Постинг
25.05.2013 06:00 -
Мона Чобан: Доста
Откъс от романа
За Катерина светлините на коледната украса приличаха повече на зловещи дяволи, отколкото на пеещи камбанки. Зави по улица Cardinal Lemoine , заобиколи площадчето по най-дългата му страна, поогледа украсата, тук тя винаги е беше на ниво- ненатрапчива, но особена, празнична някак си и продължи надолу по улица Mouffetard. От студентски си години Катерина се прислоняваше тук винаги, когато онова нещо се наместваше в нея и бушуваше с хилядите си въпроси, с неудобството си, което разклащаше и тротоарите под краката й и нея самата.
Позяпа по витрините на магазините някак разсеяно и влезе в любимото „Le Jardin d"Artйmis„. Когато бяха по-млади често идваха с Мано тук заедно. Застояваха се по цели нощи ту в този ресторант, ту в някой друг. Вече пета Коледа тя идваше сама. Още на следващия ден, когато всички са на работа, когато празниците са свършили своята работа, отбелязали са каквото трябва, тя обядваше тук. Нещо ритуално имаше за Катерина в това ресторантче, в заседяването поне за три часа на масата, в благия поглед на сервитьора – достатъчно дискретен и напълно дистанциран. Той не натрапваше самотата й, караше я да се чувства желан гост, важен клиент.
Единствено обаждането на Мано по някое време в този следобяд й напомняше за нейната самота, за онова камъче в мисълта, което мира не й даваше. Ненавиждаше тези му позвънявания – винаги едни и същи думи, винаги един и същи тон, винаги неизменното „обичам те”, в което няма капка емоция. Следобедното „обичам те” вечер той заменяше с „ужасно съм изморен, нямам сили вече, мразя тази работа”. Отново няколкото стандартни изречения, които изричаше всяка вечер преди сън. Едни и същи и непроменяеми с години.
Катерина забоде малката лъжичка в брюлето, карамелената коричка се пропука, мекият крем поддаде и лъжичката хлътна навътре. Тя поднесе тази романтика към устата си с мисълта, че това крем-брюле след Коледа е най-романтичното нещо, което й се случва по това време на годината.
Ненавиждаше този град. Май само тази улица все още я топлеше някак си, все още я държеше да не избяга. Като остров насред града, където може да кацне, щом собствените й емоции я залеят.
Желанието да избяга нанякъде, много далече спореше яростно със страха да смени всичко, което има. Не беше от хората, които лесно започват отначало. Този страх я притискаше и връзваше ръцете и намеренията й. Бягството никога не е било част от житейските й представи. С Мано се отдалечаваха все повече последните години, но за нея семейството беше всичко. Отдалечават се, за да се опъне въжето, да го разтегли докрай, за да се върне то сетне и да ги събере с нова сила.
Докато довършваше десерта си, тази теория за въжето се оформяше все по-подробна, все по-убедителна. И Мано с неговото равно и беземоционално „обичам те” и вечната му заетост, и невъзможността му да погледне вътре в нея и се струваха все по-нормални и по-неизбежни.
Неудовлетвореността на Катерина я посещаваше рядко - по Коледа и някъде в средата на лятото. Не повече. И вървейки към метрото теорията й на недоволство се разми, поизостана там някъде на улица Mouffetard. Равновесието я позастигна някъде току преди да се спусне към метрото и тя позвъни на дъщеря си.
Вкъщи са, да, може да мине – прекрасно. Щом вземе в прегръдките си малкия Никола ще е съвсем сигурна, че животът й е хубав, че семейството й е идеалното, че през всички тези години е направила най-важното, точно това от което има нужда.
...
