Книголюбие :: Анита Тарасевич

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

29.06.2013 06:00 - Анита Тарасевич

Автор: knigolubie Категория: Изкуство

Прочетен: 744 Коментари: 0 Гласове:

Последна промяна: 29.06.2013 17:18

ЛАСКА

От всички цветя най-много обичаше латинките. Отглеждаше ги всяка година – внимателно ги посяваше напролет и после чакаше да поникнат. Със затаен дъх наблюдаваше как разцъфтяват, как разтварят нежните си цветове. От жълти до тъмночервени – те изпълваха сърцето й с нежната си дантела на балкона.

Не че разбираше много от цветя или въобще от засаждане и отглеждане на растения. Но тези латинки бяха нещо различно. Малките им семенца сякаш й изпращаха небесни сигнали, докато чакаха, завити в парче от вестник през зимата; сякаш я викаха с тънки гласчета, тя вземаше хартиената топка, отгръщаше я, гледаше ги и ги галеше и с копнеж мечтаеше за мига, когато ще ги сложи в пръстта.

Още си спомняше деня, когато преди няколко години леля Калинка нахълта у тях и пъхна в ръцете й смачкано парче от вестник. „Ето ти семена от латинки, каза, да ги сложиш да изсъхнат, да не ги прибираш така” и си тръгна, също така внезапно, както беше дошла. И докато се чудеше с какво е предизвикала неочакваната визита и загадъчния подарък, в мисълта й постепенно започна да се избистря един образ, също както нагаждаме вкуса от непознато ядене към вкуса на нещо познато, за да го усетим. Беше чувала за това цвете, беше го срещала в литературата - нали е от онова поколение, което като деца изяждаше книгите в библиотеките - и дори сякаш го беше виждала. Но дали?

Най-напред излязоха листенца, нежни като коприна. После дойдоха другите, обли и несъпоставими с нищо друго според нея – като плоски гъбки на стебло или като миниатюрни летящи чинии с дръжка по средата, или просто като хвърчила, впримчени завинаги в пръстта, за да не могат да излетят и избягат. Но когато излязоха пъпките и първите цветове – те съвсем не изглеждаха нещастни от това впримчване, напротив, блестяха, крещяха, беснееха в тази невероятна оргия от цветове.

Така заобича тези цветя, направо се влюби в тях. Мислеше си дори, ако има момиче, да го кръсти „Латинка”. Но после се отказа. Латинката беше крехка. Ужасно крехка. Ужасяващо крехка. Всичко можеше да я нарани, пречупи. Човек можеше само да е нежен към нея. Обичащ и прощаващ. И тази крехкост отиваше само на цвете; то точно за това й харесваше – тя го бранеше и му се любуваше, и му се възхищаваше. Надвесваше се над него и му говореше, галеше го и го боготвореше...

Латинките бяха нейният любим свят. Другият неин живот, в който съществуваха само те и любовта й.

Никой друг не знаеше за тази нейна страст. Да; отглежда цветя на балкона. Ами, май бяха латинки. Ами да, хубави са. Но да каже колко ги обича? Не, никога!

Когато работата й досади, за миг се прехвърля на латинките. Ето цифрите от този баланс с малко фантазия могат да й заприличат на цветове. Двойката е жълта латинка, тройката – тъмночервена, а петицата, петицата... прехвърля цифрата в ума си, добре, де – червена. Шестицата е оранжева, а тази единица е точно като изсъхнал цвят, който не е успял да направи семенце. Седмицата – също. Затова пък осмицата е съвършено завършено семенце. И докато мечтае как ще го засади догодина и от него ще пораснат нови цветове, цифрите хвърчат, прехвърля ведомости, заплати и хонорари, приходи и разходи, числа и имена, лица и улици, дни и седмици, години, цял живот...

И мъжът й едва ли се досеща за тази нейна страст – латинките, пък и няма склонност към цветята. Едва ли е забелязал дългата саксия, която тя връзва напролет високо на стената до рамката за прането - мъжете и жените са толкова различни...

Жените искат обич, а мъжете често го забравят. Не е ли това причина да се отдалечават един от друг?

Добре, че си има причина да излиза на балкона – там простира прането, а и трябва да го поддържа чист. И нейният поглед е все в тях; само да излезе на балкона и цветовете нежно нахлуват в очите й, спускат се по кръвта зад скулите й, през шията й и гърдите, запалват пламък в цялото й тяло и го изгарят в обич...

Може ли толкова много да обича едно цвете? Просто едно цвете? Да очаква мига да го види?

Ето и сега, докато се излежава в съботната утрин в леглото, без да отваря очи, без да се тревожи за нещо, пак не мисли за нищо друго, освен за цветето – как ще стане, ще дръпне шнура на пердето и малките му слънца ще хвърлят огъня си в стаята.

- Хей, латинке, моя. Моя ласкава латинке – чува и за кратко вдишване си мисли, че сигурно самата тя е вече тяло на латинка, с мигли от тичинки и с брадичка от венчелистчета; че ако отвори очи и погледне напред, ще види своя образ как наднича към нея в саксията...

И докато вдишва, постепенно осъзнава, че това е гласът на мъжа й, че той я гледа, надвесен над нея, и докато се чуди дали да отвори очи, постепенно желанието се избистря в тялото й като познат вкус, нагорещява небцето й в оргия от копнежи и тя бавно се отпуска в ръцете му и в споделената тайна.

Нагоре