Книголюбие :: Светлана Дичева: От "Роял в мазето"

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

10.07.2013 06:00 - Светлана Дичева: От "Роял в мазето"

Автор: knigolubie Категория: Изкуство

Прочетен: 656 Коментари: 0 Гласове:

Последна промяна: 10.07.2013 08:31

Откъс

Чистачката на прокуратурата леля Веска по съвместителство чистеше навсякъде из градчето. Заради умението й да изгрява навсякъде като едно истинско слънце, я бяха нарекли “многоръката”. Някои, не особено сведущи, я наричаха „многоръката Шива”, без да знаят коя е Шива. Само Нора беше достатъчно образована, за да използва многоръкото прилагателно в мъжки род. Но тя беше завършила френска гимназия, все пак, докато по-голямата част от градския елит си служеше с около двеста думи, при това не много успешно. Леля Веска чистеше и единствената обществена фитнес зала в градчето и прилежащата му сауна всеки вторник и петък. Беше особено педантична в петък, защото след работа в сауната пристигаше великолепната шесторка: представителите на икономическата власт - собственикът на винарната, собственикът на „Два бели гълъба”, собственикът на новата дискотека до гарата, бивш рецидивист и съответно затворник и представителите на държавната власт – прокурорът, шефът на полицията и кметът. Тези сбирки бяха нещо като жест от страна на икономическата власт към държавната, защото и тримата собственици си имаха фитнес зали и сауни в къщите си, но друго си е да се препотиш заедно с държавната власт, да почувстваш с порите си на какъв огън се пече управлението. А то наистина се печеше на бавен огън с потрошените стъкла. Поводът за конкретната петъчна сбирка обаче, беше друг. Не щеш ли, тъпият репортаж от гарата с малоумната изява на кмета, както я определи не без аргументи шефката на банката, беше излъчен по националната телевизия и депутатката, избрана от региона, която имаше и мини дворец в едни безстопанствени ниви край градчето, пристигаше като на пожар. Самият министър-председател я беше попитал какво става, за бога, какви са тези стъкла, какви са тези гарови призраци в градчето Тресавище и тя реши да провери състоянието на водопроводната инсталация в мини двореца си, като маскира тази битова проверка с депутатска загриженост. Впрочем, в двора на двореца имаше вълк. Прекрасен сив вълк, за който се грижеше пазачът. Та депутатката искаше да нагледа и вълка. Тя от много време си мечтаеше да вземе вълка в софийската си къща, но се страхуваше от воя на природозащитниците.

- Големи сте говеда! – изсумтя прокурорът, но никой не се обиди. Бяха му свикнали.

- Мери си приказките, шефе! – излая собственикът на „Два бели гълъба”, без да влага много ентусиазъм в лая си. Той беше в относително добро настроение, защото само преди час беше постигнал споразумение със собственика на бъдещата дискотека край гарата за разпределение на териториите. Лайнарът беше обещал да не прави ресторант. Дискотека на края на града, край гарата, ха-ха! Идиот! Да си беше купил и фирма за таксиметров превоз!

- Ами вижте докъде я докарахте! 1001 пъти ли искате да ни потрошат стъклата, за да откриете кой ги троши? Погледнете се! Полиция, която нищо не може да открие, кмет, който проси пари за стъкла от цялото население в държавата и дърдори за прозрачност в управлението, „национално отговорен капитал”, който не си плаща сметките, депутатка, която гледа вълк в двора на вилата си, банкерка, която раздава милиони без гаранции... Омръзнали сте ми!

- Аз смятам, че интервюто за телевизията беше много успешно! – жално простена кметът, като загреба вода и я лисна върху нагорещените камъни.

- Цирк! На маймуни сте се обърнали! Особено ти! – прокурорът стрелна полицейския началник, който се почеса нервно с малка ръчичка по голото рамо.

- Аз направих всичко, както го бяхме планирали – каза само той.

- Кои сте вие, дето сте го планирали?

На това място собственикът на новата дискотека не се стърпя.

- А, такива да ги нямаме! Тук си бяхме всички и много моля, никой да не бяга от отговорност!

- Така е! Нали гласувахме и нямаше нито един против? – отново изчурулика кметът. Всички го изгледаха студено и той се сви на пейката, нищо че го обливаше пот по гърба и вътрешната страна на краката.

- Аз лично нямам никаква изгода от този интерес на централната власт към нас. Ние тук от години се познаваме, помагаме си, знаем си и добрите страни, и магариите. Няма нужда някой външен да идва да си пъха гагата в нашите работи. – промърмори собственикът на винарната. Той от години плащаше на работниците си колкото намери за добре и когато намери за добре, слагаше във виното каквото си поиска, счетоводните му книги бяха микс от черна и бяла магия. Беше известен с това, че никога не е близвал от собствената си продукция. Беше човек с високи изисквания и вкус и не поемаше никакви рискове, свързани със здравето и живота.

