности - беше много артистична и жива, много интелигентна, с невероятен чар, макар да не беше красавица. Беше добре сложена, какво ти, направо си беше стройна като Артемида и в същото време можеше да сложи на мястото му всеки, който се опиташе да й се бърка в живота. Повтарям - интелигентна, талантлива, способна и в същото време - цинична, развратна и през различни периоди от живота си -наркоманка и алкохоличка.

Добра носеше цял един свят, който смъртта й отнесе със себе си. Мир на праха й.

Всъщност ако не беше тя, щях да си остана обикновен сухар. Тя ме въведе, макар и в малка част от приключенията си. Направи и моя живот по-лесен и по-интересен. Завърши режисура във Виена и после остана в Австрия. Сгоди се за виенчанин от старо аристократично семейство. Набързо се омъжи и вече си мислех, че няма да я видя повече, защото тогава беше най-ситната комунистическа цедилка за пътуване в чужбина у нас. Получих сватбената им снимка и направо се шашнах - младоженецът беше като охтичав. Фин, нежен, без капка кръв по лицето - абе аристократ. Тя рядко се обаждаше по телефона, защото й бях загатнал, че могат да ме уволнят, ако връзката ни е натрапваща. Да, ама тогава майка ни почна да боледува и ангажирах Добра да праща лекарства. След две години ми писа, че мъжът и починал след продължително боледуване и тя се връща у нас.

В първия момент направо ми се изправи косата или по-скоро това, което беше останало от нея и си прежалих службата - знаех я каква е буйна – казано е „шило в торба не стои”. Добротата й към мене беше едно от най-изявените и положителни качества. Когато си дойде, ми довери, че смята да отиде в Америка и докато се приготвяше да тръгне към страната зад желязната завеса, внезапно се омъжи за сина на голям партиец, глезен, капризен и много красив. Дори и не разбрахме как се разви цялата тази история.

В началото на лятото Добра стана подозрително мълчалива и нервна. Бяха й възложили да направи постановка на Шекспирова комедия в малък провинциален театър. С пиесата трябваше да се открие сезона през септември. После отиде на море и късно вечерта в началото на август ми се обадиха от варненска болница, че е приета там след инцидент. Още вечерта бях при леглото й.

- Какво е станало? - попитах шепнешком, защото си знаех, че ги е излъгала.

Усмихна се хитро и ми разказа как скочила от най-високото място на централния мост на варненския плаж /сега вече няма и помен от всичките мостове там/. Да, ама скокът или по-скоро ударът на тялото й върху водата се оказал фатален за бременността й - последвал спонтанен аборт.

- Ти знаеше ли, че си бременна?

Намигна ми и ме потупа доволно по ръката

- Аз ли? Не, откъде накъде?

И се усмихна широко. Направо я зяпнах. Веднага я закарали в болницата и тук я кюртирал някакъв доктор Змаро, виден гинеколог-хирург. Доста солено й излезе. Никога повече не забременя и не стана дума за деца.

Партийният шеф, за да отърве сина си от просмуканата със западна идеология персона, й помогна бързо да уреди документите си, за да замине за Америка. Не му беше толкова трудно, защото тя имаше право да го направи, поради брака си с онзи австрийски аристократ. Тя си беше достопочтена вдовица, преди да завърти главата на маминото синче от партийно коляно Григорчо - Гришата, виден столичен бохем. Партийният шеф си беше направо мъдър, защото не хукна да развежда Добра със сина си - знаеше, че синчето му няма да се съгласи, а направо й помогна да си върви по своя път.

Гришата изпочупил всички кристали от салонния бюфет на майка си, когато разбрал, че Добра вече е на другия край на света. А тя го направи, защото не можа да си намери работа като режисьор в никой български театър - носеше си западното влияние и това беше достатъчно. Тя пък щеше да работи и без заплата – пари си имаше достатъчно, просто й се искаше да прави постановки, няма значение дали в столицата или в някое затънтено театърче. Но си остана само с една постановка преди да тръгне към Америка.

Разбира се, че ги разведоха набързо - нали бяха във фактическа раздяла. Гришата заплашвал, че ще я промени тази работа, като замине веднага за Щатите, ама дори не знаеше адрес, който да посочи. А хитрият му баща мълчеше като гневния Зевс. И така се отърва от Добра известното семейство и изтри петното, което тя беше лепнала върху почтеното му име.

