ТОВА ЛИ Е МОЯТА МАЙКА
Трудно се пише за майката. Още по-трудно за собствената майка, с която не сте имали отношения, изпълнени с любов и празничност, а по-скоро раздели, неразбиране и обръщане на гръб. Растели сте заедно и всяка поотделно се е справяла с трудното изкачване на всекидневните житейски стъпала.
Книгата започва с трагедия. Дъщерята открива майка си - мъртва от няколко дни. Знае за болестите, за болките и самотата й, но не намира правилния отговор на тази предизвикана смърт. Животът не е безкрайно дълъг, за да му “режеш крилете” по желание. И когато деветгодишният й син задава по детски въпроса си: “Баба... се самоуби, в известен смисъл?”, дъщерята се разстройва и се усеща готова да започне да нарича нещата с истинските им имена, да сложи ред в спомените, да се обърне назад и да извърви наново пътя до тук.
“Силна е нощта” е разделена на три части. В първата Делфин дьо Витан започва като следотърсач да изравя спомените. Вярва, че нищо не остава в сянка и разговаря с братята и сестрите на майка си, не забравя бабата и дядото – родителите на Люсил, нейната майка, сестра си, преглежда съхранените писма и снимки. “И накрая, като десетки автори преди мен, се опитах да напиша майка си.”
Тръгва от детството. Малко преди Люсил да навърши осем години смъртта влиза в живота й чрез удавянето на братчето й Антонен в кладенеца. Смъртта ще присъства някога невидимо, друг път натрапващо се с нови загуби в семейството с девет деца и в приятелския кръг. Смях, пътувания, неразбиране, детски щуротии, бягства от училище има в първите детски и юношески години. Спомените са положени на дисекции с изслушване на живите най-близки хора и в някъде противоречивите им разкази авторката се чувства обитателка на тайни, които ще си останат завинаги заключени. “Да пишеш за семейството си е без съмнение най-сигурният начин да се скараш с него.”
Втората част ни запознава с историите, предадени през погледа на дъщерята/писателка. Майка й не е преразказ на трето лице, а истинско усещане и наблюдение, съпреживяване. Повече драма и недовършеност, повече страхове и съпротива към правилата и много мрак съпътства тези години. В детските очи влиза разводът на родителите й, кратките срещи с майка й сутрин и късно вечер, промяната в поведението й, настаняването в психиатрията, десетте години на борба да се задържи над водата, да не потъне в отчаянието.
Авторката съпреживява наново биографията на фамилията си, разпъва се доброволно на кръст от прочетеното, от запечаталите премълчаване и гняв снимки, от магнетофонните записи и филмчетата, записани за поколенията. Тя се буди нощем от кошмари и е готова да се откаже от това преследване на истината. Един въпрос – омесен от слово и от огорчение – я кара да не се спира: “Достатъчно ли е да се боиш, за да мълчиш?” Стигат ли думите да изтласкаш на повърхността тинята, стояла необезпокоявана десетилетия и станала вече част от минало свършено време. Думите могат ли да пуснат наново корени и да обновят градината на изсъхналите чувства? Ден след ден, страница след страница тя прелиства потъналите в прах и скрити под тишината бодли от семейните взаимоотношения. За някои неща истината е разпокъсана, прекроена и многоцветна. За някои събития тя отказва да говори. “Завещава ги” на вечността.
Трета част ни представя една възкръснала майка с позаздравели рани. Тя се опитва за сетен път да се повдигне над срама и вината – учи и завършва образованието си, започва работа като социален асистент, намира си приятели, пътува, пише. Преоткрива радостта да е баба и се сближава с двете си дъщери.
“Люсил почина на шейсет и една години, преди да се превърне във възрастна дама.
Люсил умря както живееше - жива.
Днес вече съм в състояние да се възхитя на смелостта й.” – така завършва одисеята, преоткриването на майката, наместването на пластовете в една картина, където паметта и искреността, оставените в разхвърляни бележки и дневници мисли, и саксиите с цветя, добавят детайли към образа. Извира една несъбираема в думите тъга, че докато са живи нашите майки ние сме прекалено заети със себе си, а после, когато се нуждаем от техния опит и разбиране, те вече са на небето.