Още се не бе вдигнала мъглата, обвила като ямурлук баирите, още не бе пробило слънцето през върховете на боровете, когато гласовете на чинките се извисиха и се сблъскаха с вика на Пабоб “monde bonjour!”. И макар в света да е 21-ви век, то тук, между трите хълма, времето още се нижеше някъде в двайстото столетие. Всяка сутрин почти в един и същи час селото се събуждаше с тия два поздрава – на чинките и Пабоб. И ако пеенето на птиците се променяше през сезоните, то вторият поздрав от години оставаше неизменен. Пабоб, човек незлоблив, кротък, даже благ и прекомерно добър, имаше странни навици, но привикнали към тях съселяните му се радваха и не му придиряха. Никой в селото не знаеше какво точно казва този странник, но и никой не се замисляше. Отдавна бяха приели особеностите му - това, че говори на всякакви неразбираеми езици, че говори на себе си. Старите считаха, че лудият фъфли на някакъв си негов език. А от честото повтаряне той така сливаше думите, че дори и някой чужденец да дойдеше, нямаше да го разбере. Но чужденци по тия места не бяха идвали никога, или ако са идвали то е било толкова отдавна, че никой вече не помнеше, а тия дето можеха и да помнят отдавна ги нямаше, за да разкажат.
Сетне Пабоб сядаше на пейката и чакаше Митко Чочев да отвори кръчмата-магазин и да му разреши да премете стълбите срещу една вафла или четеше някоя от своите си книги. В селото го смятаха за странен, за малко смахнат, отнесен. Така си беше. Но в едно с това той бе и човек образован, пътувал и свят видял, пък завърнал се, говореше български, турски, оправяше се на гръцки, четеше френски книги и даже пишеше стихове.
Нямаха време съселяните му да разгадават душата ни на Пабоб, ни чия да е друга, и така набързо, лекомислено му бяха дали определението „луд”. Какъв и що е или пък какво му е, хич и не ги беше еня. Обичаха го и такъв.
Преди години, заиграше ли се с топката някое момче, баща му мине покрай него, перне го по врата пък му рече: “ Иди чети бе, хаймана, човек да станеш”. Но дочуеше ли го любящата майка, все ще защити хлапето си: “Нека си поиграе, детето, то от много четене на Пабоб ще заприлича”.
И така този кротък и странен човечец се бе превърнал в живата памет и книга на селото /помнеше всичко, но нямаше на кого да го разкаже/, в плашилото и шута, в неизменното присъствие. Никой не знаеше ни кога е роден, ни на колко години е, ни как се казва, но всички му викаха Пабоб.
Още като малък, когато били много бедни, го питали какво готви майка му, а той отвръщал: “Пак боб”. По тия краища бобът бил основно ястие, лесно се гледал и ставал голям - с една шепа три къщи да нахраниш, пък момчето го обичало, та оттам му излязло и името. През годините той съвсем сдъвкал думите, дали от повтаряне или на шега та станало “па боб”, накрая съселяните го слели на “пабоб” и така му останало име за цял живот.
Като премете Пабоб стълбите, изяде вафлата, дето му давал Митко – кръчмарина, па седне на пейката и пак чете. Към обед намине някой да вземе я сол, я захар, я нещо друго от магазина или да удари по едно в кръчмата и му заръча и на него една бира. А Пабоб я взима с благодарност в погледа, поклони се уважително и не забравя да цитира нещо умно за вредата от пиенето.
Така почна и тая заран с неговия поздрав и този на чинките. Докъмто обед слънцето се вдигна ей-къде високо, от мъглата не остана и помен, всеки се зае да гледа своята си работа – я по къщите, я в кръчмата, само Пабоб седеше на площадчето.
Още като чу шума на кола скокна, остави книгата и отдаде почтително чест. Не познаваше ни колата, ни хората, но веднага разбра, че не ще да са тукашни.
От колата слезе Чолаковият син с още двама. Потупа Пабоб по рамото, като стар другар и му подаде дъвка. Занесения се изпъчи, поклони се пред жената, сетне се изпъна като струна и издекламира: “Бон жур, мадам”. Това беше поздрава му към непознатите, съселяните си поздравяваше с “дал бог добро”.
Непознатата му отговори възпитано и смутено, позагледа мъжа си и последва новия си познат в кръчмата. “Не се плашете, успокои я чолаковият син, той е малко луд, но е безобиден. Много чете, май това му е лудостта, не пречи никому.”
Чолака бе съученик на Пабоб в малките отделения, още едно време, когато в селото имаше училище. Само че после децата се разпръснаха – я в града ги заведоха родителите им, я в столицата, училището запустя и го затвориха. А от години кмета неуспешно се опитваше да го продаде на някой гражданин, та да се види с пара селото, че и да живне. Голямо беше училището и до сами центъра, можеше я хотел да стане, я нещо за развлечение, но така и не се намираше купувач и то си остана да пустее и събира паяжините.