Ние вкъщи така и не разбрахме кога Добра е уредила заминаването и чак когато се е приземила, ни съобщи, че започва нов период от живота си.

- Мисля за вас, свидни мои - изхлипа по телефона. Гласът й излизаше на пресекулки, не само от плача, ами и от юнашкото подслушване, но се чуваше много добре, долавяхме всяка нейна въздишка.

Ден преди да замине, ми пъхна в ръката пачка пари. Оказа се, че подобна сума е успяла да напъха в двата джоба на домашния халат на майка ми. Поне нямахме финансови проблеми, когато ме уволниха след седмица. Наложи се да се обадя на Гришата, той да засили баща си и ми намериха по-добра работа - все пак съм човек с висше образование.

Така в стаята на Добра у дома си остана само ароматът на парфюма й - цял живот само един и същ - алюр на шанел. И портрет, под който беше написала: ”Когато съм сама, мисля за мама.”

Изпръсках цяло шише алюр върху гроба й.

Всъщност благодарение на нея сега имам коса – просто си присадих. Тлъстата сума, която платих за това, пак получих от Добра, когато за първи път отидох в Америка. После ходих много пъти.

Това обаче беше доста време след заминаването й.

Писмата, които получавахме от нея в началото, бяха кратки и ужасяващи. Пишеше ги на пощенски картички. Използваше толкова, колкото й трябваха, докато успее да опише всяко свое приключение. Не съм казал нещастие, защото тя не възприемаше нещата като другите хора.

Няма да забравя тази с Ниагарския водопад. Не заради възхитителната гледка, а заради текста. Там отишла при някаква емигрантка още от времето преди Девети септември. Онази я приела, май името и е Чапрашикова, почерпила я едно кафе и казала, че се налага след петнайсет минути да излезе - чакала я приятелка. Добра гордо се сбогувала и си обрала крушите. Втурнала се да опознава Ню Йорк –напълно аналфабетна в тази страна с перфектния си немски, който не й вършел никаква работа и - с малко пари. А и с невъзможността да приключи работите по наследството от виенския си съпруг, поради липсата на средства.

Още на другия ден се върнала при Чапрашикова и я помолила да й съдейства за работа. Трябваха й пари, за да пътува за Австрия. Онази й дала адреса на ресторант, където още същия ден започнала да мие чинии. Чапрашикова я предупредила, че иска двадесет процента от първата й заплата заради услугата. Добра се стъписала, но това е състояние, което при сестра ми винаги е траело не повече от три секунди, усмихнала се широко и проронила единственото, което тогава е можела да каже на английски: ”ОК!” и видяла Чапрашиковата за последен път по свое желание. Та на гърба на картичката с Ниагарския водопад беше написала:

„Първият работен ден в ресторанта получих ядене от два картофа и

част от пилешко бутче, защото ми се полагаше и направо се почувствах щастлива. Иначе вече мислех да ровя из боклуците. Полагаше ми се и чаша вино, но не знаех как да си го поискам, та минах и без него. Всичките си пари бях дала, за да предплатя хотела в същия квартал, където беше ресторантът. За да не се разплача, започнах да се смея щастливо и истерично. Такъв един смях бях направила във ”Веселите уиндзорки.” -истерично щастлив! С този смях си спечелих голям шоколад от някакъв тъжен господин от управата на ресторантчето. Ама това не ви е марципанът, който ядете вие, а истински шоколад, какъвто ви пращах от Виена. Когато съм сама, мисля за вас.”

След години отидох за първи път да посетя Добра отвъд океана. Вече знаеше английски, беше си намерила добра работа – придружителка на богати психичноболни жени. Роднините им били щедри и разсеяни - така ми обясни Добра. Задължението й беше да им дава редовно предписаните лекарства. В случаи, когато се явяват пред хора при задължителни посещения и партита, трябваше да ги докарва до състояние на полусън, за да бъдат непрекъснато любезно усмихнати. Мъкнеше ги в това състояние по приеми и балове любезно усмихнати и унесени от успокоителните, кимали доброжелателно на всички, а Добра си беше с тях в хайобществото и се забавляваше, само както тя можеше.

