Постинг
03.06.2013 06:01 -
Симеон Гаспаров: Из "Врати от небеса, или когато Джими Хендрикс беше българин"
ГЛАВА ПЕТА
43.
“Без отклонение от нормата,
“прогресът” е невъзможен”.
Франк Дзаппа
Том бе навлязъл в районите около Пазарджик. Автобус, превозващ работници до близката фабрика го качи за няколко километра и го стовари след около половин час. Хората в автобуса бяха уморени. По изпитите им бледи лица се четеше тревога и меланхолия. Седналият до него около тридесет годишен мъж, му каза, че работели по няколко смени наведнъж, за нищожно малка заплата. Хората били уплашени, да не си изгубят работните места и оставяли на новите собствениците на фабриката, да правят каквото си искат с тях. Често работели по над десет часа смени. Собствениците не им давали даже да ходят до тоалетната, или да отидат на доктор. За да пестят пари, те даже изключвали вентилацията през лятото и хора припадали от задуха. Докато работникът говореше, Том забеляза, как ръцете на човека, покрити с мазоли, трепереха от притеснение.
“Не можем даже и да се включим към националната стачка, защото лидерите на нашите синдикати са на заплата, от собствениците на фабриката и те отказват да ни подкрепят”, добави също той.
“Какво да правим, тази фабрика е единствената в района. Спре ли тя, ние трябва да спрем да живеем”, продължи да говори той. Том го слушаше мълчаливо загледан в уморените, пребити от работа, трудови хора на България. Някои от тях дремеха на седалките си, други пък четяха вестници или си говореха тихо по между си.
Едно младо момиче, повърна неочаквано на пода. Автобусът спря. Шофьорът тъкмо понечи да му се скара, но като видя, колко бледо и болно бе то, махна с ръка и продължи да кара. Седящата до момичето жена й подаде аспирин и шише вода.
Заклещено между няколко облака, напълнено с горчивина и омраза слънцето препичаше сърдито пътя. Когато наближиха фабриката, Том видя как работниците от предишните смени излизаха на групи от задния, кален, двор и се събираха на паркинга пред централната сграда. От всякъде се чуваше: “Стачка!”, “Стачака!”.
Отначало, работниците в автобуса замръзнаха по местата си, незнаейки какво да правят. Миг по-късно, те се надигнаха като един и започнаха да се присъединяват към стачниците. В далечината, Том съзря да пристигат нови и нови подкрепления за работниците изправили се да си защитават правата. Човекът, с който Том завърза разговор, му махна за довиждане и се стопи в множеството. Болнавото момиче и жената, се прегръщаха от радост. Том също почвства някаква лекота от това, което ставаше пред очите му и за първи път, от както бе тръгнал от София, не се ядоса на стачниците, заради блокираните пътища на България.
Двадесет минути по-късно Том пътуваше в ръждясал, прашен автобус, натоварен с двадесетина фенове на футболния клуб ЦСКА. Те идваха от София, за да подкрепят отборът им, който играеше следобед, важен мач-реванш, за купата на България, с Ботев от град Пловдив. Цесекарите, бяха окичили автобусът с червени шалове и пиеха и пееха, през цялото време. От време на време, така за развлечение, хвърляха и по някоя друга бомбичка през прозореца на автобуса. Заради барикадата по главната магистрала, те трябваше да заобиколят Пазарджик и да влезнат от юг, през пътя за град Стамболийски. Малко преди Стамболийски, цесекарите видяха че пиенето им бе свършило и спряха, до крайпътно ханче, да се заредят с “твърдо гориво”, както обясниха, те на Том, за срещата в Пловдив.
В този момент, от другата страна на пътя, пристигна автобус, превозващ смъртните врагове на ЦСКА, феновете на Левски, София. Те се връщаха от мача на техния отбор с Берое, Стара Загора. И левскарите, както и цесекарите, бяха свършили пиенето и спряха до крайпътното ханче. Предусетили, какво щеше да се случи, ако отвореха изведнъж вратите на автобусите си, шофьорите на двете возила решиха да пуснат, по един човек от автобус, да вземе пиене, без да се смесват агитките и да си продължат, кротко по пътя. Парламентьори от двете страни се съгласиха, на предложението им и изпратиха по един цесекар и по един левскар, да купят пиене от ресторанта.
Всичко беше о’кей, до моментът в който цесекаря, награбил седем бутилки водка, не премина, покрай група от около десетина едри, високи, късо подстригани, накичени със злато и облечени в анцузи мъже. Един от тях, като видя прегърналият нежно бутилките с водка футболен фен, реши да му направи номер и в мигът, в който цесекаря, премина покрай компанията им си протегна крака нарочно и онзи се спъна в него.