Мераклии за търговия с къщи по тия места нямаше. Ни в Буйново, ни в околните села. Местните не продаваха къщите си, все се надяваха децата един ден да се върнат. А и външни рядко идваха. Понякога се обърка някой та намине, ама поогледа – поогледа и му се види ту далеко, ту много запустяло селото, пък си тръгне.
Буйново си беше съвсем обикновено - вярно обезлюдено почти и самотно, но инак на добро място – на високото, а къщите поразхвърляни на две малки хълмчета – хем да не си пречат много, хем и съседите да са наблизо. През него я каква река се виеше – пролетес пълна и буйна, кога се топят снеговете, а лятото кротка, като моме в ръцете на любимия си. Точно тая река свързваше двете махали с къщите, а срещу тях гората, дето зимата като я покрие сняг и се белне очите ти сълзят от искрите на слънцето по снега, а лятото зеленото като море - край няма. Отсрещният хълм, оня без къщите, беше най-голям, ама на него Буйново не се бе простряло, защото из-зад гърба му изгряваше сутрин слънцето и така бяха направили къщите, че като изгрее, да мине и всяка къща да обходи, пък тогава да върви накъдето му се е дощяло.
И тоя ден, когато слънцето си пое по дългия път, след поредното обхождане на къщите, баш по това време пристигна чолаковото момче с непознатите. Влязоха в кръчмата, поздрави чолаковият де що имаше народ в нея и седнаха в ъгъла. Никой не разбра какво си говореха те там тихо, но всички усетиха, че става нещо и мълчанието надвисна над цялото село. Малкото останали селяни, все възрастни, бяха хора търпеливи, ненатрапливи. Седяха и чакаха.
Пабоб отново зае мястото си на пейката и отвори книгата.
След половин час, когато гостите излязоха от кръчмата, разговорите се подновиха по-променени и по-шумни от преди. Разгоряха се спорове: “Какво ли търсят тия тук...”, “Дали за някое къще не ще да са дошли...”, “Ама то нищо нямало да излезе...” и нали преваляше обяд бирите по масите бяха сменени от по една малка ракия, че да се плъзгат по-добре думите из устите.
Когато непознатите поеха по пътеката към Чолаковата къща, Пабоб мълчаливо закрачи след тях. Не ги следеше, не им пречеше, но бе време да намине към стрина Стана. Тя все му намираше по някое занимание, уж да й помогне, а сетне да го нахрани. Пабоб не приемаше подаяния, никога не искаше ни хляб, ни вода, а ако някой речеше нещо да му даде, той считаше, че първо трябва да го е заслужил с работа някаква. Та и Стана и мъжа й често–често го караха я двора да премете, я нещо да стегне, я за дървата да помогне или каквото да е, най-често непотребно, а сетне го гощаваха. Така се грижеха те за него, все пак роднинско момче беше. Редуваха се старците да намират работа на Пабоб и си го гледаха.
Пред портата на Стана шашавия понамали крачка, но не влезе веднага. Загледа се в гърбовете на вървящите пред него, а най-вече се загледа в жената. Той към жените не изпитваше отдавна нищо, ни ги търсеше, ни го вълнуваха, но тая жена сега привличаше погледа му като залепен с дъвка. Кога чуждоземците стигнаха до Чолаковата къща, Пабоб само извика силно и пищящо “Достааа” и влезе в двора по своите си работи.
Така почна тая пролет в Буйново. Дълго гадаеха после старците, дълго разказваха какво ще е, ту спореха, ту се събираха около общо мнение. Дълго–дълго няма и седмица, докато не разбраха, че чолаковата къща я купили чужденци.
. . .
Катерина оживи селото, но и то й вдъхна живот. Постепенно започна да усеща онази близост, за която винаги бе мечтала. Онова споделяне, съпреживяване, сливане. Вярваше, че тя идва единствено от мъж, от някой с когото любовта е неизбежна. И дълго време тази й представа я държеше в примката на неслучващото се. Не можеше и да си помисли, че именно това усещане може да дойде от някъде другаде. В представите си дотолкова бе отдадена на идеята за любов, че нямаше как да заподозре, че нещо друго може да я направи по-пълна, по-цялостна и истинска.