Облечени в скъпи вечерни тоалети, осигурявани с удоволствие от роднините и наследниците им, те се кипреха на първите редове по време на всички значителни събития, обсипани с фалшиви бижута, аранжирани според артистичната дарба на Добра, която пък се държеше пред останалото висше общество като близка роднина, пристигнала да се грижи за любимите си лели, когато имат нужда от нея. А що се отнася до фалшивите им бижута, те заместваха истинските, които се спотайваха в сейфовете, контролирани също от грижовната ми сестричка.

Добра живееше в обширно студио, където се настаних и аз, когато успях да отида за първи път при нея. Грижеше се за малкото си братче безукорно. Майка ни вече беше склопила очи, угаснали от дългото взиране дали ще се завърне единствената й дъщеря. Така и не я дочака. Умря с надеждата, че в отвъдното ще я отърве от нерадостната си съдба.

Още първите няколко дни Добра ми съобщи да не излизам до обяд, защото се обадила на фирма да дойде човек да измие прозорците. Онемях - студиото беше на 33-ия етаж, кой луд ще дойде да измие прозорците. Беше ми оставила и пари - вече не си спомням сумата, но беше толкова голяма, че направо се разхълцах.

Три пъти ходих до телефона, за да се обадя на фирмата да не праща човек. И трите пъти се връщах, като си давах сметка за височината, но после пък, като поглеждах сумата, направо ме втрисаше. Толкова пари!... Накрая отказах поръчката, хвърлих се към гардероба, усуках два чаршафа, завързах единия край за вентилационната тръба, а другия - увих около кръста си, грабнах четка и гъба в ръка и се устремих към първия прозорец, ако грамадната витрина изобщо може да се нарече така. Нали аз миех редовно прозорците вкъщи. А те и досега са девет на брой.

Едва когато приключих с единия прозорец, погледнах надолу и ми прилоша. Почувствах се дребен, нещастен, отчаян и прекрачих навътре към студиото. Половин час повръщах и като събрах сили, посегнах към другата витрина. Нея я измих по-лесно и веднага се пренесох на срещуположния край към реката. Как съм измил останалите прозорци, изобщо не знам. Наложи се да глътна голямо уиски, за да продължа. Целият ден ми отиде за тази съсипваща работа и когато накрая мокър се проснах на дивана, не можах и да полежа, защото непрекъснато имах позиви за повръщане.

Добра закъсня, но пък си дойде щастлива.

_ - Братче, на един от следобедните коктейли ме видя испанският художник Карлос Мендеа и ме помоли да му позирам.

- Като голата маха ли или като маха в престилчица? - се опитах да си отмъстя, но гласът ми направо изтъня като конец. Станах и изхвърчах към тоалетната - вече ми оставаше само да си повърна червата.

Като се върнах, Добра седеше на фотьойла срещу мене и се заливаше от смях. Сетих се как съм се издънил - бях натикал мокрите чаршафи в пералнята и тя най-вероятно ги беше видяла.

- А, бе, Преславе, какво ти е станало, поболя ли се? Повръщаш, имам чувството, че си се напикал вече няколко пъти, а?

- Какво ми е ли? Побърках се тука от тия височини. Поболях се.

- Като не слушаш, така ще е. Аз ти поръчах да извикаш мияч от фирмата, не да го заместваш. За какво са ти пари? Нали плащам всичко и непрекъснато ти купувам.

И ми се усмихна широко и дружелюбно, сякаш ме хвали за

нещо. Потънах в земята, но не извадих да й върна парите, защото си ги бях спечелил с честен труд.

Всичко това си спомних, когато се излежавах в широкото легло в лондонския хотел, докато навън беше стена от дъжд.

Не знам колко време му позира моята Добра на художника, ама извъртя с него една страстна любов. За да си уточнят отношенията и тя да разбере по-добре изкуството му, поеха към Южна Америка. Обиколиха сума ти страни – върнаха се чак след месец. В това време аз кротко обикалях околността, всеки ден все по-далече и се тъпчех със спагети и пица, защото точно до нашия небостъргач италианци правеха много хубава пица. Бяха и приятели на Добра.

Тя се върна от пътешествието си богата и отпочинала.

