Постинг
24.06.2013 06:00 -
Симеон Христов
ЕДНА НОЩ В ТЕАТЪРА
В стаята едва се дишаше.
Тук, скрити в гънките на театъра между причудливите чупки на древните коридори, сценичните работници очакваха края на представлението.
- Коз! - изкрещя Владо джуджето и тържествено удари картата на масата.
- Подло джудже! - развика се Чорбара срещу него. - Преди малко не отговори, а сега ни косиш с тоя седмак.
- Кой не е отговорил, бе? - намеси се в защита на джуджето, Киро обущаря.
- Стига с тия карти! - намеси се току що влезлият бригадир. - Време е да разваляме.
- Свърши ли представлението? - тъпо попита Чорбара и всички се засмяха. Верен на своята подозрителност, той прекоси коридора, лекичко отвори вратата към салона и надникна в процепа. - Отиват си! - тържествено обяви.
Двама от тях минаха зад завесата и започнаха да събират мебелите, а другите изчакваха да се опразни. За техен късмет тази вечер, пиесата бе лека. Нужни им бяха двайсетина минути да свалят кулисите и да започнат да ги сортират.
- А - сeа... - напъна се Чорбара, да вдигне един практикабел и ченето му се изхлузи от устата. Подскочи настрана от дървеният под и изпадна в кошарата. Там улучи големият барабан на оркестъра, но никой не чу бумтене.
Киро обущаря, като стрела се спусна по стълбичката и грабна зъбите на колегата си. - Сега ще се извиниш на джуджето! - закани се дребният мъж. Всъщност можеше да се спори, кой между него и Владо е джудже. - Който не се извинява, няма да яде! - перифразира бившият обущар поговорката.
- Мечо! - зафъфли Митко Чорбара към театър-майстора. - Тоя ми сви ченето. Не мога да работя така.
Бригадирът развеселено го изгледа:
- Ще му кажа да го върне, но ми обещай, че ще пазиш на мача.
Чорбара погали оредялата си откъм коса глава и пак зафъфли. - Ако е в неделя, няма да мога. Нали те помолих, тогава да ме пуснеш до „Университета”?
- Така е, но мачът е в понеделник.
- Ще пазя тогава. - обеща сценичният. - Ще дадат ли после бира?
- Ще питаш Директора. - отвърна му Мечо. - Аз няма да съм там.
Ставаше дума за ежегодния футболен турнир между театрите в столицата. Чорбара бе запален по играта и не пропускаше мач на любимия си отбор. Синът му вървеше по същият път, но той го отведе другаде: след хулиганско сбиване излежаваше лека присъда в тъй наречения от бащата „Университет”.
- Киро, дай му ченето и се качвай на чигите! - нареди бригадирът.
Дребният подаде зъбите на колегата си и с мърморене се покатери по стълбата зад ръкава. Пиесата бе лека, но горе на чигите имаше най-много работа. Трябваше да мести тежките отливки, да регулира въжетата, пък и там нямаше с кого да си говори.
„Сигурно минава единадесет?” - помисли си Мечо и подвикна на всички да се разбързат. Направи забележка и на Мишо реквизитора, който размахваше лъскав меч и се перчеше пред джуджето.
- Ще си ходите с такси, ако още се мотаете! - напомни им и тръгна към тяхната стаичка.
Пепи цигането го издебна, че са насаме и тихо се замоли:
- Шефе, дай двайсет лева до аванса, че съм го закъсал.
- Ще се оправяш с десет. - бръкна в джоба си и се измъкна от последвалите обяснения.
В тесния коридор стана съвсем пренаселено, когато всеки отвори гардеробчето си и почна да се облича. Бай Боре не пропусна обилно да се намаже с нещо като одеколон и спареният въздух се насити със съмнителен аромат. Друг член на бригадата, липсващ досега, ненадейно се появи и докато бригадирът му се скара, тайнствено сложи пръст на устните си. Едва сега Мечо го огледа и като видя, че е с костюм, му просветна.
- Димитров, ще наредиш ли да ми изнесат масичката. - с важен глас помоли новодошлият.
За миг театър-майсторът се поколеба, но вродената толерантност надделя над раздразнението. Специално днес, можеше да се справи и с половината от хората си. Кимна с глава към Пепи, сочейки режисьорския атрибут. После се скупчиха до притворената врата, жадни за новото представление.
- Къде ще ви е удобно, господин Петров? - раболепно попита Пепи, колегата си с масичката в ръце.
- На третият ред, момче. - нареди Онуфри. - Ще кажеш ли на театър-майстора после да намине насам.
Едва изчакаха цигането да затвори вратата и избухнаха в приглушен смях. Сдържайки усмивката си бригадирът ги разпусна и влезе в салона, където Онуфри бе качил новата си ученичка на сцената и намръщено я оглеждаше.
- Повече патос, момиче! Не си на седянка. - ревна „режисьорът”.
Девойката едва не проплака:
- Стягат ме обувките, бе коте. Направо ме побъркват!
- Свали ги веднага! - развика се пак мнимият преподавател. - И следващия път си сложи нещо удобно. Виждаш ли Димитров, докъде я докараха младите? - обърна се той към Мечо. - Редят се на опашки да учат актьорско майсторство, но не всички смогвам да обуча!
- Подготви се за баснята! - нареди на момичето, а после продължи на висок глас. - Ще те помоля да намалиш слънцето, Димитров. Силната светлина смущава кандидат-студентите.
Накрая тихо добави:
- Утре ще почерпя!
Мечо намали осветлението и с жестове му даде знак, че изчезва. На изхода се засече с бай Боре и заедно тръгнаха към спирката на трамвая.
- Дано хванем последния. - притесняваше се възрастният мъж. - Какво ще правиш с Онуфри?
- Утре ще почерпи. - засмя се театър-майсторът. - Какво да го правя? През тия години пред очите ми успешно подготви няколко момичета. Това, като гледам е следващото.
- Така си е. - потвърди бай Боре. - Има дарба пустият му Онуфри, ама си остана работник.
- Освен вечерите като тази, когато е режисьор. - добави Мечо, загледан в идващия трамвай.
За любовта към диваците и луковите глави...
Вълшебството - излюпване на пиленца
успокояващо хапче...
Вълшебството - излюпване на пиленца
успокояващо хапче...
Няма коментари
Търсене
За този блог
Гласове: 4262