Когато мъжът й настоя да си купят селска къща в това затънтено място, тя посрещна идеята му без особен възторг. Знаеше, че за него това е особено важно, че му е голям мерак. Тръгна към къщата от любов. По-скоро от разбирането си за любов. Не че обичаше селото, не че обичаше тая или коя да е друга къща. Не беше влюбена нито в планината, нито в някаква си модерна идея за отшелничество. Съвсем не. Обичаше мъжа си. Обичаше идеята за семейство и имаше някаква нейна си представа за тази любов. А в представата и се бяха вмъкнали точно такива твърди становища – жена, която обича мъжа си го следва; любовта е нещо взаимно; любовта е чувството, което изпитваме към партньора си, което ни кара да се проумяваме един друг, да се грижим един за друг, да сме заедно.
Такива представи имаше Катерина за любовта и семейството по онова време, когато мъжът й пожела селска къща. Много от тях все още си стоят у нея – ненатрапчиво, без да пречат, но доста поскърцващи като стари панти. Като че ли самата тя вече усещаше, че нещо не е точно така или поне не в тази схема, която идеалистично я е владяла винаги. Не че нещо се бе променило, съвсем не. Любовта й към мъжа си остана същата. Неговата отдавна бе смесица от приятелство и възхита, изпитваше към жена си особен пиетет - несравним и загадъчен. Но отдаването й към това, за което той половин живот бе мечтал и говорил му направи особено впечатление. Не само, че погъделичка мъжкото му его, но и го убеди за пореден път, че има най-разбраната и привързана жена. Макар че самата Катерина все още не забелязваше набъбващата промяна у себе си. Не подозираше, че онези мераци за бягство, в миговете на самотно бродене по парижките улици, са по-убедителни от любовта й, в решението да купят къща.
Явно точно там, където свършваше асфалта и започваха онези двеста метра черен път към селската им къща, нещо у нея беше поизостанало, поизмъкнало се от дългогодишния й багаж. Явно точно това нещо се е оказало ненужното, оковите, които са я спъвали толкова години.
Когато видя къщата за първи път я прие. Не изпадна в особен възторг, не я хареса даже. Но успя да я почувства, да я усети някак си топла и гостоприемна. Тези двеста метра черен път тогава се оказаха доста черни. Те я стреснаха, изплашиха и хич не й позволиха никакви радости и мераци за бъдеща покупка. Именно заради тях Манол трябваше да я уговаря. И двамата не обичаха дългите разисквания и уговорки. Толкова години живеене заедно ги бяха научили да взимат решенията бързо и да ги осъществяват без много приказки. Желанията им обикновено бяха еднакви и нямаше място за дълги уговорки и дебати. Тоя път Мано /както тя го наричаше/ се наложи да прояви повече характер от обикновено. Докато той бягаше от суматохата и безумието на града, на нея й се щеше да избяга от себе си, от него, от живота си. Тази къща на край света за него беше спасението, за нея сцена на всичките й страхове.
С благост и настоятелност успя да я убеди, че точно тази къща, с този път, е чакал винаги. И Катерина склони, преглътна черния път, преглътна собствените си неясни желания, отново пое след мъжа си и стана стопанка. В началото трудно минаваше пеша тези двеста метра от края на асфалта, от колата си, до портата. Сетне така свикна с тях, че й се струваха като естествено продължение на нейната си къща. Бързо успя да пречупи навика да стига с колата точно до определеното място. Приемаше пътчето като игра – колко крачки са до къщата на стрина Стана, колко сетне до моста над реката, а до тяхната порта. Опитваше се през тази утъпкана земя да пренася продуктите и това, което носеше от града, и всеки път измисляше все нови и нови начини да го прави, увеличаваше товара, изобретяваше различни носила. Не че й беше нужно, но тази игра на изобретателност я увличаше. Този черен път, тези нищо и никакви двеста метра за Катерина само за година–две се превърнаха в най-дългия път от нейния живот, в крайъгълния й камък. И там, на асфалтираното площадче, там, в калната или заснежена пръст, някъде по оградата на бай Сава или на каменната гърбица на моста останаха и нейните окови. Ония, които я бяха държали цял живот и все не й даваха да проумее, че и живота, и любовта може да са по-големи от това, което тя си представя.
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари
Търсене
За този блог
Гласове: 4325