- Вече имаме повече пари, но няма да изоставя работата си, защото тя ми е източник на контакти. Ще ми трябват много пари, защото искам да правя театър. Ръцете ме сърбят да правя театър - казваше го доволно все по един и същи начин и потриваше добре гледаните си ръце с изящен маникюр и винаги ненатрапващ се лак. - Карлос иска да ми купи всичко. А пък като пийне само чаша, вече е тръгнал да избира къща с градина. Не че не ме блазни това, но поне градината може да съкрати от пейзажа. Да си остане само къщата напр. в Манхатън. Тогава няма да се сучеш като смок, за да измиеш прозорците – ще са най-много до третия етаж.

- Ти какво искаш от Карлос? Да ти е мъж или да ти е любовник? - не се стърпявах при такива разговори.

- Смяташ ли, че има някакво значение? Карлос е толкова красив и мъжествен, че според мене не може да бъде съпруг. Има си четири деца, има си жена, която често не знае дори къде се намира мъжът на живота й и си има мене - вдъхновителка на творчеството му. Говорим си за изкуство, превъплътяваме идеите си и се радваме един на друг, а и когато успеем да достигнем до душите на хората - едновременно на испанците и на американците.

Добра се опита да ми намери партньорка сред обществото си, но просто не успя да попадне на подходяща. Поначало жените не я приемаха твърде охотно в средата си, защото не знаеха коя е точно и просто се пазеха от нея. Мъжете обаче й се радваха най-искрено - можеха да споделят с нея всичко, да я ухажват, да говорят за спорт, защото тя беше чудесна ездачка, да си пийнат здраво. И по това не изоставаше от мъжете. Освен това пушеше силни качествени цигари и флиртуваше като никоя друга жена по света. Веднъж я питах къде се е научила да язди и разбрах, че първият й мъж, австриецът имал състезателни коне. С Карлос бяха яздили лудо по цели дни в Южна Америка.

Докато бях там, беше решила и да ме ожени милата ми сестричка. Не можа обаче да разбере, че не понасям едрите, по-скоро високите жени. Според мене жената не бива да бъде дори с ръста на мъжа, да не говорим пък да е по-висока. Смятам, че трябва да е с една глава по-ниска. Моят ръст е метър и седемдесет и девет,значи жената не може да е по-висока от около метър и шейсет - най-много и шейсет и пет. Добра измъкваше от някъде високи слаби американки с огромни крака - спортен тип, говореха отсечено и всички ходеха еднакво подстригани. И бяха високи колкото мене. Откъде намираше такива кощрамби, просто не знам. Ако в лицето са миловидни, ако имат крехки рамене, то на всяка цена са високи почти колкото мене. Като прегърнеш такава жена, така ще ти се разтегне ръката от рамото, че после ще ходиш с мускулна треска. Не можа да разбере сестричката ми, че харесвам крехки създания.

Нея например като я погледнеш в гръб, приличаше на 20-годишно момиче. Е, по лицето й се бяха отпечатали следи от алкохолни, сексуални и всякакви преживявания, но съвсем леко, буйната й руса коса скриваше до голяма степен тези следи. По душата си обаче Добра не носеше никакви следи от нищо. Защото душата на Добра си беше един прериен кон.

Саймън ми се обади в петък вместо в събота. Имал малка промяна в програмата, та ако съм имал време, ме канел на питие в заведението в края на улицата срещу хотела, в който бях отседнал. Щял да ме чака в шест часа, ако се съглася.

- С удоволствие. Ще бъда там.

Не мога да си спомня как се казваше заведението, май беше Чърчил! Наистина е изискано. Келнерът ме заведе до запазената маса. Направи ми впечатление не само вазата с орхидеи, но и пръснатите по масата цветя - бели орхидеи с капчици вода по рошавите листа с цикламени кантове.

- Радвам се да се запознаем, господине. - Беше малко повече от две секунди, откак се бях се настанил. Изправих се срещу този Саймън и дори не успях да скрия изненадата си. Представям си как глупаво съм протегнал напред врата си и съм отворил уста. Правя го винаги, когато се изненадам, а това е твърде често за годините ми.

Беше по-млад от мене поне с петнайсетина години, може би и повече. Така се обличат мъжете, които по някаква причина компенсират липсата на самочувствие. Амбициозно елегантно.

- Е, най-после се срещнахме. По работа съм тук, мис Лопес има акции в компания, която утре събира управителния си съвет. Всички акционери утре ще бъдат тук. Ако сте свободен утре след шест, ще можем да се видим и да поговорим на вечеря.