- Някой да е казал обратното? – контрира го прокурорът. – Тук аз говоря за друго. Де се е чуло и видяло един полицейски шеф да тича като момче и да чупи прозорци с камъни? Абе вие акъл имате ли?

- Ами нали трябваше да направим инсценировка, при положение, че вече бяхме поканили телевизията... – заизвинява се шефът на полицията.

- Ако някой те беше видял, какво щяхме да правим? – попита прокурорът.

- Кой, от моите абдали ли някой да ме види? Че те бяха разположени на пост от другата страна на гарата, пък и са толкова некадърни.

- Как да са кадърни, като ги ръководи човек като теб? Ако още не си разбрал кой троши стъклата, какво да правим, шефа на ФБР ли да повикаме?

- Ами ако аз вече знам кои са призраците? – прошепна полицейският началник.

- Ха-ха-ха! – изсмя се гръмогласно прокурорът. – И ти ли говориш за призраци? Като бабичките на пазара и мъжете в бръснарницата? Нали се разбрахме да използваме ситуацията, за да демонстрираме загриженост? Но това не може да продължава вечно! Хората ни се подиграват!

- А министър-председателя? Какво ще правим с министър-председателя? Той е изразил държавническа загриженост... – подхвана кметът.

- Ти тъп ли си, или само се правиш на тъп? – клъвна го безцеремонно прокурорът. – Какъв министър-председател те е затресъл? Това са лафове! Министър-председателят и насън не е помирисвал Тресавище и нашите призраци са последната му грижа. Той се грижи за имиджа си, както впрочем, се грижиш и ти! Май се готвиш да влизаш в голямата политика... Като ти слушах какви ги дрънкаш за телевизията...

- А, не, не, аз просто... – кметът придърпа хавлиената кърпа нагоре към гърдите си. Мразеше от сърце прокурора, така както мразеше и жена си, а напоследък започваше да намразва шефката на банката. Мразеше авторитетите и искаше да ги смачка с тока на обувката си. В случая обаче беше с едни невзрачни чехли, които жена му беше купила в светлосин цвят, за да изглеждат нелепо във всяка обстановка, а такъв ток е ненадежден.

- Ако не искаме да станем за смях, трябва да изясним кой троши стъклата, докато депутатката е при нас. Което значи – в следващите два дни! Не знам какво ще правим, вълци ли ще храним, призраци ли ще гоним, но всичко трябва да се реши бързо.

- Вечерта ще се видим при мен на рождения ден на банкерката – припомни собственикът на „Два бели гълъба”.

- А, аз няма да дойда – каза кметът.

- Защо? – изненада се прокурорът.

- Ами, нали знаете, не е много удобно...

- Глупости, само не се оправдавай с жена си. Откакто се залюби с банкерката, жена ти видимо се подмлади. Само не забравяй, че там ще бъде и депутатката...

- Аз може би също няма да дойда – каза шефът на полицията.

- Да нямаш информация, че точно тогава призраците ще атакуват? – иронично се усмихна собственикът на винарната.

- Може и така да се каже – прошепна тайнствено шефът на полицията. Над хавлиената кърпа, увита около ханша му, се подаваше коремче, което показваше издайнически колко е небрежен към коремните преси.

- Ясно, значи целият град вече знае и от това нищо няма да излезе – изпъшка прокурорът и излезе от сауната. Това беше знак, че потенето е приключило. На излизане прокурорът едва не настъпи гущера Геко, нелегален обитател на фитнеса и сауната, хранен прилежно от леля Веска. Преди няколко месеца фитнесът беше посетен от единствения моряк от градчето, дошъл за сватбата на братовчед си. Той носеше любимеца си в джоба на ризата си. Геко обаче не можеше да стои мирен и се скри под купа мръсни хавлиени кърпи, докато стопанинът му отиде да се напие безпаметно на сватбата. Леля Веска не се затрудни в изхранването на Геко, защото беше гледала заедно с внука си филмче за гущери по Енимъл планет. Геко чу целия разговор, но нищо не разбра. Искаше да сподели с някого чутото, но нямаше с кого. Геко беше тъжен и самотен, самотен, самотен. Освен това Геко още беше само едно гущерско бебе, а мама и татко бяха далеч. Разстоянието едно на ръка, по-лошото беше, че Геко нямаше от родителите си никакъв спомен. Смяташе моряка за свой татко и беше твърдо убеден, че рано или късно ще порасне колкото него и ще пие водка, водка, водка и пак водка, докато се спиртоса съвсем. На това му се вика ролеви модел. Едни искат да станат космонавти, други фолкпевици, трети да карат джип. Е, Геко искаше да стане алкохолик, който се търкаля мъртвопиян по корабите.

Нагоре