Цесекара падна на земята, счупи бутилките и си разби носа. Мъжете, прихнаха да се смеят. Никой от присъстващите в заведението, не посмя да им направи забележка, защото това бяха местни гангстери, които не само рекетираха, но и управляваха района.
Виждайки случилото се с цесекаря, на левскаря му стана неприятно, по начина с който се отнесоха към футболният му “враг”. Наведе се, подаде ръка на покритият с кръв противник да стане и каза, на гангстерите, че това, което направиха с човека, бе долна постъпка. Друг от дебелите вратове се ядоса на думите му, стана и удари левскаря. Той падна по гръб.
Тогава, цесекаря му се притече на помощ, сграбчи, онзи дето го удари за дебелия врат и му скъса златният ланец. Мафиотите скочиха срещу футболните фенове да ги бият, но в това време, в заведението нахлуха около двадесет цесекари и двадесет левскари и дружно се хвърлиха да спасяват прителите си. Онези с вратовете, като видяха какво им се пише, се скриха в склада и обадиха на полицията, казвайки им, че фенове на Левски и ЦСКА се бият в крайпътното заведение и че всичко е изпотрошено. Това разбира се бе лъжа. Нямаше нищо счупено или повредено, като се изключат, рабира се бутилките с водка и носът на цесекара.
За минути на мястото пристигнаха около тридесет тежко въоръжени полицаи, от отряда за борба с масовите безредици и започнаха да удрят с палки бедните левскари и цесекари. Хората от двете агитки се опитваха да ги успокоят, но изнервените, от стачката ченгета ги биеха и ритаха безмилостно. От склада излезнаха мафиотите и заедно с освирепелите ченгета се нахвърлиха над беззащитните запалянковци. Хората се бранеха, викаха, че са невинни, но никой не им обръщаше внимание. От някъде пристигна конна полиция, която също се включи в мелето.
Тогава, левскари и цесекари, рамо до рамо, започнаха да се бранят от ударите на палките, да превързват с футболните си шалове и знамена, кървящите, натрошени глави на феновете от своята и чуждата агитки, да защитават падналите на земята и да се опитват да се измъкнат от капанът, в който попаднаха.
Том бе в центъра на мелето. Криеше се от ударите на палките, които профучаваха покрай него и вадаше от сражението тежко ранените левскари и цесекари. Той идеално разбираше, че ако тази лудост, не свършеше, до няколко минути, последствията щяха да бъдат ужасни.
И точно в този момент, когато всичко изглеждаше изгубено, започна да подухва лек вятър. Той бързо прерасна във върхушка от която се разви невиждан ураган. Небето над кръчмата се навъси, почервеня и посиня, също като цветовете на ЦСКА и Левски. Настана мрак. Удари гръм и започна да вали градушка, която падаше единствено и само върху главите на тези, които биеха невинните хора. Полицаите и местните мафиоти се уплашиха и побягнаха в различни посоки, следвани от гръмотевичните облаци.
Като видяха как природните сили се смилиха над тях, довчерашните врагове започнаха да се прегръщат и да скачат от щастие. Преди да се разделят, левскари и цесекари решиха да си разменят, напоените с кръв, пот и сълзи, фланелки на любимите си отбори. Така, левскари, сложиха кървавите фланелки на цесекарите върху плещите си, също както и феновете на цесека, сложиха тези на противниците им. Стоейки така, прегърнати и наранени, те си обещаха, никога, ама абсолютно никога, да не вдигнат ръка, срещу невинни хора, камо ли пък да се сбият, с някой, заради отбор. Защото футболът е като рокендрола, сближава, а не разединява хората, решиха те и всеки пое по пътя си, малко по бит, малко по-посинен и почервен отвън, но много по щастлив, по-одухотворен и много, много по-омиротворен, отвътре.
“Какъв върховен миг на щастие”, помисли си Том и тъкмо да му се насълзят очите от умиление, нещо го жегна. Нещо, отвътре, му подсказа, че ураганът на справедливостта, който наказа виновните и помогна на невинните, да се спасят, не бе всъщност някакъв природен феномен, а нещо друго. Зад което седеше някой, който му бе много, ама много добре познат... И заради, който в момента се намираше из пътищата на България.
...И не грешеше, скъпи приятели...Не, не, не...Никак, не грешеше!!!
Търсене
За този блог
Гласове: 4336