Усетих скрито напрежение у този иначе симпатичен и овладян господин.

- О, да, разбира се - отговорих веднага. Толкова ми беше скучно, че бях готов да отида навсякъде

- Е, чудесно. Считайте се поканен на вечеря. - Саймън кимна с глава и пак усетих някаква вцепененост у него.

- Ще ми бъде приятно. Приемам с удоволствие.

- - ОК, ще дойда да Ви взема в 6 без 15.

Аз също се постарах да бъда елегантен. С моята фигура всичко ми стои добре.

Бяхме в същото заведение, само че ресторантът беше отдясно.

Веднага познах мис Кармела Лопес. Седеше, подпряла изящната си малка глава с ръка. Косата й, вероятно някога смолисточерна, на слепоочията беше прошарена. Беше с черно сатенено сако, вероятно това беше костюм върху алена блуза от същата материя. Аленото беше минало през млечна призма, просто галеше окото, без да се натрапва.

Краката ми се разтрепериха, дори усетих, че коленете ми омекват. Защо ли? Може би, защото се срещнах с историята на няколко души, свързани навеки от живота, които по стечение на обстоятелствата бяха и част от моя живот.

Целунах й ръка и помъкнах оловните си крака към стола, отреден за мене. Беше точно срещу мис Лопес. Щях да съм осветен отвсякъде.

Всъщност може би малко скулестото й лице беше лек повей от латиното, нищо друго. Висока, по-скоро слаба жена с изящна стойка, някак аскетична. Онова, което прикова погледа ми към нея, бяха огромните й тъмни непроницаеми, по-скоро тъжни меланхолични очи, засенчени от гъсти мигли. Никога няма да забравя тези очи, никога няма да забравя мис Кармела Лопес. Ще изникне пред очите ми дори в последния ми миг.

- Аз трябва да Ви бъда благодарен... - започнах дървено.

Жената махна отегчено с ръка, незабележим изискан жест.

- Мислех си, че сте...

- Съм - казаха устните й, а непроницаемите очи следваха всяко мое движение и ме изучаваха. Имах чувството, че съм на скенер. - Венецуелка съм, но това сега няма вече никакво значение.

- Аз съм Ви много благодарен, че всеки месец ми осигурявате по 200 долара - почти изхърках. - Вече толкова години - изхърках още повече, а в съзнанието ми тупаше въпросът: ”Да не би парите вече да се свършили?”

- Това беше уговорка, а аз съм свикнала да спазвам уговорките си. Сумата още не е изчерпана, ако това Ви притеснява.

Чудех се какво да кажа. Имах усещането, че съм прозрачен като амеба.

- Според уговорката ще Ви превеждам суми до изчерпване на влога.

От Добра знаех, че мис Кармела и професорът, т. е. мъжът на Добра, преди да се ожени за нея, са имали т. нар. джойнт акаунт, т. е. обединителна сметка, в която са влагали парите си вероятно през всичките шестнайсет години, в които са живели заедно преди Добра да се появи и да зашемети професора по съвременна американска литература, който имаше къща на Пето авеню.

Бяха се запознали със сестра ми по време на едно от нескончаемите партита, на които тя мъкнеше лудите си милионерки. Бяха танцували английски валс, бяха говорили за европейска литература и драматургия и шантавата ми сестра го беше запленила с чудатостите си и разбира се – с ерудицията си. Той беше изоставил спътницата си в живота, за която неизвестно защо не се беше решил да се ожени, макар с нея да бе споделял живота си, докато е градил професорската си кариера. И защо? За да последва екзотична, но цинична и безскрупулна интелигентка.

След смъртта на мъжа си – професора, Добра се беше разбрала с Кармела Лопес, че няма да има претенции върху частта на Едуард Хърт от общата им сметка /т. нар. джойнт акаунт/. Тези пари тя да изпраща на отделни суми на брат й в България, на когото и очите не виждала. Не знам дали има някакъв подписан документ за тази сделка, но това няма значение.

Мис Лопес ми изпращаше редовно всеки месец по 200 долара по банков път вече петнайсет години и аз не зная колко години още щеше да превежда тази сума на брата на жената, отмъкнала най-безцеремонно мъжа на живота й.

Такива мисли ми се въртяха в главата и бяха толкова объркани, че просто не знаех какво да кажа.

- Разкажете ми за него… нали го познавахте? За дните му във вашата страна.

Беше заповед. Вперих поглед в непроницаемата стена срещу мене и заразказвах. Беше толкова влюбен в Добра горкият професор, че веднага щом пристигнаха в София, депозира осемнайсет хиляди долара в американското посолството, които лудата ми сестра да може да изтегли веднага, щом пожелае и щом й се наложи, ако нещо се случи с него.

Добра ми каза още с пристигането им, че професорът има проблеми с бъбреците. По-късно добави, че Едуард не се чувствал добре, състоянието му се влошавало вероятно от нашата вода.

И като се разгърна една фиеста на пълни обороти - направо шемет. Добра посети всички роднини, мъкнеше професора на разни срещи, ходеха на театър и се виждаха с режисьори от всички столични театри, тичаха от премиера на премиера направо в безумен ритъм. Добра беше просто жадна да се докосва до професията си. Всички срещи г-жа Хърт обилно поливаше с уиски и опушваше порядъчно със силните цигари. За разлика от професора, който беше пълен въздържател. Тогава с какво я беше привлякъл?

След като й омръзна и след като завладя културния елит на столицата, Добра заведе професора на екскурзия в Истанбул Там прекараха десетина дни при необичайна за сезона жега. Професорът опитвал от най-различни вкусотии от Ориента - от малките баклавички и кадаифа до реванета и разните видове кебапи - тас кебап ли не щеш, шиш кебап ли, чомлек ли, сърмички ли и от всичко, което щедрите домакини предлагат на щедри туристи.

Всички тези неща се оказаха крайно неподходящи за професорските болни бъбреци.

Едуард Хърт се върна пребледнял, но много доволен и още на другия ден получи жестока бъбречна криза, която го отведе веднага в болница. От американското посолство предложиха да уредят полет със санитарен самолет, за да може професорът да бъде лекуван в страната си, но той не пожелал. Беше казал:

- Каквото ще да става, оставам в страната на Добра. Нейната родина вече е и моя. Ако ще умирам, да умра близо до съпругата си.

Е, желанието му се сбъдна. За седмица си отиде човекът две години след брака си с очарователната си и ненаситна за живот европейска съпруга. По-късно разбрах, че всъщност това е бил единственият му брак.

Погребахме го в Централните софийски гробища с двама владици и трима свещеници. Нека почива в мир.

Това разказах на мис Лопес. Очите й бяха като океан - ту с пристъпи на буря, ту смирени и безнадеждно притихнали, ту печални и развълнувани, ту смирени и дълбоки или просто - загадъчни и развълнувани.

Всъщност Кармела Лопес се беше примирила с факта, че случайната жена, която навсякъде се е чувствала като у дома си, е повлякла праволинейния професор, който тайно е жадувал вакханалии по пътя към смъртта. А той се беше отказал от партньорката си, увлечен по Добра. Дори не увлечен, обсебен от нея. Може би е било ненаситна страст, може би желание за нов живот, може би....

Е, авантюристката е била с добро образование, интелигентна. Но такава е и Кармела. А може би тя не е предпочитала червеното бельо или е била по-малко темпераментна. А не е изключено и това клетият професор да се е заблудил, че Добра е част от хайлайфа, където явно и той е бил допускан, а не обслужващ персонал.

Разбирах огромната печал, застинала върху лицето на мис Кармела, видях лицето на мълчаливото страдание и съжалих за това, което й казах. Но това беше истината и тя трябваше да я знае.

- Беше изключителен човек - ненадейно каза мис Кармела и кротка усмивка озари красивото й лице. То сякаш светна от спомена за човека, който беше ограбил щастието й.

- Беше интелигентен, добър, вглъбен, човечен.

Питър Саймън, за когото изобщо бяхме забравили, се намеси:

- Моля ви, прегледайте менюто. Изберете си нещо.

Мис Кармела прегледа внимателно менюто и си избра някаква неизвестна за мене риба, печена с гарнитура от задушени зеленчуци. Аз последвах от любопитство примера й, а Питър си поръча някакъв стек и предложи да изпием бутилка сухо червено аржентинско вино. Ние бяхме толкова навлезли в историята на Добра и Едуард Хърт, че просто не обърнахме внимание на избора на виното.

Питър излезе и тогава ми се стори, че мис Лопес стана по-словоохотлива. Разказа, че е живяла и е учила в католически колеж, после завършила престижен университет в Америка. Работила е в университета, в който е преподавал професор Хърт.

„Боже, - си помислих. - Тази жена е като красиво попарено цвете.

Тя разчете веднага мисълта по лицето ми и въздъхна кротко:

- Живяла съм в грях шестнайсет години с Едуард, но това бяха най-щастливите ми години. А те не са малко. Бях непрекъснато с този наистина изключителен мъж, всеки ден ми се струваше светъл и пълен. Не ни е било съдено да бъдем съпрузи, но пък той е бил щастлив. А няма нищо по-важно за мене от това да зная, че е бил щастлив. Много Ви благодаря, господине.

Идеше ми да се смъкна на пода и да ритам. А може би и да заскубя косата си, на която много държа. Ясно е защо.

Всъщност безумията се преплитаха непрекъснато в живота на сестра ми - флиртове, пиянства, лечение от алкохолизъм и пристрастеност към наркотици, за щастие - успешно, невероятно желание да прави театър, което накрая се сбъдна - в Америка, а не в родината си направи няколко театрални постановки за българи и беше щастлива като момиченце, получило първата си кукла.

Имаше мигове, в които ми е давала всичко каквото има, спасявала ме е, хранила ме е - изобщо беше за мене идол и грешница, която обичам повече от всичко на света.

Знам, че Кармела Лопес прочете по лицето ми всичко, което беше преминало през мислите ми. Тази невероятна жена знаеше всичко за мене, знаеше всичко за Добра, но ние не я интересувахме. Той беше в мислите й, в цялото й същество, той - бедният проф. Едуард Хърт.

Реших да я възнаградя за необикновения талант да разгадава човешките души. Разказах й за смъртта на Добра. Екстравагантна, разбира се, като целият й живот. Подробно й описах онази неделя, когато се промъкнах в стаята й около обед и я попитах няма ли намерение да става.

- Не - каза. - Уморена съм вече. Смятам тъкмо днеска да умра. Времето не е за разходка, дъждовно е. Идеята е добра, смятам да се възползвам от нея, Преславе. Имаш си достатъчно пари. Мога да те оставя вече да се справяш сам. Не харчиш много, животът ти е пълна скука. На мене вече нищо не ми е интересно. Наживях се. Повече не ми трябва. Случи ми се всичко, което може да се случи на един човек не за един, ами за два живота. Нищо по-интересно не мога да очаквам. Отивам си при мама. В живота нямах достатъчно време за нея, сега ще наваксам.

Направи ми знак да се махна от стаята, обърна се на другата страна и след десет минути, когато влязох отново, беше издъхнала.

Веднага свалих от малкото пръстче на лявата и ръка пръстена, който десетки пъти я бях молил да ми подари и тя беше отказвала.

Лицето на мис Кармела Лопес беше бледо и невероятно красиво. Очите й гледаха опрощаващо и чисто.

- Наздраве - вдигна чаша Питър Саймън и чак тогава забелязахме, че се е върнал.

- Наздраве - мис Кармела се усмихваше широко и топло. Неотразима прелест излъчваше цялото й присъствие. - Беше като икона.

- За живота. За хората.

Чувствах се като изтърбушен. Бях в безтегловност. Затова си позволих да кажа:

- Мис Лопес, позволете ми да Ви наричам мис Кармела. Вие сте неотразима. С такива хора като Вас човечеството може да продължи да съществува в един обновен свят. Трябвало е да имате деца. Възпитани от Вас, те биха могли да управляват този свят и да го спасят за поколенията. В него да се върне доброто. Само качествените хора имат право да останат на тази земя и да имат поколение, което да ги следва.

Направо се уплаших от това, което казах.

Мис Кармела Лопес се засмя.

- Ами аз имам - и с елегантен жест посочи Питър Сиймън. - Това е

синът ми..

Той погали ръката й и ме погледна, сякаш съм разреден въздух.

 



Гласувай:
3
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: knigolubie
Категория: Изкуство
Прочетен: 1094162
Постинги: 1151
Коментари: 510
Гласове: 1396
Календар
«  Февруари, 2020  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
242526272829